Решение № 3136 от 20.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3136 гр. Пловдив, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330122157 по описа за 2024 година

Предявени са главни искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, както и насрещни искове- по чл. 240 от ЗЗД.

Ищецът Й. А. М., ЕГН: **********, от град П., бул. „********“ № ****, ет. ***, ап.

***, чрез пълномощник адв. Д. М., е предявил против „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от С. Я. и против „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК:

203508899, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Витоша” № 146, Сграда „А“, ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от управителя И. Ш., искове за признаване на установено, че договор за потребителски кредит №**********/ 29.11.2023 г., както и договор за предоставяне на поръчителство от 29.11.2023 г., са нищожни.

При условията на евентуалност, се моли за признаване на установено, че клаузата за гаранция по договора за кредит била нищожна.

В исковата молба се твърди, че с първия ответник бил сключен договор за потребителски кредит № **********/ 29.11.2023 г., за сумата от 6 000 лева, при лихва- 1 927, 79 лева, за срок от 24 месеца, а с втория- договор за предоставяне на поръчителство от 29.11.2023 г., като обезпечение на кредита, при възнаграждение за втория ответник от 5 749, 57 лева. Договорът за кредит бил нищожен, защото нарушена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т.

10 от ЗПК, като не било ясно какво се включва в ГПР и каква е методиката, по което се формира. Поставянето на потребителя в положение да тълкува клаузите от договора, за да разбере действителния размер на дължимите разходи, противоречало на изискването за 1 яснота. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика.

Посочената стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. От справка в ТР се установявало, че ответниците са свързани лица и в тази връзка договорът за поръчителство не целял обезпечаване на кредита, а водел до допълнително оскъпяване. Всичко това водело до нищожност на договора, а при условията на евентуалност се твърди, че клаузата за гаранция била нищожна. На потребителя се вменявало като задължение да сключи договор за поръчителство, ако иска да му бъде отпуснат кредит. С тази клауза се накърнявали добрите нрави и принципите на справедливост и забрана за неоснователно обогатяване в гражданския оборот. Освен това, размерът на възнаграждението на поръчителя бил прекомерен- 100 % от отпуснатата сума. Клаузата била и неравноправна, уговорена в ущърб и вреда на потребителя, като липсвала индивидуална уговореност, защото тя била част от стандартни и бланкетни предварително изготвени условия, върху съдържанието на които кредитополучателят не можел да влияе. Договорът за поръчителство също бил нищожен, като с него се нарушавали принципите на добросъвестността и справедливостта в оборота и се накърнявали добрите нрави. Била налице явна нееквивалентност на престациите и така единствено се увеличавали разходите по кредита. Това възнаграждение за поръчителя следвало да е част от ГПР, защото представлявало разход по кредита и така се заобикаляла разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Ответниците били „свързани лица“ по смисъла на ТЗ.

Моли да се признае за установено, че договорите за кредит и за поръчителство към него са нищожни. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник, в който се признава наличието на сключен договор за кредит при съответните условия, но се оспорва предявения иск. Твърди се, че договорът за кредит имал необходимото съдържание съгласно ЗПК и в тази връзка били неоснователни възраженията на ищеца. Поръчителството чрез обезпечение не било задължително условие за отпускане на кредита, като потребителят имал право на избори и можел да се откаже дори и при сключен договор. Разходът за гаранта не бил част от ГПР, защото договорът за поръчителство не бил задължителен и двамата ответници не знаели за уговорките с ищеца. Двете дружества били самостоятелни правни субекти. Възнаграждението на гаранта не било приход за кредитора, който не бил страна по договора за поръчителство. Евентуалното признаване на договора за поръчителство за нищожен не можело да доведе до недействителност на договора за кредит.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В с.з. страната също не се явява, не се представлява, но взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник, с който исковете се оспорват. Признават се сключените договори за кредит и за поръчителство, като се твърди, че по последния липсвали плащания от длъжника. С договора между страните 2 поръчителят гарантирал изпълнението на задълженията на длъжника срещу възнаграждение. Клиентът кандидатствал за кредит онлайн, като при избор на поръчителство от дружеството се изписвали и съответните параметри- вноска по кредита, вноска за възнаграждение за поръчителя и така той имал възможност да се запознае предварително с условията. Обезпечението чрез този поръчител не било условие за сключване на кредита, нито представлявало задължение за кредитополучателя, а само възможност- той можел да избере опцията да кандидатства и за необезпечен кредит.

Възнаграждението за поръчител не следвало да се включва в ГПР, защото не било задължително условие за получаване на кредита и то се дължало на база отделно правоотношение не с кредитора. Ответниците били отделни юридически лица, с различен предмет на дейност, със собствено имущество, отделен персонал и счетоводство.

Обстоятелството, че ответниците били свързани лица не водело до скрито оскъпяване на кредита. Договорът за предоставяне на поръчителство пък не можел да се квалифицира като заблуждаваща търговска практика. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В с.з. страната също не се явява, не се представлява, но взема писмено становище.

В срока за отговор се предявяват насрещни искове от първия ответник „Кредисимо” ЕАД- главен и евентуален, за осъждане на потребителя да изпълни задълженията си по договора за кредит. Посочва се, че според договора за кредит била отпусната и усвоена сума в размер на 6 000 лева, платима на 24 вноски, с краен падеж- 20.11.2024 г., при ГПР- 31, 44 % и ГЛП- 27, 65 %. Длъжникът не бил извършвал плащания по кредита, като към момента били падежирали: главница- 2 955, 59 лева и възнаградителна лихва- 1 528, 04 лева. С насрещния иск договорът за обявявал за предсрочно изискуем, като в тази връзка се предявявал частичен иск за падежиралата главница. Ако пък се приемело, че кредитът е нищожен, то тогава се дължала чистата стойност на полученото или сумата от 6 000 лева, която се претендира, ведно със законната лихва. Така се предявяват два иска: главен- за падежиралата главница за периода 10.01.2024 г.- 10.02.2025 г. от 2 955, 59 лева, като частична сума от 6 000 лева и евентуален- за връщане на чистата стойност на кредита от 6 000 лева. Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на ответника, в който се посочва, че договорът за кредит бил нищожен и в тази връзка била дължима само главницата. Моли за отхвърляне на насрещните искове, като претендира и разноски. Моли разноски на насрещната страна да не се присъждат дори и при евентуално уважаване на насрещния иск.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Кредисимо” ЕАД, ЕИК: 175330437, е бил сключен договор за потребителски кредит № ********/ 29.11.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 6 000 лева, като кредитът е отпуснат при следните условия: на 24 месечни вноски, с краен падеж- 10.12.2025 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 27 %, при ГПР- 31, 44 % и общ размер на всички плащания- 7 927, 3

79 лева.

Между ищеца и „Ай Тръст” ЕООД, ЕИК: 203508899, пък е сключен договор за предоставяне на поръчителство от 29.11.2023 г., с който вторият ответник се задължава да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга в общ размер от 5 749, 57 лева, платимо разсрочено.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на поръчителство, ведно с приложения- погасителен план към тях. Приети са още общите условия по кредита и договора за поръчителство.

Приета е и справка от кредитора, неоспорена от потребителя, видно от която длъжникът не е извършвал никакви плащания по договора за кредит.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Кредисимо” ЕАД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Кредисимо” ЕАД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В приложение № *** към договора макар да е записана в т. 9 общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 7 927, 79 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или дружество- гарант, одобрено от кредитора.

4

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 21, 94 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.