Решение № 4568 от 01.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4568 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20261100500031 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ответницата Р. Ц. В., чрез назначения й особен представител адв. Д. Т. срещу Решение № 21265/21.11.2025 постановено по гр.д. № 63785/2023 г. по описа на СРС, 77 състав, с което е признато за установено, че Р. Ц. В., дължи на А. Т. И., сумата от 12 600 евро, частичен иск от общо заявена претенция от 25 000 евро, представляваща дължима главница по Договор за заем, за което е издадена разписка от 09.02.2018 г., ведно със законна лихва за период от 23.02.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.03.2023 г. по ч.гр.д. 9784/2023 г. по описа на СРС, 77-ми състав.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е незаконосъобразно поради противоречие с материалния закон, като се излагат следните съображения: договорът за заем се считал за сключен само при фактическо предаване на парите, а самото обещание или съгласие не било достатъчно. В случая представената по делото разписка не установявала по категоричен начин предаването на сумата, тъй като в нея било записано, че ответницата „дължи“ и „се задължава да плати“, но не било записано, че е получила сумата. Поддържа се, че дълженето можело да произтича от много други правоотношения, а не непременно от заем. Твърди се, че в случая ищцата носела тежестта да докаже по безспорен начин, че парите са преминали от нейния в патримониума, като при липсата на изричен текст 1

„получих сумата“ правело иска недоказан. Поддържа се, че СРС неправилно приравнил представената бележка към разписка за изпълнение. Разписката по чл. 77 ЗЗД се издавала от кредитор при получаване на плащане, а в случая документът бил съставен от длъжника и не доказвал реалното предаване на заемния капитал. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли така предявените искове.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от А. Т. И., в който се излага становище за нейната неоснователност. Твърди се, че нотариално заверената разписка от 09.02.2018 г. не била просто признание на дълг, а пряко доказателство за реално получената сума от 25 000 евро. Разписката била частен свидетелстващ документ, съдържащ признание на неизгодни за длъжника факти и тъй като автентичността не била оспорена, тя се считала за вярна и обвръзвала съда. Посочва, че за останалата част от заема (12 400 евро) вече имало влязла в сила заповед за изпълнение и издаден изпълнителен лист, което потвърждавало съществуването на цялото вземане от 25 000 евро. По изложените съображения моли съдът да потвърди решението на първата инстанция.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Пред първата инстанция е бил предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД с който ищецът е искал да бъде признато спрямо ответника, че му дължи сумата от сумата от 12 600 евро, представляваща частичен иск от общо заявена претенция от 25 000 евро, представляваща дължими суми по договор за заем от 21.03.2017 г., ведно със законна лихва за период от 23.02.2023 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 25.03.2023 г. по ч.гр.д. 9784/2023 г. по описа на СРС, 77-ми състав.

За да постанови така обжалваното решение СРС е приел, че представената по делото разписка установявала, че ищцата е предала на ответницата сумата от 25 000 евро , както и че ответницата е поела задължението да върне заетата сума до 10.03.2018 г. С оглед неоснователността на възражението за настъпила погасителна давност и липсата на доказателства за плащане на процесната сума, първата инстанция е уважила изцяло така предявения иск.

2

От фактическа и правна страна съдът намира следното:

По делото пред първата инстанция е била представена разписка от 09.02.2018 г., от която се установява, че ответницата е признала, че е получила от ищцата в заем сумата от 25 000 евро, която сума се е задължила да върне до 10.03.2018 г. Процесната разписка е нотариално заверен подпис на ответницата.

В правна теория и съдебната практика е безспорно, че договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато между страните съгласие, заемодателя предаде на заемателя определена сума пари или заместими вещ. При предявен иск с правно основание чл.240,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79,ал.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, така и предаването на обещаната сума.

