Решение № 364 от 12.09.2022, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 364 гр. Плевен, 26.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в публично заседание на двадесет и трети август през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА

Членове:

ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА

ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Въззивно гражданско дело № 20224400500471 по описа за 2022 година ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.

Въззивното гражданско производство, пред Окръжен съд – гр. Плевен, е образувано на основание въззивна жалба от Агенция по заетостта с ***, представлявана от гл. юрк. Е. И., срещу Решение № 286/15.10.2021г. постановено по гр. д. № 418/2021г. по описа на Районен съд-Червен бряг.

Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. С въззиваната жалба е отправено искане за отмяна на решението на първоинстанционния съд, в частта с която са уважени предявените обективно кумулативно съединени искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ и вместо него да бъде постановено решение по същество. Навеждат се твърдения, че длъжността която заемал работникът не е била определена за заемане от трудоустроено лице по чл. 314 КТ и по този начин не се нарушавал т.16 от Решение на НЕЛК № 0307 от 16.07.2008г. Поради което се счита, че неправилно е налице приложена закрилата предвидена в чл. 333, ал.1, т.2 КТ.

На следващо място се посочва, че лицето е било на срочен трудов договор, чийто срок изтекъл 31.12.2021г., което представлява невъзможност 1 лицето да бъде възстановено на същата длъжност.

Възразява, че незаконосъобразно било определено обезщетението по чл.

344, ал.1, т.3 КТ. Твърди се, че от деня следващ освобождаването му от длъжност бил на разположение на друг работодател, а именно Община Червен бряг.

Сочи, че законната лихва следвало да бъде присъдена от датата на завеждане на исковата молба 07.04.2021г., а не от последния работен ден на работника - 08.02.2021г.

С оглед гореизложеното се иска въззивният съд да отмени първоинстанционното решение. Прави се искане за присъждане на разноски за първоинстанционното и въззивното производство, както и се повдига възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна.

С жалбата не се правят искания за събиране на доказателства.

В съдебно заседание въззивникът се представлява от юрк.Е. И., който поддържа въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените от ищеца искови претенции да бъдат отхвърлени. На основание чл. 78, ал.5 ГПК прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна. Моли да бъде присъдено юрисконсултското възнаграждение пред първа и въззивна инстанция, както и направените в хода на процеса разноски.

Въззиваемата страна Х.Х., чрез пълномощника си адв. Р.М., изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на районния съд правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Сочи се, че съдът правилно приложил разпоредбата на чл.333, ал.1, т.2 КТ, като навежда твърдения, че трудоустрояването било фактическо изпълнено, тъй като е налице трайно намалена работоспособност и били посочени противопоказни условия на труд. Изтъква се, че правилно първоинстанционният съд е присъдил претендираната сума, ведно с лихвата от датата на завеждане на иска, а не от оставането на служителя без работа. На следващо място се заявява, че правилно е изчислена сумата на претендираното обезщетение за времето през което служителят е останал без работа. Поддържа становището, че началната дата за определяне на обезщетението за оставане без работа 2 правилно е определена от първоинстанционния съд като 08.02.2021 г., тъй като на тази дата е вписано, че служителят е напуснал предприятието.

В съдебно заседание въззиваемият се явява лично и с процесуалния си представител адв. М., който поддържа отговора на въззивна жалба, като моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Представя списък с разноски, както и договор за правна защита и съдействие за осъщественото процесуално представителство пред въззивната инстанция.

ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Въззивният съд с Определение № 979/06.07.2022г., служебно е допуснал изготвяне са съдебно счетоводна експертиза, която установява, че за претендирания шестмесечен период на оставане без работа, а именно от 08.02.2021г. до 08.08.2021г., размерът на дължимото обезщетение, претендирано от ищеца възлиза в размер на 693.32 лв.

С обжалваното решение № 286/15.10.2021г. постановено по гр. д. № 418/2021г., Районен съд-Червен бряг, въз основа на събраните по делото доказателства признал, на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, уволнението на Х. В. Х., с ЕГН **********, извършено със Заповед № *** г. на ръководителя на Агенция по заетостта - София, ЕИК/Булстат ***, представлявано от Директора Д.Н., за незаконно, като отменил същата като незаконосъобразна.

Възстановил, на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ, Х. В. Х., с ЕГН **********, на заеманата от него длъжност, преди уволнението – „Трудов медиатор-посредник“.

Осъдил, на основание чл.344, ал.1, т.1, вр. чл.225, ал.1 от КТ, Агенция по заетостта - София, ЕИК/Булстат ***, да заплати на Х. В. Х., с ЕГН **********, сумата от 690,55лв., представляваща обезщетение, за времето през което е останал без работа, вследствие на незаконното уволнение, за 3 периода 08.02.2021г.- 08.08.2021г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба - 07.04.2021г., до окончателното й изплащане.

Осъдил, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Агенция по заетостта - София, ЕИК/Булстат ***, да заплати на Х. В. Х., сумата от 700 лв. представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.

Осъдил, на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, Агенция по заетостта София, ЕИК/Булстат ***, да заплати по сметка на РС-Червен бряг, сумата от 50лв.- държавна такса.

