Определение № 3603 от 01.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3603 гр. София, 01.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20258002104056 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №6745/13.08.2025г. на Д. М. Д., чрез адв.А., срещу решение №133/11.07.2025г. по в. гр. д. №256/2025г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. М. Д. срещу О. И. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване, че ищцата е придобила на основание давностно владение, осъществявано в периода от 2007г. до 19.12.2019г. собствеността върху 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, представляващ ап. №87, с площ от 65.16 кв.м., разположен в сграда в поземлен имот с идентификатор ***.

Жалбоподателката счита, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по непредявен иск и като краен резултат е потвърдил недопустимото първоинстанционно решение, постановено по непредявен иск. Твърди и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд не е обсъдил всички факти и обстоятелства, както и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, игнорирал е част от тях, а други неправилно е преценил, не е обсъдил и защитните й доводи в процеса, в резултат на което е достигнал до необоснован извод относно липсата на елементите от фактическия състав 1 на чл.79, ал.1 ЗС. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявеният иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗС да бъде уважен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1."Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка по отделно и в съвкупност на всички доказателства и правнорелевантни факти по делото?", по който се поддържа противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, обективирана в: т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК и т.2 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК, ТР №1/17.07.2001г. по т.д. №1/2001г. на ОСГТК на ВКС, ППВС №7/27.ХІІ.1965г., решение №310/08.01.2019г. по гр. д. №915/2018г. на ВКС, решение №411/27.10.2011г. по гр. д. №1857/2010г. на ВКС, решение №112/02.05.2017г. по гр. д. №3356/2016г. на ВКС, решение №195/16.07.2013г. по гр. д. №757/2012г. на ВКС, решение №426/05.04.2016г. по гр. д.

№820/2015г. на ВКС, решение №338/27.03.2018г. по гр. д. №706/2017г. на ВКС, решение №77/25.06.2019г. по гр. д. №2332/2018г. на ВКС и др.;

2."Може ли въззивният съд да изгради правните си изводи за придобивна давност въз основа на свидетелски показания, които са противоречиви, непълни или дадени от заинтересовани лица, без да бъдат критично анализирани?", по който се твърди противоречие с решение №252/11.10.2010г. по гр. д. №1450/2009г. на ВКС и решение №81/22.03.2016г. по гр. д.

№3280/2015г. на ВКС;

3."Кои са предпоставките, при наличието на които съсобственик би могъл да придобие по давност дяловете на останалите съсобственици от съсобствен недвижим имот и по какъв начин останалите съсобственици следва да предявят правата си при установена самостоятелна фактическа власт от един от тях, за да се приеме, че започналата да тече в негова полза придобивна давност е прекъсната?", по който се твърди противоречие с ППВС №6/27.12.1974г. по гр. д. №9/74г., ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, решение №5/25.01.2010г. по гр.д. № 2728/2008г. по описа на ВКС, решение №74/24.06.2015г. по гр. д. № 6277/2014г. на ВКС;

4."Следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите 2 съсобственици, манифестиране на промяната и отблъскване на владението чрез действия, при положение, че това е обективно невъзможно?", по който се сочи произнасяне на въззивния съд в противоречие с ТР №1/06.08.2012г. по тълк. д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС, решение №31/11.03.2019г. по гр. д.

№2914/2018 г. на ВКС, решение № 17/01.03.2017г. по гр. д. №2923/2016г. на ВКС, решение №51/02.06.2016г. по гр. д. №68/2016г. на ВКС и решение №214/28.10.2015г. по гр. д. №1919/2015г. на ВКС.

5."Дължи ли въззивният съд обсъждане и произнасяне по оплакванията в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал доказателства, допуснати и събрани в първоинстанционното производство и при това оплакване какво следва да съдържат мотивите на въззивното решение по съществото на правния спор? Какви са задълженията на въззивния съд във връзка с обсъждане на доказателствата по делото?", по който се твърди противоречие с: решение №382/21.01.2016г. по гр. д. №2056/2015г. на ВКС; решение №61/01.03.2016г. по гр. д. №4578/2015г. на ВКС, решение №141 /04.01.2021г. по гр.д. №478/2020г. на ВКС;

6."Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?";

7."Как следва да се прилага установената в чл.69 ЗС оборима презумпция?", по които два въпроса се посочва противоречие с решение №60173/15.12.2021г. по гр. д. №1431/2021 г. на ВКС.

Подържат се и основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК– вероятна недопустимост, както и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът по касационната жалба О. И.

С., чрез адв. А., оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, респективно излага становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Производството по делото е образувано след отделяне на подадената по гр. д.

3

№21020/2019г. на Пловдивския районен съд насрещна искова молба, с която Д. М. Д. предявява срещу О. И. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване, че ищцата е собственик на ап. №87, с идентификатор *** по КККР, находящ се в [населено място], адрес - [улица], ет.15, ведно с прилежащото му таванско помещение. Ищцата твърди, че е собственик на 1/2 ид. част от процесния апартамент по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт №80, т.78, вх. рег. №25406/07.12.2004г., а на другата 1/2 ид. част – на основание давностно владение, упражнявано в периода от 2007г. до 19.12.2019г.

С първоинстанционното решение, ПОС е признал за установено по отношение на ответницата С., че ищцата Д. Д. е собственик на 1/2 от процесния имот, придобита по договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт №80, т. 78, вх. рег. № 25406/07.12.2004г. с продавач В. К. К. и купувачи Д. М.

