Определение № 3293 от 24.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3293 гр. София, 24.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002101272 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Х. М., против решение № 1379 от 14.11.2023 г. по гр. дело № 2019/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260076 от 03.04.2023 г. по гр. дело № 7617/2020 г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявения от него против Д. И. И. иск по чл. 109 ЗС.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Аргументира посочените касационни основания с неправилно изведени от въззивния съд изводи поради несъобразяване с установеното от заключението на съдебно-техническата експертиза приобщаване на пространство от фоайе, представляващо обща част на сградата, и поддържането на противоправното състояние от ответника, препятстващо упражняването на правото му на собственост в пълен обем. Иска отмяна на решението. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Формулира следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с тълкувателната и казуална практика на ВКС: 1. Допустимо ли е съдът да мотивира решението си единствено на гласни доказателства, когато законът изрично е предвидил изискване за писмен акт или официален документ; 2. Длъжен ли е решаващият съд да обсъди всички приети по делото доказателства или може да прави това избирателно, и 3. Поддържането на едно противоправно състояние попада ли в обхвата на търсената защита по чл. 109 ЗС или е необходимо ответникът да е извършил това противоправно 1 състояние, т. е. само неправомерните действия ли са правно релевантни за уважаване на иск по чл. 109 ЗС или поддържането на противоправно състояние в съсобствен имот също представлява елемент от фактическия състав на негаторния иск и не е ли предмет на защита с този иск всяко смущаване на правото на собственост. Поддържа, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а третият въпрос – с решение № 5 от 12.06.2017 г. по гр. дело № 2844/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 163 от 04.06.2012 г. по гр. дело № 656/2011 г. на ВКС, II г.о., и решение № 348 от 16.10.2012 г. по гр. дело № 903/2011 г. на ВКС, I ГО.

Ответникът по касационната жалба Д. И. И. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който е оспорил наличието на основания за допускане до касационен контрол и поддържа валидност, допустимост и правилност на обжалваното въззивно решение.

Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена в производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от В. М. против Д. И. осъдителен иск с правно основание чл. 109 ЗС за преустановяване препятстващи правото му на собственост действия и премахване на пристройка (преддверие) в сграда, обоснован с твърдения за притежаване от него на право на собственост на два апартамента и гараж в сграда в режим на етажна собственост в [населено място], а от ответника на вещно право на ползване върху други апартамент и гараж в същата сграда, неоснователно приобщил общи части от сградата, като е изградил свързана с ползвания гараж незаконна пристройка (с преграждения за обособяване на преддверие) върху част от партерна площадка - обща част на сградата, създаваща му пречки като етажен собственик да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Ответникът е оспорил иска, възразявайки че не той е изградил пристройката, която е съществувала към 2018 г., когато в качеството си на законен представител на малолетната му дъщеря, е закупил от нейно име апартамент и гараж в сградата, върху които има учредено право на ползване, същата не е част от ползвания от него гараж и също му създава затруднения, а и до него имат достъп всички собственици в сградата, вкл. и ищецът.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на негаторния иск, въззивният съд, след като е обсъдил твърденията и доводите на страните, съобразно оплакванията във въззивната жалба и събраните доказателствени средства, е приел за правилна установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка, с изключение на частта, с която същият е приел, че ответникът е притежавал в собственост обект в сградата. Така въззивният съд е установил, че през 2015 г. въз основа договор за делба на право на строеж 2 върху недвижим имот, сключен в нотариална форма, ищецът (сега касатор) е придобил право на собственост върху апартамент № 1 с идентификатор *****, апартамент № 6 с идентификатор ***** и гараж № 4 с идентификатор ***** в жилищна сграда в режим на етажна собственост, находяща се в [населено място], район Ю., [улица]. Страна по договора за делба е и търговско дружество „Кабаков СК4 ЕООД, което е реализирало строителството на жилищната сграда, въведена в експлоатация на 11.01.2016 г. Посочено е за установено от въззивния съд, че на 16.03.2018 г. с нотариален акт за продажба на недвижим имот малолетната дъщеря на ответника Д. И., действаща чрез баща й като законен представител, е придобила от дружеството – строител собствеността върху апартамент № 10 с идентификатор ***** и гараж № 1 с идентификатор ***** в същата сграда, като в полза на ответника е учредено ограничено вещно право на ползване върху тези обекти, което и не е спорно между страните по производството.

