Решение № 199 от 07.04.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 199 гр. Разград, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НЕЛИ ГЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАНКА АНГ. АТАНАСОВА като разгледа докладваното от НЕЛИ ГЕНЧЕВА Гражданско дело № 20253330101772 по описа за 2025 година и за да се произнесе, съобрази следното:

Депозирана е искова молба от Т. С. Г., с която са предявени обективно съединени искове против „С.-К." АД с ЕИК202557*** за прогласяване нищожността на договор за кредит №9702**, сключен между страните като противоречащ на принципа на добрите нрави и заобикалящ материално правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК; за заплащане на сумата 726 лв., платени според ищеца без основание на ответника.

В отговора си ответникът оспорва иска и по-конкретно твърденията за недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи, че евентуална недействителност на неустоечната клауза не влече нищожност на договора; че основните параметри – главница и лихва са валидно уговорени в изискуемата от закона форма, че са спазени всички изисквания на ЗПК, че насрещните изявления са разменени със средствата за комуникация от разстояние, че ответникът е предоставил на ищеца като потребител детайлна информация за условията на кредита; че потребителят е имал възможност в 14-дневен срок да се откаже от договора на осн. чл.29 от ЗПК, което право му било разяснено със Стандартния европейски формуляр. Подробно обяснява начина на сключване на договора от разстояние. Признава, че уговорената неустойка не е включена при изчисляване на ГПР, т.к. това задължение възниква след сключването на договора. Твърди, че ищецът е сключил последователно три договора за кредит с ответното дружество, от което прави извод, че това е било с цел обогатяване - да ползва кредитите, а след това да претендира за нищожност.

Претендира за заплащане на разноски.

След като съобрази доводите на страните, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено следното от фактическа страна:

В чл.46 от Общи условия /л.36/ на договора за потребителски кредит, 1 предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „С. – К.“АД и потребителите е записано задължение за заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.

Тази част от общите условия следва да се разглежда във вр. с чл.20 от същите, в който е записано, че страните посочват в договора за кредит наличието на задължение за предоставяне на обезпечение, което може да бъде поръчителство или банкова гаранция. Към лицата, които могат да бъдат поръчители по договори с ответника има редица изисквания за гражданство, местоживеене, осигурителни права, размер на осигурителния доход, да не е кредитополучател и поръчител по друг договор.

В уведомително писмо /л.7/ за просрочено задължение, адресирано до ищцата, в което няма дата, се съобщава, че същата има просрочено задължение в размер на 1526,62 лв., което включва 800 лв. главница, 24 лв. лихва, 486,62 лв. наказателни лихви и 216,00 неустойка.

В представения от ответника Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити е записана главница в размер на 800 лв. и срок от една година и падежна дата 06.08.2023 г. В този формуляр е записано и задължението за предоставяне на обезпечение – банкова гаранция или поръчителство, ГПР от 36% и заплащането на неустойката на части ежемесечно съгласно погасителния план, неразделна част от договора.

В изпълнение на договор за кредит №9702** с кредитополучател Т. С. Г. е платена сумата 1 526,62 лв. на 08.09.2023 г. /л.93/

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна носи тежестта да докаже фактите, на които основава твърденията или възраженията си. В настоящото производство именно ответникът като доставчик на финансови услуги черпи права от сключения договор за кредит. Следователно в тежест на ответника е да установи съдържанието на договора, от който претендира права. Съдът не може да извърши преценка по чл. 22 ЗПК вр. с чл. 26 ЗЗД и чл. 143 - 146 ЗЗП без да бъде приложен по делото процесния договор. Ето защо съдът е задължил именно ответникът да представи процесния договор, включително общите условия, тарифите и анексите (ако има такива). Съдът още с определението за насрочване е задължил ответника на осн. чл.190 от ГПК да представи в едноседмичен срок заверен препис от на договор за кредит №9702** . За да стигне до това решение, съдът се е мотивирал, че ответникът е търговец, който в качеството си на доставчик на финансови услуги, има грижа съгласно ЗПК да съхранява договорната документация, докато потребителят не е задължен да пази такива документи, от което следва извод, че невъзможността потребителят да представи договора, не може да бъде тълкувана в негова вреда. При липса на представяне на процесния договор съдът не може да предположи съдържанието на клаузите, предмета, формирането на ГПР, такси, комисионни, условия за предсрочност и всички други елементи, които подлежат на задължителна преценка по чл. 22 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбите са императивни, а валидността на договора е предмет на съдебен контрол.

