Решение № 269 от 13.07.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 269 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Даниела Атанасова

Членове:

Красимира Медарова

Невена Грозева при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора Галина Стоянова като разгледа докладваното от Невена Грозева Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200372 по описа за 2023 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалби на подсъдимия Н. Н. П. и на служебния му защитник адв. Д. и по жалба на адв. И. – служебен защитник на подс. А. А. В..

В жалбата на подс. П. са направени оплаквания за нарушения на правото на справедлив процес и за несправедливост на наложеното му наказание, с които поддържа касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК. Направено е искане за намаляване на наказанието, поради оказаното съдействие за разкриване на обективната истина и желанието за провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК.

В жалбата на адв. Д. се претендира неправилно приложение на материалния закон, тъй като деянието не покривало фактическия състав на престъплението по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК, поради липсата на умисъл за причиняване на смърт на жертвата. Настоява се за изменение на въззивното решение и преквалифициране на деянието в по- леко наказуемо престъпление, а именно по чл. 124 от НК. Наказанието се преценява като несправедливо и се настоява за намаляването му, тъй като съдът не е отчел в пълнота наличието на всички смекчаващи отговорността обстоятелства.

В жалбата на адв. И. се поставя акцент върху допуснатите процесуални нарушения при събирането и проверката на доказателствения материал, 1 твърди се липса на мотиви и на отговори на направени възражения за нарушения на материалния закон. Настоява се за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане. В случай, че ВКС не намери основания за това, моли решението да бъде изменено, като се намали размера на определеното наказание и обезщетение на гражданските ищци.

В последната си дума подс. П. заявява, че е признал вината си два пъти и е искал провеждането на съкратено съдебно следствие. Въпреки, че е оправдан по два от квалифициращите признаци, наказанието му не е намалено. Изразява съжаление за стореното.

В последната си дума подс. А. В. твърди, че не е извършил деянието и моли ВКС да съобрази всичко, което той е заявил пред съда, както и направените от него искания, които не са били уважени Представителят на ВКП счита жалбите за неоснователни, тъй като съдът не е допуснал твърдените нарушения на процесуалния и материален закон. САС е установил по безспорен начин непосредствената причина за смъртта на жертвата, механизма на причиняването й и квалифициращите признаци на престъплението. Съдът е направи анализ на цялата доказателствена съвкупност и е отговорил на възраженията. Наказанието е индивидуализирано правилно и е съответно на извършеното престъпление.

Повереникът на частните обвинители -М. Б. С. действаща със съгласието на законния си представител –майка и попечител Л. Д. и А. Б. С. – адв. Д. изразява позиция, че атакуваното въззивно решение е законосъобразно, мотивирано детайлно и следва да остане в сила.

ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в пределите на касационната проверка, очертана от чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното :

Касационната жалба на подс. П. и защитника му адв. Д. е частично основателна.

Касационната жалба на адв. И. е неоснователна.

С присъда № 260006 от 2.02.2022 г. постановена по нохд № 4864/18 г.

СГС признал подсъдимите Н. Н. П. и А. А. В. за виновни в това, че като съизвършители за времето от 24.04.2017 г. до 30.04.2017 г. в /населено място/ /жил.адрес/ умишлено умъртвили Б. А. С. по особено мъчителен начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 и пр.

3, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК ги осъдил на по 18 години лишаване от свобода, при първоначален строг режим

На основание чл. 59, ал.1 от НК зачел времето, през което подс. В. и подс. П. са с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 1.05.2017 г.

На основание чл. 45 от ЗЗД осъдил подсъдимите да заплатят солидарно по 50 000 лв. със законната лихва, считано от датата на деянието обещетение за претърпените неимуществени вреди на гражданските ищци М. С. и А. С. като отхвърлил исковете до пълния им размер от 150 000 лв.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимите са осъдени да заплатят направените по делото разноски, както и тези направени от частните 2 обвинители за повереник и 4 000 лв. държавна такса върху уважения размер на гражданските искове.

Присъдата на СГС е обжалвана от двамата подсъдими и от служебните им защитници адв. И. и адв. Д. пред САС , пред който е образувано внохд № 480/22 г. С решение № 371 от 5.12.2022 г. САС изменил присъдата на СГС, като :

-отменил присъдата в частта, в която подс. П. и подс. В. са признати за виновни по обвинението, че и счупването на гръдна кост и ребра определят извършеното убийство по особено мъчителен начин и ги е оправдал по това обвинение

-увеличил размера на присъденото обещетение на гражданските ищци А. С. и М. С. от 50 000 лв. на 100 000 лв., което да изплатят солидарно на всяка една от тях, в едно със законната лихва до окончателното изплащане, -осъдил подсъдимите да заплатят направените разноски във въззивното производство от САС в размер на по 1 768,23 лв. всеки от тях , и държавна такса в размер на по 4 000 лв. върху увеличения размер на гражданския иск.

-отменил присъдата в частта, в която всеки от подсъдимите е осъден да заплати сам общо на двете гражданските ищци сумата от 3 000 за възнаграждение за повереник, като вместо това ги е осъдил да заплатят всеки един от тях сумата от по 12 000 лв. – за възнаграждение за повереник в първоинстанционното и въззивното производство.

Потвърдил присъдата в останалата й част.

В изпълнение на задълженията си произтичащи от изискванията на чл.

