Решение № 723 от 03.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 723 гр. София, 03.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивета Антонова

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Весела Т. Аврамова Въззивно гражданско дело № 20241100501725 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 11343/29.06.2023 г., постановено по гр. д. № 18678/2022 г., по описа на СРС, 169 състав, е отхвърлен предявеният от А. Б. М. срещу М. С. Ж. иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на Решение № 250/11.02.2019 г., постановено по т. д. № 2043/2018 г., по описа на ВКС.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е постъпила въззивна жалба с вх. № 219767/03.08.2023 г., подадена от А. Б. М., в която се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил в достатъчна степен въведените от страната твърдения за нарушаване на принципа на случайно разпределение на делата, като изводът за спазване на същия бил необоснован. Жалбоподателката намира, че съдът не е положил необходимите усилия за изясняване на делото от фактическа страна. Счита, че обжалваното решение съдържа неверни изводи, а актът, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, е основан на неистински факти, непредявени искове и е постановен по искане, което е израз на злоупотреба с права от страна на ответницата. На следващо място намира, че първоинстанционният съд не е изследвал всички основания за нищожност на 1 решението на ВКС и не е съобразил привидността, създадена от решенията, които са били предмет на производството по отмяна пред касационната инстанция. Сочи, че първата инстанция не е извършила тълкуване по отношение нищожността на Решение № 250/11.02.2019 г., постановено по т. д. № 2043/2018 г., по описа на ВКС във връзка с обстоятелството, че последното е постановено без да е във връзка с предмета на делото. Намира, че волята на постановилия последното решение съдебен състав, е нелогична, неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване. Твърди, че първоинстанционният съд не е съобразил, че всяко противоречие с императивна правна норма влече като последица нищожност на постановения акт. Отправя искане до съда за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и постановяване на друг акт по съществото на спора, с който предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК да бъде уважен.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на въззивната жалба с вх. № 279181/09.10.2023 г., подаден от М. С. Ж., чрез адв. П., с който се изразява становище за неоснователност на същата и се отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в цялост.

По делото е постъпила и частна жалба с вх. № 18864/22.01.2024 г., подадена от А. Б. М. срещу Определение № 46055/28.12.2023 г., постановено по гр. д. № 18678/2022 г., по описа на СРС, 169 състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на обжалваното първоинстанционно решение в частта за разноските. Излагат се подробни доводи за неправилност на обжалваното определение. Отправя се искане за неговата отмяна.

В срок е постъпил и отговор на частната жалба с вх. № 35146/05.02.2024 г., подаден от М. С. Ж., чрез адв. П., в който се изразява становище за нейната неоснователност и се отправя искане обжалваното определение на първоинстанционния съд, с което последният се е произнесъл по искането по чл.

248 ГПК, да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 ГПК и чл. 261 ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася 2 служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС .

Съдът намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на Решение № 250/11.02.2019 г., постановено по т. д. № 2043/2018 г., по описа на ВКС, с което е оставена без уважение молбата на въззивницата М. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 5 ГПК на влязлото в сила решение № 525 от 19.03.2013 г. по гр. д. № 4012/2011 г. на Софийски апелативен съд и оставеното с него в сила решение № 746 от 24.02.2010 г. по гр. д. № 12957/2009 г. на Софийски градски съд.

Съгласно чл. 270, ал. 2 ГПК нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. Според разясненията, дадени в т. 8 и т. 9 от ППВС № 1/1985 г., нищожните решения не пораждат правни последици, но създават привидност за признати и присъдени права. С предоставената от процесуалния закон безсрочна възможност за предявяване на нищожността се цели именно отпадане занапред на силата на пресъдено нещо, с която влязлото в сила нищожно решение обвързва страните по делото и лицата по чл. 298, ал. 3 ГПК.

Разпоредбата не ограничава кръга на легитимираните да предявят иска за нищожност лица, поради което и претенцията може да бъде предявена от която и да е от страните по делото.

Нищожността е най-тежкият порок, от който може да страда даден съдебен акт, поради което такава е налице само при особено съществени нарушения.

Действително, не съществува изрична правна норма, която да изброява различните пороци, обосноваващи нищожност на постановените от съдилищата актове.

Същите обаче се извеждат от съдебната практика на касационната инстанция, включително и такава със задължителен характер, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г., ОСГТК на ВКС, според мотивите на което нищожно е съдебно решение, което е постановено от 3 ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото или неподписаното решение.

