Решение № 514 от 12.04.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 514 гр. Плевен, 12.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана К. Тодорова Досева при участието на секретаря Марина Г. Цветанова като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело № 20254430101228 по описа за 2025 година

Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП, вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК и иск с правно основание 26, ал.1, предложение първо, вр.чл.138 ЗЗД.

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от С.

П. С., ЕГН **********, ********** против **********, **********, със седалище и адрес на управление: ********** и ********** ЕООД, **********, със седалище и адрес на управление: **********.

С Определение № 828/19.02.2026г., постановено по настоящото дело е съединено гр.д.№ 2025443010 1229/2025г. на основание чл.213 ГПК за съвместно разглеждане с гр.д.№ 2025443010 1228/2025г. по описа на РСПлевен.

В исковите молби се твърди, че между ищцата и първият ответник са сключени договор за паричен заем № № ********** от 07.09.2023г. и ********** от 20.10.2023г., а със втория ответник- договор за предоставяне на гаранция № № ********** от 07.09.2023г. и ********** от 20.10.2023г., сключени чрез „********** АД.

Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 1

35,00 % се нарушават добрите прави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Позовава се на съдебна практика. Твърди, че в настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 35 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Излага съображения, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 41,26 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Счита, че уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Счита, че този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Твърди, че в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 3ПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 41,26 % разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата гарант. Твърди, че поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща 2 търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Сочи, че с преюдициално заключение по дело С453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Твърди, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 41,26 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи но време па действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 41,26 % ГПР.

Твърди, че на ищцата не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от 3ПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за която следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Твърди, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 1700.00 лв. по единият договор и 3000 лв. по другият договор с посочен лихвен процент от 35 % и ГПР 41,26%, по първият договор и 41,61 % по вторият договор с общ размер на всички плащания 1984,50 лв. по първия договор и 3598,68 лв. по втория. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Твърди, че кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Излага аргументи, че принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл, 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал.

1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и 3 разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Позовава се на съдебна практика.

Счита, че на собствено основание е нищожен и сключения договор за предоставяне па гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици, поради следните съображения:

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Счита, че от член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Счита, че поради изложеното клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадльжнялост на длъжника се увеличава. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като послабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Счита, че поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорка уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. Излага съображения, че договорът за поръчителство е акцесорен характер, той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. По съображенията, изложени по-горе кредитната сделка с нищожна, поради което не е породил правно действие и сключения договор за учредяване на поръчителско правоотношение.

Моли да бъде прогласена спрямо „********** АД нищожността на договор за паричен заем № № ********** от 07.09.2023г. и ********** от 4

20.10.2023г., като противоречащи на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.

Моли, да бъде прогласена спрямо „**********" ЕООД нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № № ********** от 07.09.2023г. и ********** от 20.10.2023г., като лишени от правно основание, уговорени неравноправно, в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и не са породили правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечават нищожни кредитни сделки.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника **********“ АД, в който оспорва допустимостта и основателността на предявените претенции. Поддържа действителност на процесните договори.

Излага правна аргументация. Позовава се на съдебна практика. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Прави възражение за размера на адвокатското възнаграждение.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника ********** ЕООД, в който оспорва допустимостта и основателността на предявените претенции. Поддържа действителност на процесните договори.

Излага правна аргументация. Позовава се на съдебна практика. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Прави възражение за размера на адвокатското възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

Не се спори и от приетия по делото като доказателство договор за паричен заем № **********/07.09.2023г. е видно, че на 07.09.2023г. ищецът в качеството на заемополучател е сключил с ********** в качеството на заемодател договор за заем, по силата на който му е предоставена в заем сумата от 1700 лв. В договора е уговорен срок на заема 10 месеца, чрез заплащане на 10 месечни вноски от по 198,45 лв. всяка. Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 35 % и ГПР в размер от 41,26%. Посочени са датите, на които настъпват падежите на всяка от вноските. Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията 5 му по договора, а именно: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по други договор за паричен заем, сключен с **********, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от 401„Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Уговорено е и следното обезпечение, а именно: одобрено от заемодателя дружество поръчител, което предоставя гаранционни сделки.