В мотивите на решението си първоинстанционният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, по иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ приел за установено, че въззиваемата страна, по силата на сключен трудов договор ТД № Л-27 от 15.12.2015г., заемала длъжността „Трудов медиатор-посредник“, в Агенция по заетостта, гр. София, с местоработадирекция „Бюро по труда“ в гр. Червен бряг. Със Заповед № *** г., която била връчена на ищеца същия ден, му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради допуснато виновно неизпълнение на трудовите задължения, изразяващи се в нарушение на чл. 190, ал.1 т.3 от КТ и чл. 187, ал.1, т.10 КТ и чл. 23 от Кодекса за етично поведение на служителите в държавната администрация. На същата дата му била връчена Заповед № 7 от 03.02.2021г., с която трудовото правоотношение на работника било прекратено, поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.

Заповедта била връчена на работника срещу подпис на 08.02.2021г.

Въз основа на приложено по делото Експертно Решение на НЕЛК № 0307 от 16.07.2008г., първата инстанция приела, че на ищеца е определено 54% трайно намалена работоспособност с водеща диагноза болести на очната ябълка – високостепенно късогледство, пигментна дегенерация на ретината и начална комплицирана катаракта на двете очи. Основал се на нормата на чл.

333, ал.1, т.2 КТ, съгласно която за уволнение на трудоустроен работник се изисква разрешение от инспекцията по труда, което в настоящия случай не било искано от работодателя и съответно не е давано от ИА „Главна инспекция по труда“. При този изход на делото и на основание чл. 344, ал. 3 КТ, първоинстанционният съд приел, че заповедта следва да бъде отменена като незаконосъобразна, а делото не следва да бъде разглеждано по същество 4 на спора.

В този смисъл и с оглед уважаването на главния иск, акцесорният по чл.

344, ал.1, т.2 КТ също е уважен, като съдът възстановил работника на заеманата преди уволнението длъжност.

По иска са правно основание чл. 344, ал.1, т.3 от КТ, първоинстанционният съд приел за основателен, като за периода за оставане без работа от 08.02.2021г. до 08.08.2021г. присъдил обезщетението по чл. 225, ал.1 от КТ в размер на 690,55 лв.

Въззивният съд възприема изцяло мотивите в обжалваното решение, в този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК.

Въззивникът поддържа становището, че длъжността която заемал работникът не е била определена за заемане от трудоустроено лице по чл. 314 КТ и по този начин не се нарушавал т.16 от Решение на НЕЛК № 0307 от 16.07.2008г. Поради което се счита, че неправилно е налице приложена закрилата предвидена в чл. 333, ал.1, т.2 КТ.

Настоящият съдебен състав, видно от приложено по делото Експертно Решение на НЕЛК № 0307 от 16.07.2008г., приема за безспорно, че на въззиваемия е определена 54% трайно намалена работоспособност, със срок на чужда помощ „Пожизнен“, с водеща диагноза болести на очната ябълка – високостепенно късогледство, пигментна дегенерация на ретината и начална комплицирана катаракта на двете очи. В т.16 от Решение на НЕЛК № 0307 от 16.07.2008г., като противопоказни условия на труд е вписано „опасност от нараняване на очите, на височини, сред движещи се машини, тежки физически усилия, вибрации, токсични вещества“.

Съгласно Решение № 41 от 2001г. на 3-то г.о ВКС и Решение №1559 от 2002г. на III г.о. ВКС лица с над 50% неработоспособност се считат за трудоустроени. В Решение № 60/13.06.2017 г. по гр.д.№ 3186/2016 г. на ВКС, ІІІ-то Г.О.; Решение № 443/24.03.2016 г. по гр.д.№ 2569/2015 г. на ВКС, ІV-то Г.О., Решение № 431/17.01.2014 г. по гр.д.№ 869/2013 г. на ВКС, ІV-то Г.О., постановени по реда на чл. 290 от ГПК се приема тезата, че ако към момента 5 на уволнението е установено, че е служителят е бил с предписание за работа при облекчени условия, както е в настоящия случай, съгласно т. 16 от Решението на НЕЛК, то работникът се ползва със закрила по чл. 333, ал.1, т. 2 от КТ. Тъй като в процесния случай изпълняваната от въззиваемия работа е подходяща за здравословното му състояние, настоящият съдебен състав намира, че трудоустрояването по смисъла на чл. 314 КТ е фактически изпълнено. Закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и цели защитата на работника по социални и хуманитарни критерии, поради което се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и независимо от това дали от работника са били представени медицински документи за заболяването.

С оглед гореизложеното и като съобрази, че към 16.07.2008 г. въззиваемият е била с установена трайна нетрудоспособност от 54% поради общо заболяване и с предписание да не полага тежък физически труд, то съдът приема, че последният се е ползвал от закрилата по чл. 333, ал.1, т.2 от КТ в частта за трудоустроени лица. В този смисъл и възражението на въззивника относно обстоятелството, че длъжността която заемал работникът не е била определена за заемане от трудоустроено лице по чл. 314 КТ е неоснователно, а изводът на първоинстанционния съд правилен и законосъобразен.

На следващо място се възразява, че работникът бил на срочен трудов договор, чийто срок изтекъл 31.12.2021г., което представлявало и невъзможност последният да бъде възстановен на същата длъжност.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на въззивника, доколкото предмет на разглеждане на настоящия съдебен процес е обстоятелството дали основателно е било прекратено трудовото правоотношение на служителя, поради неговото уволнение, а не срочността на трудовото му правоотношение.

По отношение на възражението, свързано с твърдението, че незаконосъобразно е било определено обезщетението по чл. 344, ал.1, т.3 КТ, настоящият състав счита същото за неоснователно поради следните съображения.