Решение № 3715 от 25.06.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№

……….. гр. София, 25.06.2020 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на осми юни две хиляди и двадесета година в състав:

СЪДИЯ:

АЛБЕНА БОТЕВА при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 7606/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е след определение № 75931/26.03.2019 г. на Софийски районен съд, с което производството по гр.д. № 79247/2015 г. по описа на СРС е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд.

Производството по гр.д. № 79247/2015 г. на СРС е образувано по искова молба с вх. № 25762/18.12.2015 г., предявена от В.Г.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против „Е.“

ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***.

Ищецът В.Г.Д. твърди, че на 13.01.2015 г. е сключил с „Е.“ ЕООД договор за паричен заем, по силата на който, ищецът предоставил на ответника, сумата от 15 000 лева.

Заемателят се задължил да върне заетата сума на заемодателя, в срок до 13.03.2015 г. Ищецът твърди, че на 30.01.2015 г. е сключил с „Е.“ ЕООД още един договор за паричен заем, по силата на който, ищецът предоставил на ответника, сумата от 15 000 лева. Заемателят се задължил да върне заетата сума на заемодателя, в срок до 13.03.2015 г.

На 13.03.2015 г., ответникът не изпълнил задълженията си по двата договора и не върнал на ищеца заетите суми. Поради това, на 23.03.2015 г., страните сключили Споразумение, с което ответникът се задължил да върне заетите суми в срок до 13.04.2015 г., ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 0.5 % върху сумата.

Ищецът твърди, че ответникът не е изпълнил задълженията си по Споразумението от 23.03.2015 г. и му дължи сумата от 30 000 лева

– главница по Споразумение от 23.03.2015 г.

За посочената сума, на 16.04.2015 г. ищецът подал пред Софийски районен съд заявление с искане за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и на 10.05.2015 г. по ч.гр.д. № 20813/2015 г. по описа на СРС, 73 състав, била издадена такава заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, като в срока по чл. 414 ГПК ответникът предявил възражение по чл. 414 ГПК.

Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът му дължи сумата от 30 000 лева – главница по

Споразумение от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 16.04.2015 г. до окончателното плащане. Ищецът претендира и направените по делото разноски.

С влязло в сила определение от 02.12.2019 г. (л.

22 от делото на СГС), производството по делото е прекратено в частта относно сумата от 150 лева – възнаградителна лихва.

В срока по чл.

131 ГПК, ответникът „Е.“ ЕООД е депозирал отговор на искова молба. Ответникът оспорва иска с възражението, че е неоснователен. Оспорва твърденията на ищеца, че е сключвало с В.Г.Д. договор за паричен заем от 13.01.2015 г., договор за паричен заем от 30.01.2015 г. и Споразумение от 23.03.2015 г., както и че е получило от ищеца общо сумата от 30 000 лева. Твърди, че претендирана от ищеца сума не е постъпвала в патримониума на дружеството, никога не е била предавана реално на дружеството, поради което и е недължима.

Ответникът моли, искът да бъде отхвърлен. Претендира направените по делото разноски.

Съдът приема следното от фактическа страна:

На

23.03.2015 г., между В.Г.Д., посочен като заемодател, и „Е.“ ЕООД, като заемател, е било сключено представеното по делото Споразумение (л. 12 от делото на СРС).

В

Споразумението е посочено, че между страните има подписан договор за паричен заем от 13.01.2015 г. за сумата от 15 000 лева и договор за паричен заем от 30.01.2015 г. за сумата от 15 000 лева, и след като е констатирано, че заемополучателят по двата договора „Е.“ ЕООД не е изпълнил задълженията си по двата договора в срок, страните са заявили, че се съгласяват и подписват „настоящата спогодба“, според която „Е.“ ЕООД се задължава да върне на В.Г.Д., сумата от 30 000 лева, по посочената в т. 3 от Споразумението банкова сметка, ***.04.2015 г.

Споразумението е подписано от В.Г.Д. и Б.

Г.Г. в качеството му на управител и представляващ „Е.“ ЕООД, което е било удостоверено от нотариус с рег. № 015 от РНКРБ.

Двата договора за заем също са представени по делото. Те са подписани от същите страни, които са постигнали съгласие, заемодателят В.Г.Д. да предостави в заем на заемателя „Е.“ ЕООД, сумата от 15 000 лева, по всеки един от договорите. „Е.“ ЕООД е поело задължение да върне заетите суми, по посочените в договорите банкови сметки, в срок до 13.03.2015 г., (съгласно т. 3.1 от договора от 13.01.2015 г. и т. 3.1 от договора от 30.01.2015 г. (л.

