Решение № 298 от 18.05.2023, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 298 гр. Благоевград, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:

Атанас Иванов при участието на секретаря Лилия Мл. Дренкарска като разгледа докладваното от Атанас Иванов Гражданско дело № 20231210100126 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по подадена искова молба от М. Я. Д., ЕГН **********, против „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752.

Навежда се в молбата, че на 07.08.2019 г. М. Я. Д. е сключила договор за кредит № 30038623849 с „Профи Кредит България” ЕООД. Твърди се, че в договора е посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер на 5000.00 лева. срокът на договора е тридесет и шест месеца, размерът на вноската по кредита е 243.21 лева, уговореният годишен лихвен процент /ГЛП/ е в размер на 41.000 %, годишният процент разходи /ГПР/ е в размер на 49.140 %. а дължимата сума по кредита е в размер на 8755.49 лева.

Навежда се, че в договора е уговорено, че М. Я. Д. дължи възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в общ размер на 1250.00 лева, както и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси" в общ размер на 2500.00 лева. Уговорено е, че размерът на вноската по закупените допълнителни услуги е 104.16 лева и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита. Посочено е, че общото задължение на М. Я. Д. по кредита и по закупените допълнителни услуги е 12505.49 лева. а общият размер на вноската е 347.37 лева.

Твърди се, че М. Я. Д. е погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 13027.06 лева. Последната е изплатена на ..Профи Кредит България" ЕООД.

Навежда се, че гореописаният договор е нищожен /недействителен/ на основание чл.

22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД /Закона за задълженията и договорите/, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила. Сочи се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1. т. 7, във връзка с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно 1 общият размер на кредита.

Навежда се, че за действителността на договора е необходимо в общия размер на кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване от кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/ и кога следва да бъде изплатена. В случая е налице единствено формално посочване на размера на отпуснатия заем. Също така липсва посочване на начина, по който ще бъде изплатена сумата, както и в какъв срок.

Поддържа се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, във връзка с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ЕПР/ по кредита, както и общата сума. дължима от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.

Поддържа се, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Смятам, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР от 49.140 %, е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл.

10. ал. 2 и чл. 10а. ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен годишен лихвен процент /ГЛП/ от 41.000 %, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не са включени всички останали такси и разходи, индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР /в това число начислената такса за допълнителни услуги/.

Навежда се, че съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/ 2017 г. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.

Поддържа се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на 53.51 % за конкретния договор/ е над максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка не е посочена и общата сума, дължима от длъжника.

Сочи се, че в процесния договор е посочено, че М. Я. Д. дължи възнаграждение за закупени допълнителни услуги, в общ размер на 3750.00 лева /по 104.16 лева на месец/, която сума впоследствие е изплатена заедно с останалите месечни вноски по кредита на „Профи Кредит България" ЕООД. Прави се довод, че подобно възнаграждение не се 2 дължи на основание чл. 10а. ал. 2 от ЗПК. тъй като заемателят не следва да заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, както и правото на промяна на погасителния план на потребителския кредит, е част от усвояването на кредита, поради което се прави довод, че възнаграждение за такъв вид услуги не се дължи, като в тази връзка тази такса по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено.

Прави се довод, че начисленото възнаграждение за приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, както и за правото на промяна на погасителния план на потребителския кредит, е заплатено при начална липса на основание.

Поддържа се, че в случая това възнаграждение, в общ размер на 3750.00 лева, представлява заплащане на такса за услуга, която реално не е предоставена на М. Я. Д..

Навежда се, че клаузите, уреждащи заплащането на цена за допълнителни услуги, са изцяло неравноправни и нищожни. Същите са във вреда на потребителя по смисъла на, чл.

143, ат. 1. т. 3 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ - не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие в правата на страните, тъй като за да се възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква одобрение от кредитора. От горното следва, че потребителят следва да плати предварително за възможност, която изцяло зависи от волята на кредитора. С тези клаузи се въвежда задължение на едната страна по договора да заплати за услуга, която има по силата на самия закон - правото на страните да променят срока на падежа на договора, както и свободата им да отложат една или повече погасителни вноски, което води до значителна неравноправност на същите. Навежда се, че тези клаузи не са индивидуално уговорени, съгласно чл. 146 от ЗЗП.

Прави се довод, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Профи Кредит България" ЕООД не е включило в ГПР разходите за заплащане на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размер на по 104.16 лева месечно за срока на договора /или в общ размер на 3750.00 лева/, които по своята същност представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. При условие, че ГПР беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза на 53.51 % /а не както е посочен в договора 49.140 %/, поради което се прави довод, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК. водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.

Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, поради което се прави довод, че на основание чл. 19, ал. 5' от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи 3 определените по ал. 4, са нищожни.

Поддържа се, че с тези действия „Профи Кредит България“ ЕООД е заобиколило изискванията на ЗПК на точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.

Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо се сочи, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа. целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити.

Във връзка с горното се прави довод, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.

Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение. Горе описаните такси /в това число и възнаграждение за -допълнителни услуги/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо се прави довод, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.

Това следва и от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.

Поддържа се, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Смятам, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика” по 4 смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС „Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща” по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета.