Решение № 129 от 08.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. София, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20221100513531 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Л. Г. Н., чрез адв. К., срещу решение № 5494/30.05.2022г., постановено по гр.дело № 35266/2021г. по описа на СРС, 38-и състав, с което е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответникът дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 3 076.57 лева, представляваща стойност на доставена в периода от 01.05.2017г. до 30.04.2019г. топлинна енергия в топлоснабден имот - ап. 51, находящ се в гр. София, ул. „******* ведно със законната лихва от 05.11.2020г. до окончателното изплащане, сумата 464.02 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2018г. до 27.10.2020г., сумата 55.22 лева – главница за дялово разпределение за периода от м.10.2017г. до м.04.2019г., ведно със законната лихва от 05.11.2020г. до окончателното изплащане, и 11.58 лева – мораторна лихва за периода от 01.12.2017г. до 27.10.2020г., за които вземания по ч.гр.д. № 54444/2020г. по описа на СРС, 38-и състав на 23.11.2020г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС решение, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. По делото не се установявала облигация между страните – необосновани били изводите на СРС, че вещното право на ползване преминало върху ответника. Своевременно ответникът възразила за изтекла погасителна давност за вземанията, но СРС не 1 приложил давността. Ищецът нямал право на вземане за дялово разпределение, доколкото услугата била извършвана от друг търговец - ТЛП. Неправилно СРС ангажирал и отговорността й за лихва, без да съобрази, че липсвали доказателства за публикуване на сумите по чл. 33, ал. 2 ОУ и чл. 36, ал. 2 ОУ на ищеца, респ. за изпадането й в забава. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД не заявява становище по жалбата.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия, респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл. 155 ЗЕ. По делото е представен нотариален акт за дарение на недвижим имот № 146, том VII, дело № 1392/1994г. на К.Б. – нотариус с район на действие – СРС, от който се установява, че на 31.01.1994г. ответникът Л. Г. Н. придобила правото на собственост върху процесния апартамент № 51, находящ се в гр. София, ул. „*******, находящ се на втория етаж. От съдържанието на документа се установява, че прехвърлителят Р.В. Н. си запазила право на ползване върху имота до края на живота си. От постъпилото по делото писмо с вх. № 70917/08.04.2022г. и приложена към същото справка от НБД „Население“ се установява, че прехвърлителят Р.В. Н. починала на 14.11.2015г. С настъпването на нейната смърт учреденото вещно право на ползване се погасило в полза на собственика. По изложените мотиви съдът приема, че през процесния период ответникът Л. Г. Н. била носител на правото на собственост върху процесния апартамент № 51, находящ се в гр. София, ул. „*******, в пълния му обем, в т.ч. правото да ползва имота, а възраженията в противен смисъл са неоснователни. Нещо повече – ответникът сама посочила адреса като свой такъв в разписката за връчване на исковата молба и приложенията по делото, на л. 46 от преписката на делото на СРС.

2

Страните по делото не са формирали спор и от представените писмени доказателства - извлечение от сметка за аб. № 091053, инсталация 4000112031, съобщения към фактури, протокол от проведено на 09.10.2000г. общо събрание, договор от 07.08.2001г., сключен между ЕС и ТЛП и др. се установява, че сградата в режим на ЕС, находяща се на горния адрес през процесния период била топлоснабдена.

Ето защо настоящият съдебен състав приема, че се установяват въведените с исковата молба твърдения, че ответникът Л. Г. Н., в качеството си на собственик на топлоснабдения имот – апартамент № 51, находящ се в гр. София, ул. „******* била потребител на доставяната до имота през процесния период топлинна енергия.

Предвид цитирания по-горе законов текст на чл. 153, ал. 1, вр. чл. 155 ЗЕ, като собственик на топлоснабдения имот, тя била обвързана по силата на закона от облигация с ищцовото дружество досежно доставяната до собствения й имот топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответникът да се възползвала от правото си по чл.

150, ал. 3 ЗЕ.

Предвид изложеното между страните за процесния период бил сключен действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

От събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. извлечение от сметки за аб.

№ 0 9 1 0 5 3 , и н с т а л а ц и я 4000112031, съобщение към фактура № 0096603004/31.07.2019г., и обща фактура № 10005518248/31.07.2018г. и съобщение към фактура № 0106417668/31.07.2019г., неоспорени от страните, както и от изричното признание на ответника, че не оспорва начислената стойност на ТЕ, по делото се установява количеството на доставената топлинна енергия до топлоснабдения имот за процесния период от м.05.2017г. до м.04.2019г., на обща стойност 3 076.57 лева.

С отговора на исковата молба ответникът своевременно е въвела възражение за изтекла погасителна давност за вземанията.

