Определение № 363 от 20.02.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 363 гр. Благоевград, 20.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Росица Велкова

Миглена Кавалова като разгледа докладваното от Росица Велкова Въззивно частно гражданско дело № 20261200500331 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 2998/19.02.2025 г., подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД , ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***, чрез юрисконсулт, насочена против Определение № 17/09.01.2026 г., постановено по ч. гр. д. № 1194/2025 г. по описа на РС - гр. Петрич, с което е оставена без уважение молбата с правно основание чл. 248 ГПК по отношение на разноските, които с Определение № 872/27.11.2025 г. дружеството е осъдено да заплати на адвокат С. Н., АК – Пловдив, със служебен адрес гр. ***, сумата от 200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществената от адв. Н. в полза на длъжника Й. Б. П., безплатна адвокатска помощ в настоящото заповедно производство.

В жалбата са изложени съображения за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Сочи се, че обемът на заповедното производство не може да обуслови фактическа и правна сложност, а още по-малко полагане на действителен труд, за който да се дължи адвокатско възнаграждение. Обръща се внимание, че процесуалното представителство на адвоката на длъжника в рамките на заповедното производство се изчерпва с попълването и подаването в срок на възражение по чл. 414 от ГПК срещу връчената заповед за изпълнение, което възражение е по образец, утвърден с Наредба № Н2/18.02.2020 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, издадена от министъра на правосъдието.

1

Според жалбоподателя, ирелевантно е дали подаденото възражение е мотивирано или бланкетно /доколкото и законодателят е освободил длъжника то задължението да мотивира възражението си/, поради което това не е относимо към реда за определяне на разноските за адвокатско възнаграждение.

Аргументира се становище, че попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК също представлява вид адвокатска защита, но макар за нея да се изисква учредяване на представителна власт, тя не представлява процесуално представителство по смисъла начл. 24, ал. 1, т. 3 ЗА и чл. 7, ал. 2 и ал. 7 НМРАВ, тъй като заповедното производство е уредено като едностранно и по възражението заповедният съд не дължи произнасяне.

Предвид това се иска да бъде приложена разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 5 от НМРАВ.

От въззивния съд се иска да отмени изцяло обжалваното определение на Районен съд - Петрич като неправилно, а при условие на евентуалност да постанови друго, с което да определи разноските на длъжника в размер на 50,00 лв.

В срока за отговор на частната жалба, такъв не е постъпил от насрещната страна.

Благоевградския окръжен съд, като взе предвид всички обстоятелства по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в срок и от легитимирана страна с правен интерес, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения:

Производството по ч. гр. д. № 1194/2025 г. по описа на РС - гр. Петрич е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД , ЕИК 203670940, насочено срещу Й. Б. П., за присъждане на вземания, произтичащи от Договор за потребителски паричен кредит 4992830, сключен на 27.12.2023 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Й. Б. П., която сума е заплатена от „Файненшъл България“ ЕООД в качеството му на поръчител по договор за предоставяне на гаранция, сключен между Й. Б. П. /Потребител/ и „Файненшъл България“ ЕООД /гарант/, като на 3.2.2025 г. е подписано Приложение 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 1.2.2024 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, по силата на което вземането на „Файненшъл България“ ЕООД, произтичащо от договор за предоставяне на поръчителство от 29.12.2016 г., е прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, за което длъжникът е уведомен по реда на чл. 99 от ЗЗД за извършената продажба на вземането от „Файненшъл България“ ЕООД посредством писмо с обратна разписка от 12.02.2025 г.

На 27.08.2025 г. РС - Петрич е издал заповед за изпълнение за 2 претендираните вземания, която е връчена на длъжника и същият е подал възражение в законоустановения 1 - месечен срок. С оглед на това, заявителят е уведомен със съобщение, че следва да предяви иск за установяване на процесните вземания, като в 1-месечен срок представи доказателства пред заповедния съд в тази насока. Като е констатирал, че това задължение на заявителя не е изпълнено, с определение № 872/27.11.2025 г. РС - Петрич е обезсилил издадената заповед за изпълнение.

На 04.07.2025 г. длъжникът е депозирал молба по реда на чл.248 от ГПК с искане за изменение на постановеното определение в частта за разноските чрез присъждане на възнаграждение на процесуалния му представител по реда на чл. 38, ал. 2 то Закона за адвокатурата. С обжалваното определение от 09.01.2026 г., заповедният съд е оставил без уважение искането за изменение на Определение № 872/27.11.2025 г. в частта за разноските.

Така постановеното определение на РС - Петрич, настоящият състав намира за частично неправилно.

В случая, безспорно, с оглед изхода на делото, право на разноски има само длъжника в производството. Тук за пълнота на изложението следва да се отбележи, че в съдебната практика се приема, че отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, уредено и произтичащо от процесуалния закон, тя е деликтна отговорност за предявяването на неоснователна или недопустима претенция и е ограничена, защото включва само такси и разноски за производството. Страната, срещу която е постановено съдебния акт, носи отговорност за разноските дори и когато е положила дължимата грижа да издири действителното правно положение, преди да инициира съдебно производство, поради което отговорността й е и обективна и безвиновна.

В случая обаче следва да се съобрази, че заповедното производство е уредено като едностранно, поради което в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е поставено наред с други едностранни производства - производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в заповедното производство може да се изрази в подаването на възражение по чл. 414 ГПК, подаването на възражение пред въззивния съд по чл. 423 ГПК, обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение - чл. 419 ГПК, отправяне на искане за спиране на изпълнението - чл. 420 ГПК, обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските - чл. 413, ал.1 ГПК.

Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за започване на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл.4 22 ГПК.

То няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника - в този смисъл са определение № 45 от 23.01.2019 г., постановено по ч.т.д.№ 3074/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 140 от 19.03.2020 г., постановено по ч.т.д.№ 236/2020 г. по описа на ВКС, II т.о. ТК. Едва с отговора на исковата 3 молба по чл. 422 ГПК, ответникът е длъжен да наведе всичките си доводи в защита срещу предявения иск под страх от преклузия, с което осъществява същинската отбрана срещу заявеното материално право.

Поради това се приема, че защитата на длъжника в заповедното производство се осъществява чрез действия, с които не се извършва същинска защита срещу заявеното от молителя материално право.

Имайки предвид това, както и възприетото от СЕС в решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, а именно, че при направено възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК /каквото по съществото си се явява оспорването на присъдения от РС адвокатски хонорар, доколкото до този момент за заявителя не е била налице възможност да изрази становище по въпроса/, съдът не е ограничен от определения в Наредбата за възнаграждения на адвокатска работа минимален размер, тъй като същата, предвиждаща определяне на размера на адвокатското възнаграждение единствено в зависимост от материалния интерес, не отчита обема и сложността на свършената работа, което не винаги е справедливо и обосновано.

Освен това, съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителните, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лице, като нищожността е задължителна за съда и за всички минали или бъдещи последици. Прието е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Ето защо, отчитайки в съвкупност посочените по-горе обстоятелства, както и конкретните особености на заповедното производство /материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, вида и обема извършена работа от адвоката/, настоящият състав намира, че присъденото от РС възнаграждение на адв.*** е прекомерно и същото следва да се намали до 100.00 лв. с ДДС.

По така изложените съображения обжалваното определение на РС Петрич следва да се отмени в частта, в която е присъдено адвокатско възнаграждение на над 100,00 лв. Водим от изложените съображения, съдът ОПРЕДЕЛИ:

4

ОТМЕНЯ Определение № 17/09.01.2026 г., постановено по ч. гр. д. № 1194/2025 г. по описа на РС - гр. Петрич.

ОТМЕНЯ Определение № 872/27.11.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 1194/2025 г. по описа на РС - гр. Петрич, в частта с която „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***, е осъдено да на адвокат С. Н., АК – Пловдив, със служебен адрес гр. ***, сумата от 200,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществената от адв. Н. в полза на длъжника Й. Б. П., безплатна адвокатска помощ по ч. гр. д. № 1194/2025 г. по описа на РС - гр. Петрич, в размера над 100,00 лв. до присъдения размер от 200,00 лв.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 872/27.11.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 1194/2025 г. по описа на РС - гр. Петрич, в останалата му част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5