Определение № 72 от 12.03.2025, Апелативен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 72 гр. Бургас, 12.03.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Анг. Синков

Членове:

Петя Ив. Петрова Дакова

Яни Г. Гайдурлиев като разгледа докладваното от Яни Г. Гайдурлиев Въззивно частно наказателно дело № 20252000600059 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 341, ал. 2, вр. чл. 270, ал. 4 НПК.

Образувано е по частна жалба от адв. С. К. от АК - Бургас, в качеството му на упълномощен защитник на подсъдимия Х. М. Д., ЕГН:

**********, срещу определение № 212/26.02.2025 г., постановено по НОХД № 1661/2024 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което на основание чл.

270, ал. 2, вр. ал. 1 от НПК е оставено без уважение искането на адв. К. за изменение на упражняваната спрямо подсъдимия мярка за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека, и взетата спрямо подсъдимия Х. Д. мярка за неотклонение „задържане под стража“ е потвърдена.

С частната жалба се поддържа, че оспореното определение на първата инстанция е неправилно. Обобщено, аргументите, изтъкнати в подкрепа на заявената позиция, са следните: - изминалото време минимализира наличието на реална опасност от укриване или извършване на престъпление; - продължаващото задържане може да бъде оправдано само при наличие на конкретни индикации за действителна необходимост в обществен интерес, която независимо от презумпцията за невиновност, оправдава отклонение от правилото за зачитане на индивидуалната свобода; - всяка система на задължително задържане до започване на съдебния процес е принципно несъвместима с член 5, § 3 от Конвенцията, като задължение на националните власти е да установят и да докажат наличието на конкретни обстоятелства, които надделяват над правилото за зачитане на личната 1 свобода; - опасността от укриване не е свързана непременно с тежестта на предявеното на лицето обвинение, вида и размера на наказанието, а следва да са налице и други обстоятелства, от които да се изведе възможност за укриване; - правото на придвижване може да се ограничи и с други мерки за процесуалната принуда, като според българското законодателство това е „забрана за напускане пределите на страната“; - осеммесечният престой в ареста и коригиращата функцията на задържането са дали своето отражение върху съзнанието на подсъдимия Д., допринасяйки за преосмисляне на личната вина и последиците от евентуално бъдещо противоправно поведение, което води до извод, че реалната опасност от извършване на друго престъпление е намаляла и може да бъде контролирана успешно в условията на „домашен арест“; - подсъдимият Д. е имал изрядно процесуално поведение в хода на досъдебното производство, като е представен адрес на който той да изпълнява мярка за неотклонение „домашен арест“, съпроводен със средства за електронно наблюдение. С жалбата е направено искане за отменяна на обжалваното определение и вместо него да бъде постановено друго, с което по отношение на подсъдимия да бъде взета по-лека мярка за неотклонение, а именно „домашен арест”.

В депозирано по делото писмено становище от прокурор при Апелативна прокуратура – Бургас се заявява позиция за основателност на жалбата и за неправилност на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. В становището се предлага този акт да бъде отменен, като спрямо подсъдимия да бъде взета мярка за неотклонение – „домашен арест“.

Апелативен съд – Бургас, след като се запозна с изложените в жалбата доводи, както и с материалите по делото, и след като провери правилността на атакувания съдебен акт, намира следното:

Частната жалба е подадена в установения в закона преклузивен 7дневен срок, срещу подлежащ на въззивен съдебен контрол по реда на Глава ХХII от НПК съдебен акт, от процесуално легитимирана страна, и пред компетентния съд.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Настоящият въззивен състав намира, че и към настоящия момент продължават да са налице основанията, определящи законността на мярката за неотклонение „задържане под стража“ спрямо подсъдимия Х. Д..

2

От материалите по делото се установява, че съдебното производство по НОХД № 1661/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас е образувано на 18.12.2024 г. по повод внесен от прокурор при Окръжна прокуратура – Бургас обвинителен акт, с който срещу Х. М. Д. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 115 от НК – за това, че на 05.07.2024 г. около 19:00 часа в к.к. Слънчев бряг, посредством нанасяне на удар с нож, умишлено умъртвил Цветелин Костадинов Якимов. За това престъпление се предвижда наказание лишаване от свобода от десет до двадесет години, т.е. касае се за тежко умишлено такова по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК.

В хода на досъдебното производство, образувано на 05.07.2024 г., с определение № 727/08.07.2024 г. по ЧНД № 915/2024 г. на Окръжен съд – Бургас спрямо Х. Д. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Законността на тази мярка за неотклонение е проверена по време на разследването в производство по реда на чл. 65 от НПК, като с определение №1288/26.11.2024 г. по ЧНД №1531/2024 г. на Окръжен съд - Бургас, потвърдено с определение № 275/03.12.2024 г. по ВЧНД 298/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, е оставено без уважение искането на защитника на Х. Д. за изменение на взетата спрямо него мярка за неотклонение.

След образуване на съдебното производство по внесения обвинителен акт и преди провеждане на разпоредителното заседание, с молба от 19.02.2025 г. защитникът на подсъдимия Д. – адв. К. е направил искане по реда на чл. 270, ал. 1 от НПК за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия Д. от „задържане под стража“ в по лека такава – домашен арест“.

С определение № 212/26.02.2025 г., постановено по реда на чл. 270, ал. 2, вр. ал. 1 от НПК, съдебен състав на ОС - Бургас е оставил без уважение искането на защитника на подсъдимия за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека. В мотивите си първоинстанционният съд е приел, че и към момента по отношение на подсъдимия Х. Д. продължават да са налице кумулативно посочените в чл. 63, ал. 1 от НПК предпоставки - обосновано подозрение за евентуално участие в осъществяване на престъплението, за които е обвинен, както и реална опасност да извърши престъпление или да се укрие. Преценил е също, че изтеклият срок на продължаващото задържане не се явява неразумен, както и че изпълняваната мярка за неотклонение е съответна на целите по чл. 57 от 3

НПК.

