Решение № 195 от 22.02.2024, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. Бургас, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно гражданско дело № 20242100500238 по описа за 2024 година Производството е по чл.435,ал.2 т.2 ГПК.

Образувано е по жалба на М. и С. Я. от гр. *** ,подадена чрез пълномощника им –адв.Синигерова с вх.№ 1148/08.02.2024 г.по описа на ЧСИ Георги Михалев ,против насочването на принудителното изпълнениепублична продан по изп.д. № 54/2014 г. против дворно място с административен адрес – гр.*** ул.*** ** ,представляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Бургас ,което представлява прилежаща площ и в което е построена жилищна сграда с идент.*** ,представляваща единствения им жилищен имот.

Сочи се в жалбата ,че принудителното изпълнение по цитираното дело е насочено против дворното място от 200 кв.м. /върху което съдебният изпълнител е наложил възбрана /,но по същество това дворно място представлява прилежаща площ на построената в него жилищна сграда ,която ,макар и без строителни книжа , представлява единствения им – на тях и семейството им ,жилищен имот ,поради което имотът е несеквестируем по смисъла на чл. 444 т. 7 от ГПК .Изтъкват се и доводи ,че изпълнителното производство следва да бъде прекратено на осн.чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК – поради 1 настъпване на перемция.

Моли се за отмяна на атакуваните действия на ЧСИ и за спиране на изпълнението .

В отговор на жалбата представителят на взискателя – „ЕОС Матрикс“ЕООД- гр. София счита същата за неоснователна .Подчертава се ,че предвид липсата на документ за собственост на въпросната жилищна сграда и липсата на строителни книжа за изграждането й същата не попада в режима на несеквестируемото имущество ,уреден в чл. 444 ГПК и не представлява „жилище „ по смисъла на ЗУТ.Оспорва се и възражението за настъпила перемция.

В писменото становище по чл. 436 ал. 2 ГПК съдебният изпълнител в хронологичен ред и подробно описва предприетите по изпълнителното дело действия ,като обосновава и позицията си за неоснователност на подадената жалба .Затова апелира за оставянето й без уважение .

Настоящият съдебен състав при служебната проверка на допустимостта на подадената жалба,а и с оглед направените от съдебния изпълнител възражения , намира подадената длъжниците по изпълнителното дело против насочването на принудителното изпълнение против собственото им дворно място,описано по-горе мрез опис и възбрана за ОСНОВАТЕЛНА Поради следните съображения :

Изпълнителното дело № 54/2014 г. по описа на ЧСИ Г.Михалев е образувано по молба на ОТП „Факторинг“ЕАД ,чието вземане впоследствие е цедирано на „ЕОС Матрикс „ЕООД-гр.София въз основа на изпълнителен лист ,издаден по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 3378/2011 г. по описа на БРС срещу солидарните длъжници М. Я. и С.Я. ,М.А. и Ш.А. ,като към момента на образуването му длъжниците са дължали 81 611,98 лв. ,а междувременно в хода на изпълнителното производство е погасена сумата общо от 4 619,80 лв.

По делото са изпратени призовки за доброволно изпълнение /връчени лично на длъжниците –,наложени са множество обезпечителни мерки ,една от които е възбрана на собствения на длъжниците – жалбоподатели недвижим имотдворно място с административен адрес – гр.*** ул.*** ** ,представляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Бургас,като на 11.08.2014 г. е извършен опис на възбранения имот.При 2 описа ЧСИ е констатирал ,че в имота има изградена сграда ,подробно описана в протокола за опис ,която е прието от ЧСИ ,че същата е приращение към имота ,доколкото липсват строителни книжа и разрешения за изграждането й .

Междувременно длъжниците са заявили желание за разсрочено изплащане на дълга/има депозирани няколко молби от тях по делото за разсрочено плащане /,като през определени периоди са извършвани плащания –както бе казано по-горе общо е извършено плащане на сумата от 4 619,80 лв.

Поради неспазване на предложените погасителни планове от длъжниците е била изготвена нова експертна оценка и насрочена публична продан на описания недвижим имот ,като съдебният изпълнител счита ,че в случая изградената във възбраненото дворно място сграда не представлява жилище по смисъла на ЗУТ ,доколкото е незаконно построена –без строително разрешение ,без да е въведена в експлоатация и без да отговаря на изискванията на ЗУТ,поради което не може да се приложи разпоредбата на чл. 444 от ГПК и имотът не може да бъде счетен за несеквестируем.

Настоящият съдебен състав счита изводите на ЧСИ за неправилни поради следното :

Несеквестируемостта на единственото жилище на длъжника поставя многобройни въпроси, които продължават да търсят своето решение в практиката. Така например, следва да се уточнява, че за да се определи едно жилище като несеквестируемо, е необходимо нито длъжникът, нито членовете на семейството му, живеещи с него, да притежават друго жилище. Под „семейство“ законодателят разбира само тия лица, които са свързани е длъжника чрез брак, произход или осиновяване (съпруг, деца и осиновени), съгласно разпоредбите на СК. Фактическото брачно съжителство е ирелевантно по отношение на несеквестируемостта на единственото жилище.

Друг спорен въпрос е дали обитаваният недвижим имот трябва да представлява „жилище“ по см. на § 5, т. 30 от ПЗР на Закона за устройство на територията (ЗУТ) (Съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди). В чл. 110 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони на МРРБ, е посочено както трябва да има наймалко в едно жилище, а именно – жилищно помещение, кухня или кухненски 3 бокс, баня-тоалетна и най-малко едно складово помещение във или извън жилището. В чл. 102, ал. 4 от Наредбата е посочено какво най-малко трябва има едно ателие, а именно: самостоятелен санитарен възел (тоалетна с мивка).

