Решение № 239 от 15.05.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 239 гр. Велико Търново, 15.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Георги Драгостинов

Радка Цариградска при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Ивелина Солакова Въззивно гражданско дело № 20264100500044 по описа за 2026 година

За да се произнесе, съобрази:

С Решение № 1588 / 19.11.2025г. , постановено по гр.д. № 186/2025г. по описа на Районен съд-Велико Търново е прието за установено за установено по реда на чл.415, ал.1, т.1 , вр. с чл.422, ал.1 от ГПК , че „Бобчев“ ЕООД , с ЕИК 825198836, със седалище и адрес на управление : град Пловдив, район „Западен“, ул.“Перущица“ № 25 , представлявано от управителя Динко Алексиев Бобчев, е носител на вземания към „Катрин Макс“ ООД, с ЕИК 201035846, със седалище и адрес на управление : град Велико Търново , ул.“Въстаническа“ № 42 , представлявано от управителите Десислава Максимова Колева и Боян Иванов Колев, в общ размер на сумата от 2344,91 лева, включваща наемна цена за времето от 01.09.2024 г. до 03.09.2024 г. и обезщетение в размер на наемната цена за времето от 04.09.2024 г. до 20.09.2024 г., възникнали на основание чл.232, ал.2 и чл. 236, ал.2 от ЗЗД съгласно фактура № 8370/20.09.2024 г. във връзка с прекратен на 03.09.2024 г. договор за наем на недвижим имот от 01.01.2023 г., находящ се в град Пловдив, кв.“ ...“, бул.“...“, представляващ ПИ с идентификатор ... по КККР, с площ от 658 кв.м. , ограден с метална ограда, чието ползване е продължило до 20.09.2024 г. , заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 07.11.2024 г. до окончателното й изплащане – предмет на издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3491/2024 г. на ВТРС.

Със същото решение са отхвърлени: искът за разликата до претендирания му размер от 2399,77 лева като неоснователен поради частичен погасителен ефект в резултат на съдебно направено възражение за прихващане с остатък от 1 вземане на ответника наемател за връщане на даден по договора депозит / чл.298, ал.4 от ГПК/, както и искът за установяване на вземане за заплащане на стойност на потребление на ВиК услуги във връзка с ползването на наетия имот за времето от 05.08.2024 г. до 20.09.2024 г. в размер на 172,80 лева с ДДС по фактура № № 8371/20.09.2024 г. като неоснователен поради пълен погасителен ефект в резултат на съдебно направено възражение за прихващане с остатък от вземане на ответника наемател за връщане на даден по договора депозит / чл.298, ал.4 от ГПК/ .

Решението се обжалва само в частта му, с която исковата претенция е уважена за сума над 1317, 45 лв. с доводи за неправилност и незаконосъобразност.

Отправя се искане към съда да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли иска за разликата над 1317,45 лв до присъдени 2344,91 лв. , ведно с лихвата за забава върху тази сума, считано от 07.11.2024г. до окончателното й изплащане.

В постъпил в законоустановения срок отговор на въззивната жалба ответникът по същата я оспорва и моли съда да потвърди решението в обжалваната му част.

Навежда доводи за неоснователност на оплакванията в жалбата.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, отговора на ответника и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното :

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно изцяло и допустимо в обжалваната му част.

Относно валидността.

Постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

Относно допустимостта.

Решението в обжалваната му част отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право, така, както е въведено с исковата молба.

Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложение трето от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд счита решението за правилно. Съображенията за този извод са следните:

С исковата си молба ищецът „Бобчев“ ЕООД , с ЕИК 825198836, 2 твърди, че по силата на сключен на 01.01.2023 г. с ответника „Катрин Макс“ ООД, с ЕИК 201035846, договор за наем му е предоставил за срок от 3 години ползването на недвижим имот , находящ се в град Пловдив, кв.“ ...“, бул.“...“, срещу задължението на наемателя да заплаща месечна наемна цена от 4800 лева, такса смет , опредЕ. от Община Пловдив, както и всички консумативни разходи като ток, вода , телефон, отопление и други, които при нужда могат да бъдат префактурирани от наемодателя/ т.8 на договора/. Считано от 03.06.2024 г. на основание т.18 от договора за наем , наемодателят твърди , че е увеличил наемната цена до размер на 6000 лева с ДДС. Твърди, че договорът е прекратен на 03.09.2024 г. в резултат на отправено от него до наемателя тримесечно предизвестие в писмена форма , получено на 03.06.2024 г. Твърди , че ответникът е продължил ползването на имота чрез държането на свои вещи в метален фургон с оборудване и електрически стълбове, до 20.09.2024 г. , когато го е предал на ищеца. Според ищеца ответникът му дължи наем за времето от 01.09.2024 г. до 20.09.2024 г. / 4000 лева/, за който наем той е издал фактура 8370/20.09.2024 г. , като остатъчният му размер след извършено прихващане с внесения от наемателя депозит, възлиза на сумата от 2399,77 лева. За това вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3491/2024 г. на ВТРС срещу която е подадено възражение. Предвид гореизложеното , ищецът моли съда да постанови решение , с което да приеме за установено по отношение на ответника , че вземанията – предмет на издадената заповед за изпълнение, съществуват , заедно с присъждане на направените по производството разноски.

Ответникът в постъпил в законоустановения срок отговор на исковата молба оспорва исковете, като сочи, че не е ясно с каква погасителна цел е използван внесения съгласно чл.6 от договора за наем депозит в размер на 4800 лева за разликата/ възлизаща на сумата от 3199,77 лева/ до сумата от 1600,23 лева, с която ищецът твърди, че е прихванал задължението си да го върне с претендираното вземане за наемна цена за времето от 01.09.2024 г. до 20.09.2024 г. и в резултат на това двете да се считат взаимно погасени до посочения размер/1600, 23 лева/; оспорва, че дължи наем за юни 2024г. и други вземания на ищеца по процесния договор за наем.

Моли да бъдат отхвърлени исковете, с присъждане на направените по производството разноски.

Фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото и не намира за нужно да я възпроизвежда.

Предявени са по реда на чл.415, ал.1, т.1, вр. с чл.422, ал.1 от ГПК обективно съединени установителни искове, имащи за предмет претендирани вземания във вид на остатъчна наемна цена , обезщетение за продължено ползване на имота след прекратяване на договора за наем в размер на наемната цена и стойност на потребена в наетия имот вода – с правна квалификация, изведена от нормите на чл.236, ал.2, чл.232, ал.2 от ЗЗД.

3

Предмет на въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е прието за установено съществуването на вземане на ищеца от ответника в размер на 1027,46 лв. представляващо част от сбора между наемна цена и наемоподобно обезщетение за ползване на нает имот след изтичане на срока на договора за наем на този имот. По делото е установено безспорно, че размерът на сбора между двете вземания на ищеца общо за периода от 01.09. 2024г. до 20.09.2024г. е 4000 лв. Ищецът твърди, че след извършено от него прихващане с част от предоставен при сключването на договора за наем депозит и дължимото вземане за исковия период, ответникът му дължи остатък от 2399,77 лв. Ответникът не твърди, че е платил тази част от задължението, а посочва, че не му е ясно защо ищецът е прихванал само част от общо предоставения депозит при сключване на договора за наем.

Противно на приетото от първоинстанционния съд, настоящата инстанция счита, че нито извънсъдебно, нито с отговора на исковата молба ответникът е навел възражение за прихващане на изискуемото негово задължение за заплащане на сбора между наемна цена и наемоподобно обезщетение за ползване на нает имот след изтичане на срока на договора за наем на този имот за периода от 01.09.2024г. до 20.09.2024г. с предоставения депозит при сключването на договора, поради което не следва да се обсъжда въобще въпросът за това дали депозитът е изчерпан изцяло чрез прихващане с вземания на ищеца по процесния договор, или не.

В този смисъл оплакванията на жалбоподателя, че съдът неправилно е изчислил остатъка от депозита, с който трябва да се прихване дължимият сбора между наемна цена и наемоподобно обезщетение за ползване на нает имот след изтичане на срока на договора за наем на този имот, са неотносими към спора и съдът не дължи произнасяне по тях.

Предвид гореизложеното и с оглед факта, че ответникът – сега жалбоподател, дори не твърди, че е погасил задължението си към ищеца за сбора между наемна цена и наемоподобно обезщетение за ползване на нает имот след изтичане на срока на договора за наем на този имот, обективирано в издадената срещу него заповед за изпълнение на парично задължение, жалбата му срещу първоинстанционното решение, с което е прието за установено, че това вземане съществува и за размер над 1317, 45 лв., се явява неоснователна .

Макар и не по същите съображения, първоинстанционният съд е достигнал до извода, до който достига и въззивната инстанция, а именно – че вземането на ищеца в размера, над който жалбоподателят го отрича, съществува.

Първоинстанционното решение, в този смисъл, е правилно в обжалваната му част и следва да се потвърди.

По делото е постъпила молба от ответника за изменение на първоинстанционното решение в частта му относно разноските, по която липсва произнасяне. Доколкото въззивният съд е задължен да ревизира първоинстанционното решение и в тази му част, тази молба следва да бъде съобразена. Тя е връчена на ищеца, който не е заел становище по нея. В молбата са наведени оплаквания, че първоинстанционният съд не е съобразил изхода на спора и не е изчислил правилно дължимите се по исковото и 4 заповедно производство разноски на двете страни съразмерно отхвърлената, респ.уважената част от претенциите. Наведени са и възражения за прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца по исковото и в заповедното производство. Съдът намира, че първоинстанционното решение е правилно и в частта му относно присъдените разноски, като разноските в заповедното и в исковото производство, определени от първата инстанция като дължими на ищеца, са изчислени правилно съразмерно уважената част от исковете . По отношение на възнаграждението за адвокат, което първоинстанционният съд е приел като дължимо в полза на ищеца, настоящата инстанция намира, че то е правилно изчислено съразмерно уважената част от исковете и за исковото, и за заповедното производство, а по въпроса за неговата прекомерност, съдът намира, че то е съобразено с критериите, въведени от Закона за адвокатурата, а именно - обоснованост, справедливост и съответствие с достойнството на адвокатската професия.

Предвид изложеното първоинстанционното решение се явява правилно и в частта му относно присъдените разноски и следва да се потвърди и в тази му част.