Настоящият въззивен състав счита, че продължава да е налице първата предпоставка, изискуема от чл. 63, ал. 1 от НПК, за продължаване действието на мярката за неотклонение „задържане под стража“ – обосновано подозрение, че подсъдимият е евентуален извършител на престъплението, за което му е повдигнато обвинение с обвинителния акт. Интензитетът на обоснованото подозрение не е намалял от момента на първоначалното задържане на подсъдимия Д.. Напротив, внасянето на обвинителен акт срещу него следва да се разглежда като обстоятелство, потвърждаващо убеждението на обвинителната власт за участието му в престъплението, предмет на наказателното производство. В подкрепа на извода за евентуалната съпричастност на подсъдимия към инкриминираното му деяние са събраните в хода на досъдебното производство многобройни доказателствени материали – показанията на разпитаните свидетели, протоколите за оглед на местопроизшествие, за освидетелстване, за обиск и изземване, и за оглед на труп, както и заключенията на извършените по делото експертизи.

Изтъкнатите обстоятелства, без въззивната инстанция в рамките на компетентността си да прави анализ за достоверността на посочените доказателствени материали и при съобразяване с ограничения предмет на настоящия съдебен контрол, обосновават съответен по убедителност на етапа на развитие на наказателното производство извод, че е налице обосновано предположение за възможна съпричастност на подсъдимия Д. към инкриминираното му деяние.

Ето защо въззивният съд намира, че е налице първата предпоставка по чл. 63, ал. 1 от НПК за продължаване действието на мярката за неотклонение „задържане под стража“ спрямо подсъдимия.

На следващо място въззивният съд прецени най-общо събраните доказателства за личността на подсъдимия в контекста на обществената опасност и спецификата на конкретното деяние и прие, че те установяват наличието и на втората необходима предпоставка по чл. 63, ал. 1 от НПК опасност от укриване и от извършване на престъпление, в случай че правото на подсъдимия на свободно придвижване не е ограничено.

Действително, в практиката на ЕСПЧ се приема, че наличието на разумно подозрение е необходимо условие за валидността на продължаващото 4 задържане, но след изтичането на определен период от време това вече не е достатъчно, като съдът следва да установи дали другите основания, посочени от съдебните органи, продължават да оправдават лишаването от свобода (делото Buzadji срещу Република Молдова, № 23755/07, §§ 87-91, 5 юли 2016 г.). В настоящия случай въззивната инстанция намира, че тези други основания продължават да са налице и към момента. В тази връзка, за да обоснове продължаване действието на мярката „задържане под стража“, настоящият въззивен състав не се позовава единствено на тежестта на обвинението срещу подсъдимия, а отчита наличието и на други факти, които навеждат на извода, че последният би могъл да се укрие и да извърши престъпление. По-конкретно, опасността подсъдимият да се укрие се обосновава с липсата на семейна ангажираност от негова страна, както и на родителски задължения, които поставят под съмнение неговата трайна уседналост в населеното място, където е адресно регистриран, както и в страната като цяло. Тези обстоятелства, преценени в съвкупност с предвиденото за престъплението тежко наказание – лишаване от свобода за срок от десет до двадесет години, водят до извода, че подсъдимият би могъл да се укрие, за да избегне понасянето на наказателна отговорност.

Опасността от извършване на друго престъпление се извежда от данните за личностовите характеристики на подсъдимия, които го разкриват като невъздържан, лесно избухлив и склонен към саморазправа и агресия.

Установен е и опит от негова страна да заличи следите от престъплението чрез укриване на ножа и измиване на кръвта от ръцете си.

Според въззивната инстанция посочените основания продължават да са релевантни и към настоящия момент, като определят опасността от укриване и извършване на престъпление като реална. Тази опасност може да бъде преодоляна единствено чрез продължаване на прилаганата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Срокът на задържане, който е малко над осем месеца, следва да бъде определен като разумен и пропорционален на фактическата и правна сложност на делото, както и на процесуалната активност на разследващите органи и на съда. За малко повече от пет месеца от началото на наказателното производство, същото вече се намира в съдебна фаза, което следва да бъде оценено като своевременно и пропорционално.

5

Развитието на първоинстанционното съдебно производство до момента също сочи спазване на принципа, залегнал в чл. 22 от НПК – за разглеждане на делото в разумен срок.

Въззивният съд счита, че към настоящия момент мярката за неотклонение „домашен арест“ не би могла да преодолее съществуващите рискове от укриване и извършване на друго престъпление от страна на подсъдимия.

По изложените съображения въззивният съд приема, че атакуваното определение на Окръжен съд – Бургас е правилно и законосъобразно, поради което не са налице основания за неговата отмяна.

Така мотивиран и на основание чл. 345, във вр. чл. 341, ал. 2, вр. чл.

270, ал. 4 НПК, Апелативен съд – Бургас

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 212/26.02.2025 г., постановено по НОХД № 1661/2024 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което на основание чл. 270, ал. 2, вр. ал. 1 от НПК е оставено без уважение искането на адв. К. за изменение на упражняваната спрямо подсъдимия Х. М. Д. мярка за неотклонение „задържане под стража“ в по-лека, и взетата спрямо подсъдимия Х. Д. мярка за неотклонение „задържане под стража“ е потвърдена.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.