Решение № 1160 от 26.04.2022, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1160 гр. В., 26.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., 8 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Р.Р. при участието на секретаря Г.Ж.Д. като разгледа докладваното от Р.Р. Гражданско дело № 20213110103024 по описа за 2021 година

Производството е образувано по предявени от „АКПЗ“ ЕООД срещу Г. ЯН. ХР. обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 2 4 0 ЗЗД за установяване съществуването на паричното притезание, удостоверено в Заповед № */* г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № */* г. по описа на Районен съд – В., 10 с-в, за следните парични вземания: сумата от 1204,09 лв., представляваща незаплатена главница по Договор за паричен заем № *** от *** г., сключен с „В.К.“ ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 12.10.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 167,07 лв. – договорна лихва, начислена за периода от 06.02.2019 г. до 04.10.2019 г. и сумата от 22,16 лв. – лихва за забава за периода 05.10.2019 г. до 25.09.2020 г., които вземания са прехвърлени на заявителя „АКПЗ” ЕООД на 02.03.2020 г. с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.12.2016 г.

Ищецът твърди, че по силата на Договор за паричен заем № */* г. „В.К.“ ООД е предоставило на ответника в заем сумата от 1500 лв., която следвало да бъде върната, ведно с уговорената лихва в размер на 167,07 лв., на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 264,18 лв., която се включва и уговорена в чл. 1, ал. 3 от договора такса за експресно разглеждане на документи в общ размер от 614,70 лв. Посочва се, че ответникът извършил плащания по кредита в общ размер от 801,48 лв., които били разпределени за погасяването на задължения за разходи за събиране на вземания в размер на 100 лв., а с останалата сума са погасени изцяло първата и втората месечна погасителна вноска и частично третата вноска. Излага се, че срокът на договора е изтекъл на 04.10.2019 г. – датата на последната падежна вноска, но въпреки това ответникът не е погасил задълженията си по договора, поради което дължи и обезщетение за забава върху непогасената главница в размер на 22,16 лв. за периода от 05.10.2019 г. до 25.09.2020 г. Сочи се, че с Приложение № 1 от 02.03.2020 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016 г. „В.К.“ ООД цедирало вземанията си към ответника на „АКПЗ“ ЕООД. Ищецът се позовава на 1 възможността ответникът да бъде уведомен за извършената цесия с исковата молба, като бъде връчено уведомлението за това заедно с преписа от същата. Тъй като ответникът не е заплатил дълга си по договора, ищецът депозирал заявление по реда на чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена процесната заповед за изпълнение срещу ответника, връчена му по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради последното за ищеца се е породил правният интерес да предяви настоящия иск за установяване спрямо ответника дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение. Моли за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника Г. ЯН. ХР., чрез назначения особен представител адв. И.Р., с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове.

Релевира възражение за нищожност на договорните клаузи за уговорения лихвен процент и такса за експресно разглеждане. Оспорва се претендираният размер за главница по договора за заем, поради неправилно прихващане на разходи и такси за събиране на вземания, които не са заявени в производството, с извършеното и признато плащане на задължение от страна на ответника в общ размер на 801,48 лв. Твърди се, че липсва виновна забава на длъжника, поради невръчването на погасителен план и покана за доброволно изпълнение, което изключва отговорността му за заплащане на обезщетение за забава. При тези съображения моли за отхвърляне на исковите претенции.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства и заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Възникването на претендираното от ищеца спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата на който кредиторът предоставя на потребителя кредит под формата на заем или разсрочено плащане, а потребителят се задължава да върне получената сума съгласно погасителния план и условията, уговорени в договора; 2) кредиторът да е предоставил на потребителя уговорената сума; 3) кредиторът да е изпълнил задълженията си, произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; 4) индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обосноват договарянето на размера на лихвите и останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба и 5) наличие на валидно сключен договор за цесия и съобщаването на длъжника за цесията.

Установява се от представения по делото Договор за паричен заем „Вивакредит План“ № */* г., представляващ потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, че между „В.К.“ ООД и ответника Г. ЯН. ХР. е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което ответникът е получил от кредитора сумата от 1500 лв., със задължение да я върне при условията на договора. Съгласно чл. 2 ал. 2 от договора с подписването му ответникът удостоверява, че е получил от кредитора заемната сума, като договорът има силата на разписка за предаването, респ. получаването на сумата. Според уговорените в чл. 2, ал. 1, т. 4 от договора дати на плащане, крайният срок за връщане на кредита е 04.10.2019 г.

Съгласно клаузата на чл. 2, ал. 1 от договора за кредит, уговореният размер на погасителната вноска е 264,18 лв., фиксираният годишен лихвен процент е 40,30%, а годишния процент на разходите по заема е 49,46%. Според чл. 2, ал. 1, т. 3 от договора заемът следва да бъде издължен на 9 броя равни месечни вноски по 264,18 лв., включващи главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Уговорката за връщане на получен кредит на месечни вноски с непроменлив размер и падежи изключва 2 необходимост и от съставяне на нарочен погасителен план. Лихвеният процент е фиксиран, затова и няма основание да се изисква оповестяване на план, в който да се уточнява последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти (чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК), тъй като само при уговорена променливост на възнаграждението на кредитора размерът му би варирал в различните моменти от изпълнението на договора.

Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. Законодателят по предвидения от него ред /ЗПК/ е предприел регулация на предоставените от търговците кредитни услуги, като ограничава размера на възнаградителната лихва по отношение на договорите за потребителски кредит, при което е налице ограничаване на волята на страните не с добрите нрави, а с императивни правила на закона. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съдът не констатира при уговаряне на клаузата за възнаградителна лихва страните да са се отклонили от императивни разпоредби, уреждащи защитата на потребителя.

По отношение на възражението на ответника, че уговорената възнгарадителна лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, съдът намира следното:

Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 от ЗЗД). Понятието „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие.

При преценка дали уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя, следва да се отчете характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.

Ето защо съдът намира, че при потребителски заем за сума от 1500 лв., със срок на ползване - 9 месеца, уговарянето на възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер от 262,92 лв. е обяснимо с разходите, които прави заемодателят, с риска, който носи относно необезпеченото си вземане и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.

Представени са следните писмени доказателства – Рамков договор за продажба и прехвърляне на задължения (цесия) от 01.12.2016 г., Приложение № 1/02.03.2020 г. към 3 същия рамков договор и потвърждение от „В.К.“ ООД за прехвърлянето на ищеца вземанията, които има, посочени в Приложение № 1/02.03.2020 г., в т. ч. и спрямо кредитополучателя Г. ЯН. ХР. по процесния договор за потребителски кредит, от които главница в размер на 1204,09 лв., договорна лихва в размер на 167,07 лв., и такси/неустойки/разходи за забава в размер на 1064,60 лв. Представено е и пълномощно (л. 22 от делото), с което цедентът е упълномощил цесионера да уведоми, съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, всички длъжници за сключения Рамков договор за продажба и прехвърляне на задължения (цесия) от 01.12.2016 г.

При съвкупния анализ на цитираните доказателства се установява, че вземанията, дължими от страна на кредитополучателя, са прехвърлени на настоящия ищец чрез цитирания договор за цесия. Съгласно съдебната практика на ВКС, обективирана в Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т.д № 12/2009 г. на ІІ т.о. и Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на І т.о., уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следователно, с факта на редовното връчване на препис от исковата молба и доказателствата към нея, включващи договора за цесия, пълномощното и уведомление за извършената цесия, изходящо от цедента чрез неговия пълномощник, длъжникът е бил редовно уведомен за извършената цесия. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.