Настоящия състав на съдът намира, че посредством представената по делото разписка ищецът е успял да установи при условията на пълно и главно доказаване, че между него и ответника е бил сключен договор за заем, по силата на който ищецът е предал на ответника сумата от 25 000 евро. Съображенията за това са следните: Представената разписка представлява комплексен документ, тъй като в частта в която е обективирано изявлението на нотариуса, свързано със самоличността на положилия подпис издател на заверения документ / ответницата/ документа е официален удостоверителен и се ползва с материална доказателствена сила. От своя страна в останалата си част / с която ответницата признава, че е получила в заем сумата от 25 000 евро от ищцата и се задължава да я върне в срок до 10.03.2018 г./ разписката представлява частен удостоверителен документ. По правило частните удостоверителни документи не се ползват с материална доказателствена сила. От това правило обаче има изключение. Частният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила само, когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти.

Когато такъв документ съдържа удостоверително изявление за издателя му за неизгодни за него факти, той има силата на извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти срещу своя издател / в този смисъл е константната практика на ВКС- Решение № 132 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2265/2023 г., IV г. о., ГК и цитираната в него съдебна практика/. В случая съдът намира, че представената разписк,а в частта с която ответницата е признала че е получила в заем сумата от 25 000 евро от ищцата и се задължава да я върне в срок до 10.03.2018 г., макар и да представлява частен удостоверителен документ, се ползва с материална доказателствена сила, защото с нея се признават неизгодни за ответницита факти. По изложените съображения съдът намира, че процесната разписка установява всички твърдени от ищеца факти, които обуславят основателността на исковата му претенция, а именно, че на 09.02.2018 г. е сключил с ответницата договор за заем за сумата от 25 000 евро, със срок за връщане до 10.03.2018 г., а възражението на въззивника, че ищцата не успяла да докаже пълно и главно иска си се явява неоснователно. С оглед на това съдът не намира за основателни оплакванията на въззивника, че представената делото разписка не установявала по категоричен начин предаването на сумата, тъй като в нея било записано, че ответницата „дължи“ и „се задължава да плати“, но не било записано, че е 3 получила сумата. Видно от съдържанието на разписката в нея е посочено основанието на което е получена сумата- заем, нейния размер и падежа на задължението за връщане на получената сума / в самата разписка ясно ответницата ясно е посочила : „съм получила от нея в заем сумата от 25 000 евро“/. Неоснователно се явява и възражението, че разписката по чл. 77 ЗЗД се издавала от кредитор при получаване на плащане, а в случая документът бил съставен от длъжника и не доказвал реалното предаване на заемния капитал. Разписката по чл. 77 ЗЗД се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал.1 ЗЗД. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи още и като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума / в този смисъл е и практиката на ВКС -Решение № 119 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 1796 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/.

За пълнота на изложението съдът намира за необходимо да отбележи, че давността за процесното вземане не е изтекла, тъй като задължението за връщане на заетата се погасява с пет годишна давност, като падежът на процеснето вземане е настъпил на 10.03.2018 г. и към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК / 23.02.2023 г./ петгодишната давност не е била изтекла.

С оглед на обстоятелството, че ищецът успя да докаже пълно и главно основанието на иска, а ответника не установи своите произключващи и правопогасяващи възражения, съдът намира че първата инстанция правилно е уважила така предявения иск, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение.

По разноските:

При този изход на спора разноски на въззиваемата страна се дължат разноски в размер на 511.30 евро- заплатен депозит за особен представител на въззивника.

На основание чл.81 от ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 252 евро, представляваща държавна такса за подадената въззивна жалба.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 21265/21.11.2025 постановено по гр.д. № 63785/2023 г. по описа на СРС, 77 състав.

ОСЪЖДА , на основание чл.78,ал.1 ГПК във вр. с чл.273 ГПК, Р. Ц. В., ЕГН ********** да заплати на А. Т. И., ЕГН ********** сумата от 511.30 евро, представляваща разноски в производството пред СГС.

ОСЪЖДА, на основание чл.81 ГПК, Р. Ц. В., с ЕГН ********** да заплати по сметка на 4

Софийски градски съд сумата от 252 евро, представляваща държавна такса за подадената въззивна жалба.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчване на препис на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5