Второто становище, а именно, че независимо от документалното предназначение, ако ателието се ползва като дом, същото имa жилищен характер и представлява всъщност „единствено жилище“, се подкрепя и от практиката на Европейския съд по правата на човека.

Според Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) понятието „дом“/„жилище“, визирано в чл. 8, т. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), не е обвързано от националното право, а представлява автономна концепция, най-близка, но поширока от френското „domicile“ (Niemietz v. Germany, no. 13710/88) . Така в Gillow v. United Kingdom, no. 9063/80 , ЕСПЧ приема, че е нужно съществуването на „достатъчно трайни връзки“ с твърдения дом (Prokopovich v. Russia, no. 58255/00; McKay-Kopecka v. Poland, no. 45320/99;

Buckley v. United Kingdom, no. 20348/92), като те могат да бъдат както отслабени (дълготрайно отсъствие и наличие на друг „дом“), така и затвърдени (период на обитание, собственост, наличие на лични вещи, намерение за постоянно пребиваване, емоционални връзки), когато трайността на връзките не би била лесно прекратима. В Moreno Gómez v.

Spain, no. 4143/02, ЕСПЧ развива понятието за „дом“, относно неприкосновеността: „домът е мястото, физическото пространство, където личният и семейният живот се проявяват“. Поради това домът се определя от функцията, а не от формата на обекта. Законността на жилището в момента на твърдяното нарушение не е решаваща при определянето на понятието „дом“, тъй като, съгласно практиката на ЕСПЧ, едно незаконно обитавано място също може да се определя като дом. Фактическото положение именно поради това е по-важно от законовия статут.

Отнемането на единственото жилище, като нарушение на основно човешко право, според ЕСПЧ, е допустимо да се разгледа и именно като резултат на предявен от частно лице граждански иск. Това нарушение може да стане при принудителното изпълнение по искане на кредитор (Zehentner v.

Austria, no. 20082/02), както и при производство по събиране на данъци (Rousk v. Sweden, no. 27183/04 ).В контекста на обсъжданата практика внимание следва да се обърне и на нормата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, касаеща отмяната на влезли в сила решения, на основание окончателно решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на КЗПЧОС или на протоколите към нея. Производството по отмяната не може да се ползва за връщане на принудително продадения несеквестируем недвижим имот, ако пострадалото лице може да бъде репарирано с обезщетение, присъдено или от ЕСПЧ, или по друг ред, а именно чрез осъдителен иск и издаване на обратен изпълнителен лист.

Дефиницията за „жилище“, дадена в чл. 110 от Наредба № 7 от 4

22.12.2003 г. на МРРБ, също не може да се приеме за реална. Макар да определя едно императивно правило за поведение, същото е органически свързано и подчинено на ЗУТ, тъй като съгласно § 3 от същата наредба се издава на основание чл. 13, ал. 1 и § 18, ал. 1 от Заключителните разпоредби на Закона за устройство на територията. В този смисъл, санкционните последици за нарушаване на наредбата се съдържат в ЗУТ, например в глава двадесет и първа – Недопускане и отстраняване на незаконното строителство, и не могат да бъдат свързани с гражданския процес и изпълнителното производство. Така например, в Решение № 78 от 19.04.2018 г. на ОС – Ловеч по в. гр. д. № 41/2018 г. се приема, че няма изискване жилището да е законно построено или сградата да е въведена в експлоатация, като то ще бъде несеквестируемо дори същото да е в груб строеж, като по този начин се разграничават административните от гражданските последици за незаконно строителство и ползването на обект не по предвидения от ЗУТ ред.

Определението за „жилище“, съгласно Конвенцията и практиката на ЕСПЧ, от друга страна, безспорно е част от българското законодателство по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България и като такова то е с коригиращо значение спрямо останалите национални дефиниции. В същия смисъл е Решение № 7 от 1992 г. по к. д.

№ 6/1992 г. на КС, в което се казва, че дори и международните договори в областта на наказателното право, и конкретно ЕКЗПЧОС, могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави и елементи от тях. По аргумент на противното, подобно ограничение не съществува относно понятието за „жилище“ по смисъла на ГПК, ЕКЗПЧОС и ЗУТ, и съответно би могло да се прилага при определянето на несеквестируеми обекти. „Широкото“ определение за жилище на ЕСПЧ на пръв поглед едва ли би могло да се приеме без резерви при стриктното и точното прилагане на чл. 444, т. 7 ГПК. Но всъщност няма и никакво основание многогодишната практика на съда да се отхвърля с лека ръка, тъй като, както беше посочено, в ГПК липсва търсеното определение, а запълването на празнината чрез присвояване на понятия от други правни отрасли води до практически затруднения и непредвидимост в правоприлагането. Още повече, при противоречие между Конвенцията и националното законодателство, предимство винаги има първата (чл. 5, ал. 4 от Конституцията).

С други думи - жилище по смисъла на чл. 444, т. 7 от ГПК е постройка, която е предназначена за жилище, независимо дали това е къща, част от къща, апартамент, дали е завършена. Без значение за секвестируемостта е дали това жилище се обитава от длъжника. За да е несеквестируемо това жилище не следва нито длъжника, нито член на семейството му, с който той живее, да разполагат с друго жилище. Член на семейството са само роднини по произход и, брак и осиновяване, тоест съпруг и ненавършили пълнолетие деца, които живеят с длъжника. В хипотеза, в която длъжник или някой от 5 членовете на семейството му, с които живее, имат друго жилище, то това семейство има друго жилище, което да му осигури подслон, поради което и несеквестируемостта на жилището срещу което е насочено изпълнението отпада. Това е така, защото тя е създадена с оглед предотвратяване опасността от оставане на семейството без подслон, а такава опасност не съществува при наличие на друго жилище на член на семейството.