Решение № 228 от 08.05.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 228 гр. Велико Търново, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

Катина Минева при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20264100500210 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на Ц. Й. Т., подадена чрез пълномощника му адв. Кр. П. от ВТАК против решение № 26/08.01.2026г. по гр. д. № 3090/2024г. по описа на РС В. Търново, в частта му, с която е прието за установено по отношение на жалбоподателя, че дължи солидарно с кредитополучателя сумата от 1402, 37 евро, равняваща се на 2742, 79 лв. – главница по договор за потребителски кредит № РК -16 – 00***/21.10.2016г., включваща падежиралите вноски за периода 25.03.2020г. – 25.08.2021г. вкл., ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.07.2024г., както и сумата от 601, 96 евро, равняваща се на 1177, 33 лева – договорна лихва за периода 25.07.2021г. – 25.11.2022г., вкл., за които вземания има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2266/2024г. на ВТРС, както и в частта на присъдените в полза на ищеца разноски.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изтъква се, че първата инстанция незаконосъобразно е приела, че поради липса на погасителен план към подписания анекс № 1 от 15.03.2019г., жалбоподателят следва да отговаря по първоначалния план към договора за кредит, както и че липсата на такъв план не означава, че анекса не 1 обвърза страните по него. Оспорва се като вътрешно противоречащ извода на районния съд, че жалбоподателят следва да отговоря по първоначалния план, въпреки че е определил дължимите от него суми по погасителния план към допълнителното споразумение от 22.04.2020г., което не е подписано от него и не го обвързва.

Акцентира се, че от заключението на изслушаната СИЕ се установява, че движението по кредита е извършвано съобразно последващите договора за кредит анекси, а не по първоначалния погасителен план. В тази връзка се изтъква, че след като жалбоподателят не е подписал допълнителното споразумение от 22.04.2020г., липсва основание за солидарната му отговорност спрямо кредитора, наред с кредитополучателя, по изменените условия на кредита – размер, погасителен план, срок, лихви. По тези доводи се смята, че след като старият погасителен план е отменен, а безспорно този план е съществен елемент от договора за кредит, а новият не е приет от жалбоподателя в качеството му на поръчител, то същият не отговаря за задълженията определени съобразно него. Допълва се, че дори спрямо поръчителя да действа стария план, искът е недоказан по размер, тъй като вещото лице е направило изчисленията си въз основа на новия погасителен план. На следващо място се възразява срещу извода на районния съд, че за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита меродавно е единствено обявяването й на главния длъжник, но не и на поръчителя. Възразява се още, че първата инстанция не е обсъдила оплакванията на жалбоподателя за недействителност на договора за кредит, поради противоречието му с императивните норми на ЗПК и ЗЗП – неясна методика за формиране на лихвите и ГПР, неравноправни клаузи, нарушение на изискването за шрифт и форма, както и накърняването на добрите нрави. В тази връзка се допълва, че в договора не са посочени ясно компонентите, които се включват в референтния лихвен процент /РЛП/ и как се формира годишния лихвен процент по кредита, както и че е предвидена възможност за едностранно изменение на договорната лихва, което съставлява неравноправна клауза, водеща до недействителност на договора за кредит.

По отношение на възражението за неспазването на изискването за шрифт се посочва, че текста на договора, вкл. приложенията към него са изписани с различен шрифт – на места с 10, на места с 11 пункта, както и с различна разредка. Поддържа се оплакване за нищожност на договора, тъй като вписаната в него информация е неясна, неразбираема и съдържаща редица съкращения, имащи за цел да заблудят жалбоподателя. Смята се, че клаузите на договора – чл. 15 т.1 – т. 10, уреждащи определянето на лихвения процент, ПЛП, ГЛП, ГПР и РЛП, таксите и лихвите са неясни, хипотетични и оттам неравноправни, тъй като не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и тези на потребителя. Развиват се съображения и за нарушаване на изискването на чл. 19 ал. 4 ЗПК, доколкото се сочи, че действителния размер на ГПР е по – голям от петкратния размер на законната лихва. Позовавайки се на нормата на чл.

138 ал. 2 ЗЗД, жалбоподателят смята, че поради нищожност на договора за кредит, е налице недействителност на даденото от него поръчителство, поради което не дължи връщане на суми по кредита. По тези съображения отправя искане до ВТОС да отмени 2 обжалваното решение, в атакуваната му част и да се постанови ново, с което предявените искове следва да се отхвърлят. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответникът по жалбата, чрез процесуалния си представител, е депозирали отговор, с който оспорва същата като неоснователна.

Изтъкват се съображения за правилност на изводите на районния съд, че жалбоподателят като поръчител следва да отговаря за задълженията, така както са обективирани в погасителния план към договора за кредит, доколкото последващите анекси не го обвързват, защото към първия не е представен нов погасителен план, а вторият не е подписан от него. Поддържат се изводите на първата инстанция, че поради необявяване на предсрочната изискуемост на главния длъжник, срокът по чл.

147 ал. 1 ЗЗД не е започнал да тече преди образуване на делото, доколкото крайния срок на договора е 25.10.2026г., както и че обявяването й на поръчителя е без значение.

Оспорват се оплакванията на жалбоподателя за недействителност на договора за кредит на наведените от последния основания и се поддържа, че дори това да е така, се дължи връщането на чистата стойност на главницата, което не е сторено. С тези доводи се иска от съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение, в атакуваните ми части с присъждане на разноски.

В останалата си част, решение № 26/08.01.2026г. по гр. д. № 3090/2024г. по описа на ВТРС, с която е отхвърлен иска за главница за горницата на уважения размер от 2742, 79 лв. до пълния предявен размер от 3861, 35 лв., поради необжалването си е влязло в сила /арг. чл. 296 т. 2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Липсват и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост, тъй като са били налице положителните респ. са липсвали отрицателните предпоставки за предявяване на иска, а първостепенният съд се е произнесъл в рамките на сезирането си с исковата молба, без да има произнасяне в повече от поисканото.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

3

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ал.

1 ЗЗД за приемане на установено спрямо ответника, че дължи на ищеца сумата 3861, 35 лв. – дължима главница по падежирали вноски за периода от 25.07.2019г. до 25.08.2021г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до окончателното й изплащане, както и сумата от 1177, 33 лв. – договорна лихва за периода 25.07.2021г. – 25.11.2022г., за които вземания има издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2266/2024г. на ВТРС. С исковата молба ищецът твърди, че на 21.10.2016г. е сключен договор за потребителски кредит № РК16-00*** между „СиБанк“ АД /с правоприемник „ОББ“АД/ и кредитополучателя Т. М., по силата на който на последната е отпуснат кредит в размер на 20 000 лв. за покриване на потребителски нужди. Ищецът допълва, че кредитополучателят е следвало да върне кредита в срок до 25.10.2026г. на 120 месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва, при променлив годишен лихвен процент от 7, 45 пункта и ГПР в размер на 7, 71 процента, както и че ответникът е подписал договора като поръчител. Ищецът посочва, че солидарните длъжници не са изпълнявали в срок задължението си за връщане на заема, както и че с договор за цесия от 15.12.2021г. кредиторът му прехвърлил вземанията си по процесния кредит. Изтъква, че с писмо от 10.05.2022г. по реда на чл. 99 ЗЗД кредитополучателят надлежно е уведомен за извършената цесия, доказателство за което е извършено на 17.05.2022г. плащане по кредита в полза на цесионера в размер на 300 лв. Ищецът уточнява, че с писма от 16.12.2022г. е изпратил до кредитополучателя и поръчителя уведомления за предсрочна изискуемост на кредита, като това до първия се е върнало невръчено, а на ответника уведомлението е връчено на 06.01.2023г. Ищецът изтъква, че поради липса на плащане се е снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу солидарните длъжници за исковите суми, срещу която ответникът е депозирал възражение по чл. 414 ал. 2 ГПК.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените срещу него искове като неоснователни и недоказани. Оспорва ищецът да е носител на процесното вземане, тъй като не е доказано то да му е прехвърлено, както и недоказано длъжниците да се уведомени от цедента по реда на чл. 99 ЗЗД. Възразява се, че договора за кредит е нищожен поради противоречие и заобикаляне на императивни правни норми по ЗПК, тъй като е нарушено изискването за размера на шрифта, на който е изписано съдържанието му и поради това, че не са посочени ясно компонентите, които се включват в РЛП, че не е ясно как се формира годишния лихвен процент, че е налице възможност за едностранно изменение на договорната лихва, както и че вписаната информация в договора е неясна, неразбираема и съдържаща редица съкращения, имащи за цел да заблудят жалбоподателя, с оглед на което същият се явява и неравноправен. Изтъква се, че договора за кредит е недействителен и поради нарушаване на изискването на чл. 19 ал. 4 ЗПК, доколкото се сочи, че действителния размер на ГПР е по – голям от петкратния размер на законната лихва.

Отделно от това се оспорва дължимостта на процесните вземания с доводи, че липсват доказателства за усвояване на отпуснатия кредит и за учредяване на дадените 4 обезпечения. Възразява се, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда е изтекъл 6 – месечния срок по чл. 147 ал. 1 ЗЗД, считано от падежа на всяка от процесните погасителни вноски респ. от настъпване предсрочната изискуемост на кредита, която е обявена на ответника на 06.01.2023г. Релевира се и възражение за изсрочване на заявените вземания с кратката тригодишна погасителна давност.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключенията на изслушаните експертизи, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации и правни изводи, поради което препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

Разпечатката съдържа 31 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2a27702a-b78d-47aa-8ed4-95ce3ef91715