Съобразно разпоредбите на чл. 155 ЗЕ и чл. 156 ЗЕ потребителят на топлинна енергия дължи плащане цената на същата по предварително определени цени, известни на страните, на месечни вноски с установен в общите условия падеж. Престациите се 3 обединяват от общия правопораждащ факт – облигацията между страните по договор при публично известни общи условия по чл. 150 ЗЕ, и имат съществения елемент на периодичните плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в”ЗЗД – предварително определен и известен на страните момент, в който повтарящото се задължение за плащане трябва да бъде изпълнено, както и определяем размер на същото предвид предварително фиксираните цени за единица топлинна енергия. Горните характеристики на вземанията на топлофикационните дружества за цена на доставената на потребителите топлинна енергия съдът, и при зачитане на тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. по т.д. 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, намира да ги определят като такива на периодично изпълнение по смисъла на чл. 111, б ”в” ЗЗД, предвид на което и същите се погасяват с изтичане на установената в същата норма кратка тригодишна давност.

Съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а ал. 2 на същия текст предвижда, че ако е уговорено, че то става изискуемо след покана давността започва да тече от деня, в който вземането е възникнало. Законодателят е уредил институтът на погасителната давност по начин, че началният момент, от който погасителната давност се прилага да се свързва с обективно осъществени факти и да не зависи от волята на страните по правоотношението. Поканата по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД е необходима, за да възникне отговорността на длъжника за забава, но не и за възникване на вземането, от който момент започва да тече погасителната давност. Теченето на давността се прекъсва на основание чл. 116 ЗЗД с предявяването на заявлението от ищеца по чл. 410 ГПК пред съда на 05.11.2020г. Така необхванати от погасителната давност се явяват задълженията, чиято изискуемост е настъпила, респ., които са възникнали след 05.11.2017г.

Нормата на чл. 33 от ОУ на ищеца от 2016г. предвижда задължение на клиентите да заплащат месечните дължими суми в 45-дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят. Настоящият състав на съда намира, че независимо от практиката на ищеца след издаването на месечните фактури по прогнозна консумация и на изравнителната сметка да издава кредитни и дебитни известия и накрая обща фактура, давността за отделните месечни прогнозни задължения във връзка с нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. За частта от исковия период, а именно от м.05.2017г. до м.08.2017г. давността за фактурираните месечни вноски по прогнозна консумация започва да тече след изтичане на 45 дни от месеца, за който се отнася задължението. Ето защо при съблюдаване чл. 33 ОУ, в сила от 2016г., месечната фактура за задължения за ТЕ за м.09.2017г. е с падеж 45 дни след изтичането на м.09.2017г., т.е. 14.11.2017г. Поради това настоящият съдебен състав приема, че вземанията за цена на доставена ТЕ по прогнозна консумация през периода до 31.08.2017г., вкл., са погасени по давност, а изцяло необхванати от погасителната давност са вземанията на ищеца за отоплителния период от 01.09.2017г. до 30.04.2019г.

4

Същите, падежирали след 05.11.2017г. задължения, възлизат в размер на общата сума 3 048.19 лева и включват месечните прогнозни задължения за периода от м.09.2017г. до м.04.2018г., което видно от съдържанието на съобщение към фактура № 0096603004/31.07.2018г. е в размер на 1 268.85 лева, сумата за доплащане по изравнителната сметка от 76.59 лева, както и задължението по фактура № 0106417668/31.07.2019г. на стойност 1 702.75 лева. Предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ следва да бъде уважен в размер на сумата 3 048.19 лева, а за горницата до пълния предявен размер от 3 076.57 лева и за периода от 01.05.2017г. до 31.08.2018г., вкл. искът следва да се отхвърли, поради погасяване на вземанията по давност.

Таксите за извършваната услуга за дялово разпределение съобразно разпоредбите на чл. 36 ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването се фактурират и заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество. Нормата на чл. 36, ал. 2 ОУ на ищеца от 2016г. предвижда обявяване по подходящ начин на клиентите на реда и начина на заплащане на услугата дялово разпределение, предвид на което съдът приема, че давността за тези вземания тече от възникването им, т.е. от фактурирането. Фактурата за м.10.2017г. е издадена най-рано на 01.11.2017г., а за м.11.2017г. - най-рано на 01.12.2017г., предвид на което съдът приема, че вземанията на ищеца за цена на услугата дялово разпределение за периода м.10.2017г., вкл. са обхванати от погасителна давност. От съдържанието на представеното по делото извлечение от сметки за абонатен № 091053, инсталация 4000112031, съдът приема, че дължимата сума за дялово разпределение за необхванатия от погасителната давност период от м.11.2017г. до м.04.2019г. възлиза на 52.47 лева, кдо който размер искът следва да бъде уважен. Искът следва да бъде отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 55.22 лева за периода м.10.2017г.