Решение № 264072 от 18.06.2021, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е Н И Е град София, 18. 06. 2021 г.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II

– Д въззивен състав, в закрито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател:

Красимир Мазгалов

Членове:

1. Силвана Гълъбова

2. младши съдия Любомир Игнатов при участието на съдебния секретар

Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 7848 по описа на Софийския градски съд за 2020 г., за да се произнесе, съобрази следното.

Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство С.Л., ЕГН **********, съдебен адрес ***, офис 501 (въззивник/служител) чрез процесуалния представител адвокат Л.С. срещу решение № 78567, постановено на 29. 04. 2020 г. от Софийския районен съд, 113-ти състав, по гр. д. № 49182 по описа за 2019 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение районният съд се е произнесъл по осем кумулативно съединени осъдителни иска. Отхвърлил е изцяло следните пет иска:

- иск с правно основание чл. 245, ал. 2 от Кодекса на труда КТ) във връзка с чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за сумата от 333 лева и 83 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г.;

- иск с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 55 лева и 64 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г.;

- иск с правно основание чл. 245, ал. 2 от КТ във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 58 лева и 72 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08. 2019 г.;

- иск с правно основание т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. за обезщетение при прекратяване на трудовия договор в размер на 391 368 лева;

- иск за сумата от 29 243 лева и 88 стотинки, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01. 12. 2018 г. до 26. 08.

2019 г.

Районният съд освен това е уважил изцяло: иск с правно основание по чл. 220, ал. 1 КТ за сумата от 4 467 лева и 66 стотинки, иск с правно основание чл. 222, ал. 1 КТ за сумата от 744 лева и 61 стотинки и иск с правно основание чл. 224 КТ за сумата от 785 лева и 81 стотинки.

Въззивникът обжалва решението в частта, в която предявените от него искове са били отхвърлени. Твърди, че в обжалваната част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Твърди, че страните имат възможността да договорят клаузи в трудовия договор по реда на чл. 66, ал. 2 КТ. Позовава се на съдебна практика и заявява, че те могат да уговорят всички условия по трудовото правоотношение, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективен трудов договор. Приема, че договорната клауза е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, само не и в случаите, когато уволнението е по причина на работника или служителя. Заявява, че в случая прекратяването на трудовия договор не е обжалвано и е влязло в сила.

Оспорва извода на районния съд, че уговорката по т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. касае единствено казус по реда на чл. 325, ал.

1, т. 1 и чл. 331 КТ. Поддържа, че всяко едностранно прекратяване на трудовия договор от работодателя, каквото е и процесното, представлява прекратяване на трудовото правооотношение именно по искане на работодателя. Във връзка с приложението на чл. 86, ал. 1 ЗЗД се позовава на чл. 228, ал. 3 КТ и заявява, че работодателят всъщност е изпаднал в забава на 01. 12. 2018 г., като районният съд неправилно е приложил чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Заявява, че размерът на дължимата мораторна лихва е бил правилно изчислен по лихвения калкулатор на Националната агенция за приходите (НАП). Иска от въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да се произнесе по съществото на спора, като уважи изцяло исковите претенции.

Претендира всички направени деловодни разноски, както и тези, направени в обезпечителното производство по ч. гр. д. № 46343/2019 по описа на 169-и състав на Софийския районен съд. Възразява срещу претендираните от насрещната страна разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство „И.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление *** – 8, адрес за кореспонденция град София, ул.

„*******(въззиваем/работодател) чрез процесуалния представител адвокат В.С.. Оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Заявява, че разпоредбите на т. 6 от допълнителното споразумение са нищожни. Поддържа, че измененията в трудовото правоотношение на С.Л. са били извършени недобросъвестно от предишния управител и без знанието и съгласието на съдружниците към онзи момент. Подкрепя извода на районния съд, че не е налице нито искане, нито вина на работодателя, като прекратяването на трудовото правоотношение поради закриване на част от предприятието не попада в съдържанието на понятието в изр.

2, т. 6 от допълнителното споразумение. Позовава се на становище на професор М..

Относно лихвата за забава счита изводите на районния съд за правилни. Дори и да се приемат доводите на въззивника, заявява, че е изплатил обезщетенията в срок и в размер, който счита за правилен. Допълва, че без да знае претенциите на служителя относно размера на дължимите обезщетения е бил в обективна невъзможност да ги доплати, съответно да заплати надлежно и добросъвестно лихва за забава. Служителят не бил отправил покана за доплащане на сумите по обезщетенията. Иска от въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и да се произнесе със съдебен акт, с който да потвърди решението в обжалваната част.

Претендира разноски. Оспорва претенцията за разноски на насрещната страна.

Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и събраните пред първоинстанционния съд доказателства, направи следните фактически и правни изводи.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител. Въззивникът е освободен от задължението за внасяне на държавна такса (чл. 359 КТ). По тези съображения жалбата е процесуално допустима.

При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част. Относно правилността му намира следното.

По иска с правно основание т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. правото на обезщетение възниква при прекратяването на трудовото правоотношение по вина или искане на работодателя, като обезщетението е в размер на 12 (дванадесет) брутни трудови възнаграждения. По исковете с правни основания по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетения в размер на законната лихва следва да бъде установена дължимостта на съответните главни задължения, изпадането в забава на работодателя и неизпълнение на задълженията в периода на забавата.

