Решение № 4766 от 05.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4766 гр. Пловдив, 05.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330102323 по описа за 2025 година

Предявена е искова претенция от М. Д. П. ЕГН ********** против „Юте кредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, за признаване на установено, че клаузата по сключения между страните договор за кредит № ***, предвиждаща заплащането на такса за разглеждане в размер на 724.65 лева е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 ал.1, т.9 и т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит ***, по който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 4000 лева, при ГПР- 57.81 % и ГЛП 38.00%. Сочи се, в сключения договор било предвидено, че ищецът като заемател, дължал такса експресно разглеждане в размер на 724.65. Твърди, че с тази уговорка се заобикалял закона и се накърнявали правата на другата страна по правоотношението.

Липсвала еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП и с нея се целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Клаузата била предварително определена и потребителят не можел да влияе върху 1 съдържанието й. Тя представлявала скрит разход по договора за кредит и по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тъй като било предвидено тя да се кумулира към погасителните вноски, така се получавало скрито оскъпяване на кредита. Като не била включена в ГПР, той не съответствал на действително прилагания от кредитора, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, в разрез с изискванията на добросъвестността. В договора не бил посочен и действителния размер на ГЛП. Недействителният договор не пораждал права и задължения за страните.

С оглед гореизложеното се иска от съда да уважи предявената искова претенция. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който искът се оспорва. Твърди се че договорът между страните е скюлечен при спазване изискванията на ЗПК. Ищецът се бил запознал предварително с условията по договора, като тази такса се дължала още преди сключването на договора. В подписаната от ищеца преддоговорна информация ясно било посочено, че потребителя следва да заплати такса за разглеждане на кредита на равни месечни вноски. Таксата била включена в ГПР по договора, като същият не надвишавал нормативно определената граница. Таксата била дължима за оценка кредотоспособността на потребителя, не била такса по усвояване. Оспорва, че определения ГПР противоречи на разпоредбата на чл.

22, ал.1, т.10 ЗПК.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 5787 от 02.05.2025 год. /л. 30,31/ съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски паричен кредит № ***, по който на ищеца е предоставена заемна сума от 4000 лева.

От представения по делото Договор за кредит № *** и Приложение № 1 към него /л. 5,6/ се установява, че договорът е сключен при фиксиран годишен лихвен процент от 38 %, годишен процент на разходите от 57.81 %.

Установено е, че ищцата следва да заплати на кредитора сумата в общ размер от 7489.48 лева на 36 месечни вноски, с уговорена възнаградителна лихва от 2764.83 лева и такса за разглеждане от 724.65 лева. В договора е посочено, че 2 договорното възнаграждение е 0 лв.

В хода на съдебното дирене е изслушано заключение по допуснатата ССчЕ, изготвено от в. л. Б. В., от което се установява, че компонентите включени в ГПР от 57.81 % по процесния договор за кредит са главница, възнаградителна лихва и такса за разглеждане. С оглед изложеното и вещото лице е достигнало до извод, че сумата, дължима като такса за разглеждане е включена в ГПР.

Съдът кредитира приетото по делото заключение като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна - таксата за разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗПК.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно е в нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В договора е записано, че се дължи такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 724.65 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.

Изрично нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с 3 усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

По разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Същият е заплатил държавна такса в размер на 50,00 лева и сумата от 150 лева – депозит за вещо лице, които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от решението.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. С. Н. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Н. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C4 427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. С. Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 300 лева.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Юте Кредит” 5

ЕООД, ЕИК: 205559807, и М. Д. П. ЕГН **********, че клаузата по сключения между страните Договор за кредит № ***, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 724.65 лева е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 10а, ал.2 ЗПК.

ОСЪЖДА „Юте Кредит” ЕООД, ЕИК: 205559807, да заплати на М. Д.

П. ЕГН **********, сумата в размер на 200 лева, представляваща сторени разноски в производството.

ОСЪЖДА „Юте Кредит” ЕООД, ЕИК: 205559807, да заплати на адвокат С. К. Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес: *** адвокатско възнаграждение за осъществено на М. Д. П. ЕГН **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 6