6 и сл. и л. 9 и сл. от делото на СРС).

И в двата договора за заем (т. 2.1) е посочено, че договорът служи за разписка за получената от сума. Независимо от това, на същите дати (13.03.2015 г. и 30.01.2015 г.) са били съставени разписки, с които Б. Г.Г., като управител на „Е.“ ЕООД, е заявил, че е получил от В.Г.Д., сумата от 15 000 лева (л. 8 и л. 11).

На 16.04.2015 г., В.Г.Д. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК за сумата от споразумението от 23.03.2015 г. и е било образувано ч.гр.д. № 20813/2015 г. по описа на СРС, 73 състав.

На 10.05.2015 г. СРС е издал заповед за изпълнение

(л. 14 от заповедното производство), с която е разпоредено „Е.“ ЕООД да заплати на В.Г.Д. сумата от 30 000 лева - главница по Споразумението от 23.03.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане и разноски по делото.

На същата дата е издаден и изпълнителен лист за посочените в заповедта суми.

Въз основа на изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д. № 20813/2015 г. на СРС, 73 състав, е било образувано изп.дело № 20158440401849 по описа на ЧСИ с рег. № 844 от КЧСИ, по което на 08.06.2015 г. на „Е.“ ЕООД била изпратена покана за доброволно изпълнение с изх. № 31527/08.06.2015 г. (л. 14 от делото на СРС), която била връчена на адресата си на 16.06.2015 г.

На

25.06.2015 г. по изп.дело № 20158440401849 била изпратена нова покана за доброволно изпълнение с изх. № 34606/25.06.2015 г. (л. 16 от делото на СРС), ведно с която бил приложен и препис от заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 20813/2015 г. на СРС, 73 състав и която била връчена на „Е.“ ЕООД на 13.07.2015 г.

Това се установява и от съобщение от ЧСИ с рег. № 844 от КЧСИ (л. 5 от делото на СГС).

На

16.07.2015 г., „Е.“ ЕООД подало възражение срещу издадената заповед за изпълнение (л. 16 от заповедното производство), и в указания му от съда срок, заявителят предявил иск по реда на чл. 422 ГПК.

Междувременно, през периода от 18.06.2015 г. до

10.07.2015 г., по изп.дело

№ 20158440401849 по описа на ЧСИ с рег. № 844 от КЧСИ са постъпили суми и на 18.08.2015 г. по сметката на В.Г.Д., съдебният изпълнител е превел сумата от 31 762.45 лева, която впоследствие е била върната по сметка на ЧСИ – видно от извлечение от сметката на В.Г.Д., преводни нареждания, вносни бележки и спогодба.

Други доказателства, относими към спора, не са събрани по делото.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Предявен е по реда на чл. 422 от ГПК иск с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, пр. 1-во, вр. с чл. 365, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – за признаване за установено, че ищецът има вземане към ответника за сумата от 30 000 лева, представляваща задължение по споразумение от 23.03.2015 г. Ищецът претендира и лихва за забава върху сумите от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане.

По допустимостта на иска:

Преди да пристъпи към произнасяне по същество на спора, съдът е длъжен и служебно да съобрази допустимостта на производството, в която връзка са и изричните възраженията на ответника. Извършвайки проверка в тази насока, съдът намира предявеният иск за допустими, а направеното от ответника възражение за неоснователно.

Действително, предмет на делото по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е съществуването на вземането (вземанията) по заповедта за изпълнение, издадена за парична сума, за заместима вещ или за предаване на вещ –чл. 410, ал. 1 ГПК.

Защитата на длъжника в заповедното производство включва на първо място подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал.2 ГПК, а именно, в двуседмичен срок от връчване на заповедта (а ако е бил лишен от възможността да оспори вземането - чрез възражение по реда на чл.423 ГПК).

Подаването на възражение срещу заповедта за изпълнение е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска за установяване съществуването на вземанията, за които е издадена заповедта, който кредиторът предявява в срока и по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. Когато заповедният съд прецени, че възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в законоустановения срок, следва да върне това възражение (в хипотезата на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК) или да издаде изпълнителен лист (в хипотезата на чл. 410 ГПК).

Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 10а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл.414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422, респ. чл.

415, ал. 1 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство.