Решение № 443 от 01.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 443 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20248002100743 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 225/05.01.2024 година, подадена от И. И.

К., срещу решение № 615/20.11.2023 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 823/2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 978/03.08.2023 година на Районен съд Велико Търново, VІ-ти състав, постановено по гр. д. № 908/2023 година, с което е отхвърлен предявеният от И. И. К. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 6000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него в резултат на разглеждането на досъдебно производство № ЗМ-346/2022 година по описа на РУМВР Велико Търново извън разумния срок по чл. 6, § 1 от КПЧОС неимуществени вреди.

В подадената от И. И. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при 1 съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. чл. 2б от ЗОДОВ да бъде уважен.

Ответникът по подадената касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, като в проведеното съдебно заседание е изразил становище, че както въззивното, така и първоинстанционното решение са недопустими, като постановени по нередовна искова молба, поради което трябвало да бъдат обезсилени.

И. И. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 06.12.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 225/05.01.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 3892/14.08.2024 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос свързан със съдържанието на исковата молба в случаите когато лице, което е жертва на престъпление, търси обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното производство срещу извършителя в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КПЧОС, а именно достатъчно ли е да бъде посочено, че лицето е жертва на престъплението или трябва да се посочат и други обстоятелства, обосноваващи интереса и правото за търсеното обезщетение По така формулирания правен въпрос съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че допустимостта на исковото производство, а оттам и на постановеното по него съдебно решение, се обуславя от наличието, и то през целия период на производството, на положителните и липсата на отрицателните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Едва от положителните процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск е сезирането на съда с отговаряща на изискванията на закона искова молба. Последната представлява изявление на ищеца, отправено до съда, с което той претендира защита на нарушеното си материално право. Основните изискания за съдържанието на молбата са 2 посочени в разпоредбата на чл. 127 от ГПК. Тези по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т.5 от ГПК са от съществено значение, тъй като въз основа на тях се индивидуализира спорното, между страните, материално право и се определя предмета на делото. Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК исковата молба трябва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът (основанието на иска). Същите представляват твърдените от ищеца факти и връзките между тях, които според него пораждат твърдяното от него материално право, чиято защита търси в исковия процес, включително и преюдициалните правоотношения, като определят и съдържанието на това право. Не са установени конкретни изисквания за начина на изложение на тези факти, но същото трябва да е разбираемо, като съдържащите се в него фактически твърдения трябва да са ясни, пълни и логически свързани, така че съдът да може да определи точно и безпротиворечиво каква е фактическата обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право и на която основава претенцията си. При излагането на фактите ищецът не е длъжен да дава правна квалификация на предявения от него иск, на изложените от него фактически твърдения или на част от тях, а дори и да даде такава тя не обвързва съда, тъй като определянето на квалификацията е задължение на последния, съгласно посоченото в чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Самото изложение трябва да е логически свързано със съдържанието на петитума на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК. Съгласно последната разпоредба исковата молба трябва да съдържа посочване в какво се състои направеното от ищеца искане за защита на претендираното материално право и съдействие за осъществяването му, като по този начин се очертават вида и обема на исканата защита и съдействие, от които рамки съдът е обвързан по силата на чл. 6, ал. 2 от ГПК. Искането трябва да е ясно и пълно, а също така да произтича и да е логически свързано и да произтича от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, като в случай на неяснота искането подлежи на разумно тълкуване с оглед на тези твърдения. Тези части на исковата молба са взаимосвързани, поради което не е необходимо в петитума на исковата молба да бъде приповтаряно основанието, на което се основава искът. В случаите, когато някои от посочените в чл. 127, ал. 1 от ГПК елементи на исковата молба липсва, както и когато обстоятелствената част на исковата молба или петитумът й са непълни, неясни, вътрешнопротиворечиви или пък съществува противоречие между тях 3 или между посочените в тях страни и страните посочени в адресната част на исковата молба, както и когато искът е насочен срещу ненадлежен ответник, е налице нередовност на същата. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като правото на иск може да бъде надлежно упражнено само с редовна искова молба, поради което това е условие за допустимостта на иска, а оттам и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатирането на такива нередовности съдът следва да процедира по начина указан в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК като даде на ищеца ясни и точни указания за отстраняване на констатираните нередовности на исковата и ако той бездейства в определения за това срок да върне молбата. Съдът е задължен да следи за редовността на исковата молба през цялото време на производството като правомощията на горните инстанции в тази връзка с посочени в т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС, с уточненията по т. 5 от ТР № 1/19.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и в т. 7 от ТР № 2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година на ОСГТК на ВКС. От една страна непосочването на конкретна правна норма, от която следват правните твърдения във връзка с посочените обстоятелства по конкретното дело не е недостатък на исковата молба, но от друга страна декларативното твърдение, че ищецът има права, чиято защита търси от съда и които произтичат от определена правна норма, не може да замести изложението на обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК.

Легалното определение на понятието „жертва“ на престъплението в националното право е „пострадал“ от престъплението, като съгласно чл. 74 от НПК това е лицето, което е търпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. Това качество обаче не е равнозначно на качеството жертва на нарушение на КПЧОС по смисъла на чл. 34 от Конвенцията, което произтича от нарушение от страна на Държавата на някое от правата провъзгласени в конвенцията или протоколите към нея. В случаите по Конвенцията е възможно, с оглед на кумулативната преценка на засегнатите от твърдяното престъпление права на пострадалото лице, интензитетът на засягането и характеристиката на извършителя, то да осъществява хипотезите на нарушение на защитените от чл. 2 или чл. 3 от КПЧОС права на пострадалия. В този случай задължението на Държавата да разгледа делото в разумен срок е съставна част от задължението й да проведе ефективно 4 разследване на деянието, като нарушението на същото предполага установяване и на допълнителни факти и обстоятелства, наред с неразумния срок на производството, което налага тези хипотези да бъдат разграничени.

Тези нарушения обаче не са идентични с нарушението по чл. 6, § 1 от КПЧОС, доколкото същото се отнася до нарушение на правото на съответното лице на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, което не следва пряко от извършеното престъпление, а от допуснати във връзка с него последващи нарушения на защитените от Конвенцията права.

По силата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КПЧОС, който от своя страна предвижда, че всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е предвидена като вътрешноправно средство за защита на лицата при нарушение на правата им по чл. 6, § 1 от Конвенцията, поради което двете разпоредби трябва да се тълкуват във връзка една с друга, като се има предвид и смисъла нормата от Конвенцията, така както е изяснен в практиката на ЕСПЧ, От това следва, че националната разпоредба не установява самостоятелни основания и състави на нарушения на чл. 6, § 1 от КПЧОС, извън тези визирани в решенията на ЕСПЧ, поради което отговорността за нарушенията по националното право се реализира при наличието на тези вече установени предпоставки. От чл. 6, § 1 от ЕСПЧ е видно, че той разграничава два аспекта на защитаваното от него право, а именно гражданско правен и наказателно правен аспект. Докато в гражданскоправния си аспект нормата дава защита на всяко трето лице, което е страна в гражданското производство или в такова от което първото зависи, то в наказателноправния си аспект защитата се предоставя такава само на лицето, срещу което е повдигнато наказателно обвинение. Това разграничение произтича от обстоятелството, че по силата на чл. 34 от КПЧОС нарушител на правата се явява съответната държава членка на Конвенцията. Затова при гражданскоправния спор действията й могат да засегнат всяка една от страните по делото, освен когато 5 самата Държава не е една от тях. Същевременно осъществяването на наказателното преследване и осъждане на лицата в наказателното производство (освен в случаите когато се касае до частно такова, което се инициира по волята на пострадалото лице) е абсолютен прерогатив на Държавата, поради което тя не може да наруши свои права по чл. 6, § 1 от КПЧОС, а само тези на лицето срещу което се води наказателното производство и което ще търпи неблагоприятните последици от същото.

Поради това неразумния срок на наказателното производство сам по себе си не е основание за трети лица, извън лицето, срещу което е повдигнато обвинение, включително и пострадалото от престъплението, да търсят обезщетение за вреди-§ 90 от решение от 08.07.2004 година на ЕСПЧ, Голяма Камара, по делото В. срещу Франция, по жалба № 53 924/2000 година; § 96 и § 145-§ 147 от решение от 30.11.2004 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото О. срещу Турция, по жалба № 48 939/1999 година; § 76 от решение от 26.07.2007 година на ЕСПЧ, Пето отделение, по делото П. срещу България, по жалба № 64 209/2001 година и § 35 от решение от 02.10.2008 година на ЕСПЧ, Пето отделение, по делото А. срещу България, по жалба №72 001/2001 година, § 51 и § 52 от решение от 09.11.2009 година на ЕСПЧ, Пето отделение, по делото Т. срещу България, по жалба № 18 527/2002 година. Възможността на третите лица, включително и на пострадалото от престъплението такова, да търсят обезщетение за вреди от неразумен срок на провеждане на наказателното производство не е напълно изключено. Те имат тази възможност когато наказателното производство е от значение за установяване на елементи от фактическия състав или за обема на притежавано от третото лице, съответно пострадалото такова, защитено от националното право субективно гражданско право или пък се явява предпоставка за възникването или надлежното упражняване на правото, а също така и когато това то може да се упражни и се упражнява в наказателното производство-§ 57-§ 70 от решение от 12.02.2004 година на ЕСПЧ, Голяма камара, по делото П. срещу Франция, по жалба № 47 287/1999 година. Във връзка с това е и решение № 50 038/01.03.2023 година, постановено по гр. д. № 2093/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.