Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1165 от 21.04.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 271/2026
Вид
Определение № 1165
Подписан
21.04.2026
В сила
21.04.2026
Състав
Вероника Николова, Мадлена Желева, Мирослава Кацарска

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1165 гр. София, 21.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20268002900271 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Аркус“ АД, гр. Лясковец срещу решение № 605 от 01.12.2025 г. по в. т. д. № 606/2025 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което е потвърдено решение № 885 от 19.06.2025 г. по т. д. № 1819/2024 г. на Софийски градски съд, ТО VI-6 състав в частта, с която е определена поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т.

8 ЗБН на включеното по реда на чл. 68 ЗБН в Списъка на приетите вземания на кредиторите на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, гр. София /“КТБ“ АД /н.// вземане на касатора в общ размер на 928 330 лв., представляващо присъдени с решение по т. д. № 558/2018 г. на ВКС, І т. о. разноски, от които 125 000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение и 803 330 лв. разноски за заплатена държавна такса.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевират се оплаквания, че при постановяване на въззивния акт съдът не е обсъдил разпоредбите на чл.

2 и чл. 4 ЗБН. Изразява се становище, че процесното вземане, присъдено в исково производство по отхвърлен иск на лицата, упражняващи заедно 1 правомощията на синдик на „КТБ“ АД /н./, за попълване на масата на несъстоятелността, категорично попада в понятието „разноски“ по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН, за които е установена поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН. Касаторът се позовава на правилото на чл. 59, ал. 7 ЗБН, като поддържа, че това вземане за разноски следва да бъде директно включено в сметката за разпределение по чл. 95 ЗБН, доколкото има характеристика на „неоспоримо вземане“ по смисъла на чл. 70 ЗБН. Навежда доводи за направено от въззивния съд недопустимо стеснително тълкуване на чл. 54, т. 3 ЗБН. Поддържа, че решаващият съд няма собствени мотиви за определяне поредността на удовлетворяване на процесното вземане за разноски /по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН/, а е възпроизвел мотиви от незадължителна практика на ВКС.

Излага оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил въззивните доводи на „Аркус“ АД. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички наведени от страните и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения?; 2. Характерът на въззивното производство предполага ли задължение на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди всички въведени от страните доводи, възражения и твърдения, включително тези по приложимото по спора право?;

3. Въззивният съд длъжен ли е да извърши анализ на всички поддържани от страните доводи и твърдения, свързани със защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните от тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран?; 4. С каква поредност следва да бъдат приемани вземанията за присъдени разноски в полза на ответниците в производствата по отменителни искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН - по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН като разноски по несъстоятелността или по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН (всички останали вземания, които не отговарят на условията по т. 11-15 на чл.

94, ал. 1 ЗБН)?; 5. Съставляват ли присъдените с влязло в сила съдебно решение разноски на ответниците в производства по отменителни искове с правно основание по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН „разноски по несъстоятелността“ по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН (разходи за попълване, опазване, управление, 2 оценяване и разпределяне на масата на несъстоятелността)?; 6. Под „разходи за попълване масата на несъстоятелността“ по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН само разходите на синдика на обявената в несъстоятелност банка ли се имат предвид или и разходите на насрещната страна за участие в производството, присъдени с влязло в сила съдебно решение?; 7. Присъдените с влязло в сила съдебно решение разноски в полза на ответниците в производствата по отменителни искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН следва ли да се приемат за „направени по реда и при условията на този закон“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗБН?; 8. Доколкото реда за внасяне на държавната такса в производствата по отменителни искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН е специален и е уреден в разпоредбата на чл. 59, ал. 7 ЗБН (само синдикът е освободен от предварително внасяне на държавна такса, но не и насрещната страна в производствата), следва ли да се приеме, че използваният в чл. 59, ал. 7 от ЗБН израз „държавната такса се събира от масата на несъстоятелността“ означава, че внесената от ответниците държавна такса по делата има характер на „разноски по несъстоятелността“ по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН?“. Твърди, че по въпросите по т. 1 – т. 3 е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният акт противоречи на практиката на ВС и ВКС – ППВС № 7/1965 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 03.11.