Страните не спорят, а и от данните по делото се установява, че въззивникът С.Л. е сключил трудов договор с работодателя, датиран към 01. 10. 2001 г., по силата на който е приел да изпълнява длъжността „супервайзер“ срещу нетно месечно трудово възнаграждение в размер на 600 лева (л. 7 от делото на районния съд). С допълнително споразумение, датирано към 01. 02. 2011 г., длъжността на служителя е била променена от „супервайзор“ на „търговски директор“, а с допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. (л. 10 от делото на районния съд) страните са уговорили основно трудово възнаграждение в размер на 28 360

(двадесет и осем хиляди триста и шестдесет) лева. Съгласно данните от съдебно-счетоводната експертиза (коригирана от вещото лице), размерът на брутното трудово възнаграждение на служителя за последния отработен месец преди прекратяването на трудовото правоотношение е възлизал на 32 614 (тридесет и две хиляди шестстотин и четиринадесет) лева.

Страните също така не спорят, а и от данните по делото се установява, че на 04. 10. 2018 г. работодателя е взел решение за закриване на част от предприятието и съкращаване на щата, тъй като от 31. 08. 2018 г. цялостно и трайно е преустановил осъществяването на дейностите по „Договора за услуги“, представляващи самостоятелна и обособена част от дейността му (л. 11 от делото на районния съд). Работодателят е издал заповед за прекратяване на трудовия договор на служителя С.Л., както и на всички негови изменения и допълнения, поради закриване на част от предприятието и съкращаване на щата (чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ). Заповедта е датирана към 22. 10.

2018 г. и в нея се предвижда, че трудовият договор се прекратява считано от датата, следваща датата на връчването ѝ. Работодателят не е оспорил твърдението на въззивника (ищеца) в исковата молба, че трудовото правоотношение е било прекратено през м. 10. 2018 г. Освен това страните не спорят, че прекратяването на трудовото правоотношение е законно. По делото липсват данни уволнението да е било признато за незаконно по надлежния ред.

Въззивният съд констатира, че с т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. страните са уговорили, че при прекратяване на трудовия договор „по вина или искане“ на работодателя, той следва да заплати на служителя обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за период от 12 (дванадесет) месеца. Уговорката е валидна и поражда правно действие. Страните по трудовия договор се ползват със свободата на договарянето по чл. 66, ал. 2 КТ: те могат да определят условия, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор (в настоящия случай няма данни за наличието на колективен трудов договор). Според съдебната практика когато по трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от работодателя уволнение на служителя се дължи обезщетение в размер на определен брой месечни възнаграждения, уговорката е валидна, тъй като не нарушава повелителни разпоредби на закона и доколкото уговорените срок и размер на обезщетението не са по-кратки или ниски от предвидения в КТ: определение № 828 от 4.12.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 3137/2018 г. и цитираните с него решение № 356/25.09.2012 г. по гр. д. № 773/2011 г. на ІV г. о.; решение № 84/29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017 г. на ІІІ г. о.; решение № 505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г. на ІV г. о.; решение № 81/06.03.2013 г. по гр. д. № 700/2012 г. на ІV г. о. и др. В даденият случай размерът на обезщетението е по-висок от предвидения в КТ, а данни за колективен трудов договор няма.

Макар и валидна, въззивният съд приема уговорката по т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. за неясна.

По-точно неясен е смисълът, който страните по договора са вложили в понятията „прекратяване на трудовия договор по вина или искане на работодателя“.

При езиковото тълкуване на основанието „по вина на работодателя“ трябва да се държи сметка за утвърденото правно значение на понятието „вина“. То по необходимост се свързва с неправомерно поведение. Единственото неправомерно прекратяване на трудовия договор от работодателя е незаконното уволнение. Следователно първото основание по т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г. трябва да се тълкува в смисъл, че обезщетение се дължи при незаконно уволнение. Вече се прие за установено поради липсата на спор между страните и предвид липсата на противни данни, че в настоящия случай уволнението е законно, следователно не е налице първото основание за изплащането на обезщетението по т. 6, изр. второ от допълнително споразумение № 2/30.12.2016 г.

Второто уговорено основание е при прекратяване на трудовия договор „по искане на работодателя“. Общоупотребимото значение на думата „искане“ се свързва с изразяването на воля. Въззивният съд споделя извода на първата инстанция, че подобен израз на воля безспорно е налице когато работодателят се съгласява със служителя да прекрати трудовия договор (чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ) и когато му предлага по своя инициатива трудовият договор да бъде прекратен срещу обезщетение (чл. 331 КТ). Продължава обаче да е спорно дали е налице израз на воля от страна на работодателя при прекратяването на трудовия договор поради закриване на част от предприятието и съкращаване на щата (чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ), какъвто е настоящият случай, защото тези основания са свързани с осъществяването на предварителна преценка и вземането на съответно решение от страна на работодателя, съответно отправянето на предизвестие до служителя за едностранно прекратяване на трудовия договор. Тези правни действия на работодателя също са свързани с изразяването на определена воля.