Обсъдено е от въззивния съд и приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническата експертиза, въз основа на което е установено, че по одобрения инвестиционен проект от 27.05.2015 г. за строежа на сградата са предвидени шест гаража и фризьорски салон на първия етаж (партер). По проект, ползваният от ответника гараж № 1, е предназначен за две коли, с вход от [улица], врата към преддверие (което се намира между гараж № 1, гараж № 2, асансьорна шахта и фоайето на стълбищна клетка, като по проект към това преддверие няма друга врата към гараж № 2) и врата от преддверието към фоайе на стълбище. Гараж № 4 – собственост на ищеца, е предвиден за една кола, с вход от [улица]и врата към фоайе на сградата. Посочено е, че по проект преддверието осигурява достъпа само до гараж № 1, предвидено е в него да има мивка и две врати – едната между гаража и преддверието и втората от преддверието към общото фоайе на стълбищната клетка, и за него няма отбелязване за обект с характеристики на обща част за сградата. Изведена е също и констатацията на експертното заключение от преписката в общинската администрация на район „Ю. на [община] за липсата на екзекутивна документация за извършените промени в първи (партерен) етаж, при огледа на който е установено, че посочената в проекта врата на гараж № 1 към преддверието е зазидана, в него не е монтирана предвидената мивка и към момента помещението се ползва за склад, а в гараж № 1 е монтиран водомер за потреблението. В отклонение от одобрения проект са изпълнени: в стълбищната клетка преградна стена с монтирана врата, при което се е обособило помещение под стълбищното рамо; помещение с вътрешни размери 168 см х 115 см, заемащо северната част на фоайето от 5.20 кв. м (фоайе при асансьор), като е направена преградна стена с поставена в нея врата, което помещение няма подова настилка, стените са завършени на машинна мазилка, а таванът на бетон, но има врата към преддверието към гаража, както е по одобрения проект, и отвор в преграден зид към гараж № 1, на който е монтирана врата за достъп към него.

Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е един от възложителите на обекта, като е уведомен за въвеждането му в експлоатация, а придобиването на обектите от представляваната от ответника негова дъщеря е станало след въвеждане в експлоатация на сградата. За извеждане на извода за извършване на преустройството преди въвеждане на сградата в експлоатация, въззивният съд е обсъдил обясненията на ищеца, дадени по реда на 3 чл. 176 ГПК, според които при влизане в сградата състоянието на този етаж е установеното от експертното заключение. Изрично се е позовал на изводите на експертното заключение, включително и на разясненията му при изслушване на експерта в открито съдебно заседание, според които промените в изпълнението на строежа са направени по време преди провеждане на приемателната комисия за сградата, както и на показанията на разпитания като свидетел управител на дружеството (строител) С. К., заявил, че преди издаване на акт обр. 16, по искане на 90 % от лицата, придобили обекти в сградата, е поставена врата вляво от асансьорната врата и обектът е приет за изпълнен в това състояние.

При така приетите за установени факти въззивният съд е извел извод за неустановяване ответникът да осъществил неоснователно въздействие по приобщаване на общи части от сградата и поведение на последния в причинна връзка със състоянието на този етаж от сградата, за което ищецът е дал своето съгласие. Изложил е съображения, че при даденото от ищеца съгласие за създаване на състоянието, последното е съобразено с неговата воля, поради което и дори да му създава пречки да упражнява своите права, а такива пречки не са доказани, искът по чл. 109 ЗС е неоснователен. В този случай липсва причинна връзка между поведението на ответника и създаденото положение. Последното е резултат и от поведение на ищеца. Прието е за неоснователно и оплакването на ищеца В. М. (въззивник и сега касатор), че единствено ответникът Д. И. ползва приобщеното пространство и по този начин поддържа състоянието, препятстващо упражняването на правото му на собственост в пълен обем, поради неустановяване от доказателствената съвкупност на ищеца да са създадени пречки за упражняването на правото му, нито те да са по-големи от обикновените.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице.

Касационното обжалване на въззивните решения при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства - т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.

Формулираният от страната в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК първи въпрос е обоснован с твърдения, че за установяване дали е налице отклонение от проекта и откога то е съществувало въззивният съд се е позовал на недопустими свидетелски показания, като е игнорирал официални писмени доказателства (актове и протоколи по време на строителството) и експертното заключение. ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г.