Решение № 74 от 09.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 74 гр. София, 05.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Георги Кацаров при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100513181 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от П. М. М., В. М. М. и М. М. М. /в хода на въззивното производство - починал и на негово място конституирани наследниците му по закон - въззивниците П. М. М., В. М. М. / срещу решение № 20045545/30.06.2022г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 155 състав, в частта, с което уважени частично предявените от „Т.С.“ЕАД искове срещу тях с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД и присъдени на ищеца в първоинстанционното решение разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Посочва се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че: ответниците са потребители на топлинна енергия и в това им качество са материално легитимирани да отговарят по иска – първоначалните ответници по делото не са подавали заявление за откриване на партида на на имота на тяхно име, съответно липсват доказателства, че именно за процесния период са били собственици на топлоснобдения апартамент, за техните наследници; твърди, че липсват доказатества за приемане на наследството на наследодателите им; считат, че изготвените по делото експертизи не следва да бъдат ценени като доказателства, доколкото са изтовени единствено въз основа на съставени от ищеца документи; правят възражения за неточна отчетност на доставеното количество топлоенергия, както и на измервателните уреди.

Въззиваемата страна „Т.С.“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивните жалби доводи за неправилно приложение на закона и счита, че решението като правилно и законосъобразно в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

1

Третото лице помагач на страната на ищеца /въззиваема страна в настоящоято производство/ – „Т. Н.И.“ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното:

Решение № 20045545/30.06.2022г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 155 състав в частта, с което са отхвърлени предявените от „Т.С.“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 84,56 лв. – главница за извършена услуга дялово разпределение за периода 01.09.2016г. – 30.04.2019г. и чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 13,88 лв. – обезщетение за забавено изпълнение върху горепосочената главница, като и в частта, с което ищецът е осъден да заплати разноски по делото на основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответниците, като необжалвано от страните, е влязло законна сила.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

В срока по чл.131 ГПК ответниците изрично са оспорили твърдението в исковата молба, че имат качеството на „потребители на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1 т.

42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153 ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на 2 клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

По делото като доказателство по делото е представен договор за продажба на държавен недвижим имот от 27.09.1990г.,видно от който ответниците М. и И. М.и по придобиват собствеността на процесния ап.79, находящ се в гр. София, ж.к. Слатина, жилищна сграда ******* в парцел № 3939, като от удостоверение - л.26 от делото на СРС, се установява, че на жилищния район в св. Слатина, където се намира и процесния апартамент, е дадено наименованието ж.к. ******* и който и към настоящия момент е актуалния административен адрес.

Горецитираните документи съдът приема, че по несъмнен начин легитимират М. и И.

М.и като съсобственици на процесния топлоснабден имот считано от момента на прехвърлителната сделка с договора от 27.09.1990г, като при липса на друго отбелязване, на основание чл.30 ал.2 от ЗС следва да се счита, че всеки е придобил по ½ идеална част. От представените удостоверения за наследници в производство е видно, че ответниците са били съпрузи, поради което и придобития от тях ап.79 е в режим на семейна имуществена общност.

Неправилно е тълкуването на въззивниците, че установяване на право на собственост към един минал момент /1990г./ не изпълнява доказателствената тежест за установяване правото на собственост върху процесния топлоснабден имот за процесния по делото период.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством цитирания договор от 27.09.1990г. установи придобиването на правото на собственост от ответниците, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от някой от титулярите, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил, че за процесния период ответниците се легитимират като носители на вещно право на собственост върху процесния имот, съставляващ абонатен № *******.

В хода на производството ответниците са починали, като на тяхно място по реда на чл.227 от ГПК са конституирани наследниците им по закон – низходящите им – дъщери П. М. и В. М..

Неоснователни са доводите на въззивниците, че не са легитимирани да отговарят по предявените искове по съображения за липса на доказателства, че са приели наследството 3 на М. и И. М.и. Ответниците не са релевирали правоизключващо възражение, че са вписали по предвидения в чл. 50 вр. чл. 49 ал. 1 от ЗН ред отказ от наследството на починалото лице, нито са ангажирали доказателства за това с оглед правилото за разпределение на доказателствената тежест в процеса /чл. 154, ал. 1 от ГПК/. Отказът от наследство е изричен и формален акт, поради което и при условие,че такъв е направен, следва да се представят доказателства за вписването му на надлежен ред – в особената книга от районния съд в района, на който е открито наследството.

С оглед на това и доколкото не са въведени от ответниците твърдения за вписан отказ от наследство /чл. 52 вр. чл. 49 ал. 1 ЗН/ или пък за приемането му по опис, нито пък са представили доказателства за това, следва извода, че възражението относно обстоятелството, че било недоказано приемането на наследството, е неоснователно.

Следователно, въззивниците като наследници на И. и М. М., носят отговорност за техните непогасени задължения в съответни квоти – в случая по ½ част.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г., в сила от 11.08.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачът е физическо лице./.

По изложените съображения въззивният съд счита, че правилен е изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните /първоначалните ответници/ в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 139 ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната 4 енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.

Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148 и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./.