П. /Д./ и И. Б. П., починал на 22.12.2017г., чиито наследници по закон са синът му Б. И. П. с ЕГН [ЕГН], и дъщеря му О. И. С. с ЕГН [ЕГН], като е отхвърлил предявения иск за признаване за установено, че Д. М. Д. е собственик и на другата 1/2 част от гореописания недвижим имот – на основание придобивна давност от 2007 година до 19.12.2019г. и поради плащане на цената на целия апартамент.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, чиято нищожност се релевира, е постановено от надлежен съд, в законен състав. Изложил е, че твърдяната неяснота на съдебния акт, не е основание за нищожност, а за прилагане на друг способ за процесуална защита, но е посочил, че от прочита на решението е абсолютно ясна волята на първоинстанционния съд по отношение предмета на производството- както в мотивите, така и в диспозитива, поради което е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба за нищожност на решението.

На следващо място, въззивният съд е приел за неоснователно оплакването за процесуална недопустимост на първоинстанционото решение, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Посочил е, че решението, с което е признато за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик 1/2 ид. част от процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, като необжалвано е влязло в сила. Изложил е, че ищцата Д. Д. е твърдяла, че И. П. е напуснал имота през 2009г., а тя е собственик на другата 1/2 ид. ч. от апартамент №87 на основание давностно владение, 4 осъществявано от 2007г. до датата на вписване на исковата молба за делба, подадена от ответницата О. С. –19.12.2019г. – кратка и дълга придобивна давност, предвид което въззивният съд е приел, че именно в рамките на това сезиране е и произнасянето на първоинстанционния съд и този иск е отхвърлен, поради което е счел, че първоинстанционното решение е допустимо, съответно подлежи на инстанционна проверка за правилност.

Във връзка с правилността му, апелативният съд е приел за доказано твърдението, че на 07.12.2004г., ищцата Д. Д. и И. П. са закупили процесния апартамент №87. За безспорно е прието също, че двамата не са имали сключен граждански брак, както и, че на 22.12.2017г. И. П. е починал. Въззивният съд е посочил, че доколкото те не са били съпрузи, то исковете за установяване на липсата на съвместен принос, частична или пълна трансформация, уредени в СК, не могат да намерят приложение. Тъй като Д. Д. и И. П. са станали съсобственици на имота по смисъла на чл.30, ал.1 ЗС, съдът е приел за ирелевантно обстоятелството кой реално е заплатил продажната цена. В тази връзка съдът е приел, че твърденията и доказателствата в тази насока не следва да бъдат обсъждани доколкото касаят факти, които са извън предмета на спора. Поради липсата на изрично отразяване в нотариалния акт на придобитите от всеки купувач идеални части от правото на собственост, въззивният съд е приел, че съгласно чл.30, ал. 2 ЗС частите им са равни - по 1/2 ид. ч. за Д. Д. и И. П., т.е. ищцата е станала собственик на 1/2 ид. част от апартамента на основание договора за покупко-проажба.

Във връзка с претендираната "кратка" петгодишна придобивна давност съгласно чл.79, ал.2 ЗС съдът е посочил, че в исковата молба и в последващите уточняващи молби не са изложени твърдения за наличието на предпоставките за придобиване на имота чрез добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС давностно владение, а именно: фактическа власт върху недвижимия имот, наличие на правно основание, годно да направи ищцата собственик, без тя да знае, че праводателят й не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Предвид което е изложил, че в случая не може да намери приложение давностен срок с продължителност от 5 години.

Позовавайки се на разясненията в ТР №1/6.08.2012г. на ВКС по тълк. д.

№1/2012г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е изложил, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът, упражняващ фактическа власт върху чуждите идеални части, 5 да превърне с едностранни действия държането им във владение, като докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите намерението да владее техните идеални части за себе си, т.е., че в доказателствена тежест на ищцата е да проведе пълно и главно доказване за упражнявана от нея непрекъсната фактическа власт върху имота в продължение на 10 години, считано от посочения от нея начален момент, както и за извършване на действия, с които е обективирала спрямо останалите съсобственици – И. П., респ. неговите наследници, намерението да владее техните идеални части за себе си.

Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства:

Свидетелят С. Й. е изложил, че през 2004г. ищцата и И. П. закупили процесния апартамент, в който живели заедно до 2007г. - есента или пролетта, когато се разделили. Д. Д. останала да живее в жилището още около шестседем години, след което се установила да живее в гр.София. От раздялата им до настоящия момент свидетелят е виждал само ищцата да влиза в апартамента- два или три пъти в месеца, понякога и повече, само тя е имала ключ, друг не е виждал да влиза. Спомня си, че преди време при него дошла дъщерята на И. П., придружена от съпруга й, който бил чужденец, като поискали да влязат в апартамента. Потърсили ключар, за да разбият вратата, през това време свидетелят отишъл в полицията, за да попита дали може да ги пусне, тъй като знаел, че те не са влизали никога в жилището. Свидетелят видял, че в колата говорели по телефон, след което си тръгнали. Това бил единственият случай, при които е виждал някой друг да иска да влиза в апартамента. Споделя, че не е срещал И. П. след раздялата му с Д. Д., виждал го е само на работното му място- на гумаджийното, не знае къде е живял след 2007г. Личен разговор с него по повод апартамента не е провеждал, но докато свидетелят бил член на домсъвета търсили И. понеже в периода 2016г.-2017г след като ищцата заминала за гр. София не били плащани таксите за апартамента. И. П. обаче им казал, че не го интересува апартаментът и да се оправят с Д., нея да търсят; след което намерили Д. Д. и тя платила. Знае, че след раздялата на Д. Д. и И. П., дъщерята на Д. известно време живяла при нея преди да отиде да следва. Сега ищцата работи в гр. София и само нея бил виждал да влиза в апартамента, но не може да бъде сигурен дали само тя има ключ.