Решение № 4308 от 17.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4308 гр. София, 16.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Е, в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20241100505217 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК.

Образувано е по жалба, вх. № 74045/22.04.2024 г., подадена от длъжника в изпълнителното производство, Столична община, срещу Постановление от 16.04.2024 г. по изпълнително дело № 20249240401046 по описа на ЧСИ Г.К., № 924, с което е отказано да се намаля определения размер на дължимото адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство.

Взискателят е подал възражение в предвидения по чл. 436, ал. 2 ГПК срок.

На основание чл. 436, ал. 3 ГПК е постъпило становище от ЧСИ Г.К., с което е изложил подробни мотиви за неоснователност на подадената жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Настоящият състав намира, че жалбата е процесуално допустима, депозирана е в предвидения от закона преклузивен срок срещу подлежащ на обжалване акт – чл. 435, ал. 2, т. 7, а разгледана по същество е основателна.

Производството по изпълнително дело изпълнително дело № 20249240401046 по описа на ЧСИ Г.К., № 924 е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 20.03.24 г. по адм.д. № 5374/2023г. по описа на АССГ, за сумата от 760 лева, представляваща сторени съдебни разноски.

1

В чл. 79, ал. 1 от ГПК е предвидено, че разноските за изпълнението са за сметка на длъжника. Размерът им се определя от частния съдебен изпълнител чрез постановяване на надлежен акт – постановление, покана за доброволно изпълнение. Вземането за разноски в изпълнението се реализира принудително въз основа на акта на частния съдебен изпълнител, с който тези разноски са определени, поради което и на основание чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК той подлежи на обжалване от длъжника.

Направените от взискателя разноски в изпълнителното производство за адвокатско възнаграждение са дължими от длъжника, ако са заплатени и по изпълнителното дело са представени доказателства за това. В конкретния случай, към молбата за образуване на изпълнителното дело е представен договор за правна защита и съдействие, от който се установява адвокатски хонорар в размер на 400 лева.

Дължимото възнаграждение следва да бъде определено при съобразяване с на чл. 36, ал. 1 от Закона за адвокатурата и Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. В чл. 10, ал. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнително дело възнаграждението е 200 лв. - за образуване на изпълнително дело. Установява се, че освен образуване на изпълнително дело други процесуални действия от взискателя чрез неговия пълномощник не са извършвани. Следователно уговореното и платено адвокатско се явява прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото , както и с оглед минималните размери, определени в чл. 10 във връзка с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/ 2004 г. на ВАдвС . Поради което адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК до сумата от 200 лева. Съдът приема, че не е ограничен от минимума, установен с нормата чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото следва да се съобрази разрешенията дадени в решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 /задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/, а именно: Съгласно решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС съдът е извел задължение на националният съд да гарантира присъждане на разумния размер на подлежащите на възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост, като при необходимост, оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО. В същия дух е и решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по т.1, в което се посочва, че когато правната уредба е от естество да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101 пар. 1 ДФЕС, всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните условия за прилагането й дали нейното съдържание отговаря на легитимни цели и дали наложеното с нея ограничение се свежда до необходимото за изпълнението на тези цели. Това тълкуване и възможността съдът да съобразява посочените критерии при присъждане на разноски и да не прилага част 2 от разпоредби от действащото национално законодателство и определя справедлив и пропорционален размер на адвокатско възнаграждение кореспондира и с разпоредбата на чл.3 от ГПК, задължаваща участниците в гражданското съдопроизводство да упражняват добросъвестно процесуалните си права и съобразно с добрите нрави, респективно – задължение на съда да не допуска злоупотреба с такива. С постановеното решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022 г. изрично е посочено, че съдът следва да откаже прилагането на национална уредба, която определя задължителен минимален размер на адвокатските възнаграждения, когато противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, както и че забраната за уговаряне на възнаграждение под минималните размери в тази уредба респ. съдът да е обвързан и да не може да присъди възнаграждение под този минимален размер несъмнено е „ограничение на конкуренцията“ с оглед на целта, като такова при такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, като във всеки случай, когато съдът установи, че е нарушена забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС е длъжен да откаже приложението на националната уредба.

Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, както и съобразявайки принципа по чл. 3 от ГПК за недопускане злоупотреба с права, включително обстоятелството, че правния спор не представлява особена практическа и правна сложност, в процесния случай е справедливо да се присъди възнаграждение в размер на 200 лева за образуване на изпълнителното дело.

Отговорността за разноски в гражданския процес по своята правна същност е обективна, деликтна отговорност, като целта е да се санкционира страната, която неоснователно с поведението си е инициирала исково производство. Правопораждащият фактически състав включва неоснователно предизвикан правен спор, относно определено субективно материално право, направени разноски във връзка с образуваното производство и съдебно решение, което потвърждава твърденията на претендиращата разноски страна.

Съдът в настоящото производство действа като контролно-отменителна инстанция, като предмет на делото е законосъобразността на атакуваните изпълнителни действия, т.е. не се решава правен спор относно претендираното или отричаното субективно материално право.

Следователно нормата на чл. 81 ГПК не намира приложение в случая и съдебни разноски в настоящото производство не следва да се присъждат. В този смисъл определение № 2117/26.06.2017 г. по ч. гр. д. № 875/2017 г. на САС.

Предвид на изложеното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по жалба, вх. № 74045/22.04.2024 г., подадена от длъжника в изпълнителното производство - Столична община, Постановление от 03.04.2024 г. по изпълнително дело № 20249240401046 по описа на ЧСИ Г.К., № 924, в частта с която е определено дължимото адвокатско възнаграждение за разликата над сумата 200 лева до определения в постановлението размер от 400 лева, както и в частта, с която е отказано да 3 се редуцира дължимата такса по т. 26 ТТРЗЧСИ за сумата над 82,20 лева до определения в постановлението размер от 141,72 лева.

ОСЪЖДА Столична община да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 15 лева, представляваща дължимата за настоящото производство държавна такса.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4