2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Останалите въпроси касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Синдиците на „КТБ“ АД /н./ изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на 3 предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че предмет на въззивното производство е спорът относно поредността на удовлетворяване на вземането на „Аркус“ АД, с което на основание чл. 68 ЗБН е допълнен Списъкът на приетите вземания на кредиторите на „КТБ“ АД /н./ и в частност дали това вземане подлежи на удовлетворяване по т. 3 или по т. 8 на чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН.

В атакуваното решение на въззивния съд е посочено, че между страните е безспорно, че с влязло в сила решение № 60134 от 15.12.2021 г. по т. д. № 558/2018 г. на Върховен касационен съд, I т. о., след отмяна на решение № 2309 от 09.11.2017 г. по т. д. № 3541/2017 г. на Софийски апелативен съд, са отхвърлени предявените от синдиците на „КТБ“ АД /н./ срещу „Аркус“ АД искове по чл. 59, ал. 3 ЗБН за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ на 12 броя прихващания, направени с изявления в периода от 22.07.2014 г. до 30. 10. 2014 г., и „КТБ“ АД /н./ е осъдено да заплати на „Аркус“ АД направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 125 000 лв. и за държавна такса в размер на 803 330 лв.; въз основа на решението на ВКС е издаден изпълнителен лист в полза на „Аркус“ АД за горепосочените суми. В атакуваното решение е отразено, че между страните няма спор, че с молба вх.

№ 510/27.06.2024 г. „Аркус“ АД е поискало от синдиците на „КТБ“ АД /н./ процесното вземане да бъде удовлетворено, като бъде включено в сметката за разпределение по чл. 95 ЗБН, като е направило и евентуално искане – в случай, че се приеме, че не е налице хипотезата на чл. 4, ал. 3 ЗБН, то с вземането да бъде допълнен Списъкът на приетите вземания на кредиторите на „КТБ“ АД /н./, като бъде определена поредност на удовлетворяване на вземането по т. 3 на чл. 94, ал. 1 ЗБН или евентуално – по т. 8 на чл. 94, ал. 1 ЗБН, както и че синдиците на банката в несъстоятелност са отказали да уважат исканията.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е определена поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН на процесното вземане, представляващо разноски, присъдени с влязло в сила решение за отхвърляне 4 на предявени срещу касатора искове по чл. 59, ал. 3 ЗБН, въззивният съд е приел, че вземането не е за разноски по несъстоятелността по смисъла на чл.

54 ЗБН. Обсъдил е разпоредбата на чл. 54 ЗБН, според която разноски по несъстоятелността са: 1. възнаграждението на синдика; 2. трудовите възнаграждения, осигурителните вноски и другите суми, дължими по трудови правоотношения със служителите на банката в несъстоятелност; 3. разходите за попълване, опазване, управление, оценяване и разпределяне на масата на несъстоятелността и 4. възнагражденията на наетите от синдика експерти и консултанти във връзка с упражняването на правомощията му, и е счел, че изброяването на разноските по несъстоятелността в нея е изчерпателно.

Подчертал е, че разширителното тълкуване на обсъжданата разпоредба е недопустимо. Изложил е мотиви, че изброените в чл. 54 ЗБН вземания са насочени към обезпечаване на развитието на откритото производство по несъстоятелност. Доколкото процесното вземане за разноски не е свързано с разход от вида на лимитативно посочените в чл. 54 ЗБН, съставът на Софийски апелативен съд е счел, че то не попада в предметния обхват на чл.

54 ЗБН и спрямо него не може да бъде определена поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН, а следва да бъде определена такава по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросите по т. 1 – т. 3 от изложението на касатора се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства. Тези въпроси отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото, но по 5 отношение на тях не е обосновано въведеното допълнително основание по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са и цитираните от касатора, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената задължителна и постоянна практика на ВКС по формулираните релевантни процесуални въпроси. Решаващият състав на апелативния съд се е съобразил с доводите във въззивната жалба и отговора на жалбата, като е извършил самостоятелна преценка на обстоятелствата по делото от значение за спорния по делото въпрос. Спорът пред въззивния съд е бил изцяло правен и е касаел поредността за удовлетворяване на процесното вземане за присъдени разноски /по отхвърлен иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН на синдиците на банката в несъстоятелност срещу „Аркус“ АД/, а именно по чл.