В случая, ищцата и въззивник в настоящото производство, е изложила твърдения в исковата молба, уточнена с уточнителна молба с вх. № 179461/29.08.2022 г., че постановеното в производството по отмяна от ВКС решение се явява нищожно поради наличието на следните пороци в същото, а именно: с него е потвърдено осъдително решение, постановено по нередовна искова молба от 24.09.2007 г. до СГС – при липса на правен интерес, липса на валиден документ, удостоверяващ вземане, липса на платена държавна такса, като препис от исковата молба не е връчен за отговор на въззивницата; потвърденото осъдително решение е постановено по непредявен иск по чл. 538 ТЗ; определеното от ищцата като нищожно съдебно решение е постановено в нарушение на изискванията за форма и съдържание на актовете, доколкото се основава на измама; същото е абсолютно неразбираемо; потвърдено е осъдително решение, с което е осъдена въззивницата да заплати целия размер на вземането, въпреки че в производството е била предявена само част от него; както въззивното решение, така и решението в производството по отмяна, са постановени от незаконен състав, доколкото не е спазен принципът за случайно разпределение на делата.

Безспорно се установява, че Решение № 250/11.02.2019 г. по т. д. № 2043/2018 г., по описа на ВКС е постановено от лица, придобили качеството „съдия“ по надлежен ред, както и от съдебен състав, съставен от необходимия брой съдии.

Настоящият въззивен състав споделя изводите на първоинстанционния съд за спазване принципа за случайно разпределение на делата при определяне на съдията-докладчик, на когото е разпределено т. д. № 2043/2018 г., по описа на ВКС, като същото се установява от представените по делото протоколи за избор на съдия-докладчик. С разпоредбата на чл. 9 ЗСВ е въведен принципът за случаен подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпване.

Според относимата към релевантния период редакция на посочената разпоредба разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им. Съгласно приложимата редакция на чл. 360б, ал. 1 ЗСВ органите на съдебната власт използват информационни системи, одобрени от пленума на Висшия съдебен съвет съгласувано с министъра на правосъдието и председателя на Държавна агенция "Електронно управление".

Видно от протокол за избор на съдия-докладчик от 22.08.2018 г., издаден въз 4 основа на електронната система за разпределение на делата във ВКС, изискването за използване на система за разпределение на процесното дело, е спазена. Самото разпределение е извършено автоматично при избор между всички съдии, с изключение на изрично посочените, които са изключени поради участие в съдебния състав по делото, с което е спазено и изискването на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК.

Съдебният акт, който се твърди да е нищожен, несъмнено е постановен в рамките на правораздавателната власт на съда. Със същия е приключило производство по отмяна на влезли в сила съдебни решения по чл. 303 и сл. ГПК.

Това производство, имащо самостоятелен характер, представлява извънинстанционен способ за защита срещу необжалваемо, т.е. влязло в сила, съдебно решение. Проверката, която се извършва от ВКС, следва да установи дали са налице посочените в разпоредбите на Глава 24 „Отмяна на влезли в сила решения“ от ГПК основания за отмяна на стабилизиран съдебен акт, чието наличие води до извод за неправилност на последния. В рамките на това производство не се преразглежда спорът, предмет на делото, по което е било постановено решението, чиято отмяна се иска, а се изследва наличието на изрично и изчерпателно посочени в закона хипотези, приети от законодателя като порок или особено съществено обстоятелство, несъобразено при постановяване на съдебния акт. Възможните действия, които може да предприеме касационният съдебен състав, се изчерпват с това да приеме молбата за основателна и да отмени атакувания акт, като върне делото за ново разглеждане, или съответно да намери същата за неоснователна, доколкото не се установяват твърдените от молителя основания за отмяна.

Настоящият въззивен състав намира, че не се установява и твърдяната от въззивницата абсолютна неразбираемост на процесното съдебно решение.

Съдебен акт се приема за абсолютно неразбираем, съответно и за нищожен, тогава, когато волята на съда не може да бъде изведена дори при тълкуване. Процесното решение е ясно, разбираемо и недвусмислено – молбата на А. Б. М. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 5 ГПК на влязлото в сила решение № 525 от 19.03.2013 г. по гр. д. № 4012/2011 г. на Софийски апелативен съд и оставеното с него в сила решение № 746 от 24.02.2010 г. по гр. д. № 12957/2009 г. на Софийски градски съд, е оставена без уважение. Крайният извод на съдебния състав за липса на основания за отмяна следва от изложените доводи за това в мотивите на решението и не е налице необходимост от тълкуване на волята на съдебния състав.

Не се установява и твърдението, че не е спазено изискването за форма на решението на ВКС. Изискването за спазване на определена форма на съдебното 5 решение се свързва с необходимостта същото да е писмено, в каквато форма е обективирано и Решение № 250/11.02.2019 г., постановено по т. д. № 2043/2018 г., по описа на ВКС. Последното отговаря и на изискванията за съдържание на съдебните решения, посочени в разпоредбата на чл. 236 ГПК. Видно от същото, то е и подписано.