Съдът е предупредил в о.с.з., проведено на 25.02.2026 г. на основание чл. 161 ГПК ответника, че при непредставяне на договора и приложенията му в дадения срок /до следващото о.с.з./, съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на 2 доказателствата.

Въз основа изложеното от фактическа страна, съдът прецени следното от правна страна:

По иска за нищожност на договор за кредит №9702** :

Процесният договор за заем е потребителски, доколкото страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институциятърговец по смисъла на § 13, т. 2 от ЗЗП. Според чл. 9 ЗПК въз основа на договора за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем са използвани за цели извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и чл. 143 - чл.

147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно, а съдът в определението за насрочване е обявил на страните, че ще следи за неравноправни клаузи.

На основание чл. 190 ГПК и чл. 161 ГПК непредставянето на договора, който безспорно се намира у ответника, следва да се тълкува във вреда на същия, тъй като с това свое поведение е възпрепятствал съдът служебно да провери дали договорът съдържа неравноправни клаузи. При липса на доказателства за съдържанието на договора, съдът приема, че същият не отговаря на изискванията на ЗПК, следователно е недействителен. Следователно предявеният иск следва да бъде уважен като основателен.

В случая ответникът признава наличието на неустойка по договора, както и обстоятелството, че същата не е включена при изчисляване на ГПР. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“. Така СЕС постановява, че „член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“.

Ето защо при така представените доказателства, Съдът намира, че договор за кредит №9702** е сключен в нарушение на законовите разпоредби на чл.11 3 от ЗПК, обуславящо приложимостта на предвидената в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК специална недействителност, в която заявителят има право само на вземане за връщане на предоставената главница, която е в размер на 800 лв., но не и на съпътстващите която е в размер на 250 лв., но не и на съпътстващите вземания за договорна лихва или за заплащане на допълнителни възнаграждения.

По иска за връщане на сумата 726,00 лв.

Предвид нищожността на договора сумата, платена над главницата подлежи на връщане на осн. чл.55, ал.1 предл. първо от Закона за задължението и договорите. Претендираната 726 лв. е надплатена. Към настоящия момент същата е в размер 371,20 евро.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищеца. Сторените от него разноски са 50 лева за заплатена ДТ по първия от предявените искове.

По делото е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, формулирано като възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Ищецът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатил хонорар, поради което се иска определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

На съдебния състав е известно наличието на висящо тълкувателно дело т. д.

№ 3/2025 г., ОСГТК, по което един от въпросите, по които към настоящия момент се чака произнасяне е: Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл.38, ал-.2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда?“

Предвид непроизнасянето на ВКС до настоящия момент, съдът в този си състав продължава да се ръководи от практиката, възприета в редица негови решения, че предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ са: 1) да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 от ЗАдв. и 2) в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Ако тези предпоставки са налице наличието на основанията по чл.38, ал.1 от ЗАДВ. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски. / в този смисъл е и Определение № 43 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2021 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков и Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1005/2020 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Петя Хорозова/.

Изрично в този текст законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, не по-ниско от изчислено съгласно Наредба №1/09.07.2004 г., в конкретния случай чл.7, ал.2, т.1 предвиждаща размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева. Съдът като взе предвид постановеното Решение по съединени дела С-427/16 и С428/16 и Решение по дело С-438/22 , според които съдът не е обвързан с минималния размер в Наредбата намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на настоящото дело, обстоятелството, че са предявени два иска, от които само единият е намерен от съда за основателен, че защитата не изисква множество процесуални действия, че разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание / без присъствие на страните/, че извод за основателността на иска е направен от пасивното поведение на ответника, а не от активното доказване 4 на ищеца, както и това, че същият процесуален представител е завел от името на същия ищец няколко дела с идентични искания и сходни аргументи, Съдът счита, че възнаграждение в размер на 100 евро съответства на фактическата и правна сложност на настоящото дело, т.к. исковата молба е кратка и бланкетна /идентична с подобни, депозирани от същия адвокат и от името на същия ищец/, възражението за нищожност на посочения от ответника договор също е общо и без никаква конкретика, делото е разгледано в две о.с.з., като причина за второто е поведението на ищеца, който не е заявил възраженията си за нищожност в първоначалната искова молба, въпреки че сключването на договора му е било известно, и в двете съдебни заседания не се е явил процесуалния представител на ищеца.