13 и чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК и като втора инстанция по фактите, въззивният съд е провел съдебно следствие, в хода на което е изслушал заключението на СХЕ, изготвено от в. л. П.а, назначил е допълнителна ДНК експертиза, която е изследвала обтривки от веществени доказателства, назначил допълнителна СМЕ, чието заключение приел. Направил е подробен анализ на цялата доказателствена съвкупност, включително и на събраните в хода на досъдебното производство доказателствени материали и е защитил становището си по тяхната процесуална валидност, относимост и достоверност. Съдът е дал изчерпателни отговори на развитите във въззивните жалби възражения, които в по- голямата си част са идентични, с тези в касационните жалби, поради което ВКС прецени, че следва първо да обсъди оплакванията с които се поддържа касационното основание по чл.

348, ал.1, т. 2 от НПК.

По жалбата на адв. И.-служебен защитник на подс. В..

Въззивният съд не е допуснал логически грешки в аналитичната си дейност, приемайки наличието на доказателствена обезпеченост на обвинителната теза срещу подсъдимия В.. Тезата му е формулирана вярно, въпреки недопустимото използване на част от показанията на св. Т. и св. Ч., в която те пресъздават извънпроцесуални самопризнания на подсъдимите при тяхното задържане, като обаче следва да се подчертае, че в останалата им част, в която възпроизвеждат свои впечатления при влизането им в 3 жилището, в което е извършено убийството показанията им са годен източник на факти и съдът с основание ги е ценил по отношение на броя на намиращите се лица, тяхното състояние, разположението на трупа, начина на провеждане на процесуалните действия и др. В своята практика по приложението на чл. 6 от КЗПЧ, ВКС утвърждава принципното си разбиране, че показанията на полицейски служители, които пресъздават информация, съобщена им в хода на проведена беседа със задържано лице са процесуално недопустими, тъй като чрез тях се заобикаля законовия регламент за събиране на обяснения на подсъдим. /в този смисъл делото Димитър Митов срещу България жалба № 34 779/09 г. на ЕСПЧ, Р. №591/14 г. по н. д. 1902/13 г., Р.

290/16 г. по н. д. 956/16 г., Р № 26/18 г. по н. д. 25/18 г. Р42/18 г. по н. д. 25/18 г. и др./ По начало, този вид показания имат производен характер и са доказателство, чието използване е възможно при стриктно разписани три хипотези– с цел разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните и за заместването им, тогава когато първоизточника им е погинал или когато той е недостъпен. Ползването на производни доказателства извън посочените хипотези представлява нарушение на процесуалния закон и на принципа на „непосредственост“ в наказателния процес. По казанията на двамата полицейски служители не могат да послужат за заместване на първичните доказателства, за това защото по делото те са налични. В конкретния случай, макар САС да е отстъпил от това разбиране, то той не е опорочил процеса на формиране на вътрешното си убеждение, тъй като посочените източници не са били единствените въз основа, на които той е приел съпричастността на подс. В. в инкриминираната деятелност и в мотивите си подробно се е спрял на тях, което от своя страна позволява на ВКС да провери начина, по който съдът е достигнал до фактическите си изводи.

Св. Ч. и св. Т. са депозирали показания в хода на ДП и пред СГС при първото /в т. 1 л. 242-248, т. 2 л. 249/ и при второто разглеждане на делото /в т. 2, л. 240-л. 249 и т. 1 , л. 178-181, т. 2, л. 250-261/и съдът с основание ги е подложил на внимателна преценка, като обаче е направил неверни изводи относно процесуалната допустимост на показанията на св. Ч. св. Т. от досъдебното производство, които са били приобщени към доказателствата по делото чрез процесуалната техника на чл. 279 от НПК. Свидетелите са били разпитани от некомпетентен орган- инспектор при МВР, на когото не са били делегирани разследващи правомощия и за това критиката на защитата по отношение тяхната допустимост е напълно основателна. Допуснатите от съда отклонения от процесуалните норми, не са съществени и не се отразяват на правилността на процеса на формиране на вътрешното му убеждение, поради което не налагат отмяна на въззивния акт.

На следващо място, основателно се претендира в жалбата на адв. И., че съдът не е следвало да цени като годен източник на доказателствени факти обясненията на подсъдимия В. в качеството му на обвиняем, депозирани в хода на ДП в протокола за разпит от 2.05.2017 г., когато е бил привлечен към наказателна отговорност за извършено престъпление по чл. 115, вр. чл. 20, ал.

2 от НК, тъй като в последствие, когато е бил привлечен по обвинение по чл.

4

116, ал.1, т. 6 пр. 2 и пр. 3, вр. чл. 115 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, е отказал да дава обяснения и не се е признал за виновен. В случая е налице изменение на обвинението в по- тежко наказуемо престъпление от 115 от НК в чл. 116 от НК, при което са приети две квалифициращи обстоятелства по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 от НК. Макар на В. да не са предявени нови факти, в действителност с привличането е дадена нова правна оценка на поведението му, което е преценено като съставомерно по квалифицирания състав. За това обясненията на подс. В., с които е признал участието си в престъплението по чл. 115 от НК не могат да бъдат ползвани от съда, въпреки тяхното валидно събиране към момента на провеждане на неговия разпит.

Контролираният съд е спрял вниманието си на депозираните от подс.

В. обяснения, в които е заявил, че е удрян от пострадалия и се е намирал на пода в спалнята. Съдът ясно е заявил в кои части съобщената от подсъдимия информация кореспондира с останалите доказателства по делото и в кои части тя се конфронтира с тях, като съображенията му в тези части се основават на съпоставка на цялата доказателствена съвкупност и на СМЕ, ДНК експертизите на ВД, /т. 5, л. 31- л. 35/, установяващи, че по намерените в хола суитчър и тениска е имало едновременно кръв от пострадалия и биологичен материал от двамата подсъдими и тези факти са интерпретирани коректно от съда.