Определение № 1202 от 27.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1202 гр. София, 27.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

А. Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20258002902558 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

„И.&КО“ ЕООД обжалва Решение № 276/20.05.2025 г. по в.т.д. № 842/2025 г. на АС-София, с което след отмяна на Решение № 967/08.07.2024 г. по т.д. № 567/2023 г. на СГС са отхвърлени исковете му по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД, предявени срещу „ИНЕРТ 94“ ЕООД, за присъждане на 317 894,75 лв. – остатък от дължима цена по договор за продажба, и 97 553,70 лв. – обезщетение за забава.

Касаторът навежда оплаквания за неправилност на основанията по чл.

281, т. 3 ГПК. Заявява, че въззивният съд не е посочил в какво се състои порочността на първоинстанционния акт, нито е изложил мотиви относно погасяването по давност на предявените от ответника насрещни вземания, а вместо това недопустимо е обсъдил релевираното от него при липса на правен интерес възражение за нищожност на договора за цесия и погрешно го е счел за основателно. Допълва, че ответникът не е възразил своевременно за недостатъци на вещта, нито за доставяне на вещ, различна от договорената, и поради това дължи цената й в пълен размер. В тази връзка сочи, че приемопредавателният протокол, удостоверяващ получаване на техническата документация за процесната машина, не е оценен според правилото на чл. 180 ГПК и погрешно са кредитирани събраните в нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК свидетелски показания, при това на заинтересован свидетел. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на очевидната неправилност на обжалвания акт и поставя въпроси, чиито отговори намира за дадени в противоречие с практиката на ВКС или за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.

2, пр. 3 ГПК).

Ответникът „ИНЕРТ 94“ ЕООД счита, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като въззивното решение е правилно, а поставените въпроси – необуславящи, без значение за прилагането на закона и развитието на правото, фактологични и решени в съответствие с релевантната и актуална съдебна практика. Излага становище за неоснователност на 1 жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваем акт. Следователно е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от касатора срещу „ИНЕРТ“ ЕООД обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 179 741 евро – непогасената част от цената по договор за продажба на движима вещ от 20.03.2018 г., и за сумата от 54 771 евро – обезщетение за забава за периода 23.02.2020 г. – 23.02.2023 г.

В срока за отговор ответникът е възразил, че доставената вещ е некомплектна (с липсваща част) и със съществено отклонение в качеството, поради което дължимата цена следва да се намали до размера на вече извършените по договора погашения. Наред с това е заявил прихващане с вземане за неустойка за забава в доставянето на липсващата част на вещта.

Срещу защитните възражения на ответника от своя страна купувачът се е позовал на погасителна давност, вкл. по чл. 197 ЗЗД.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: през март 2018 г. между цедента на ищеца като продавач и ответника като купувач е сключен договор за продажба, изпитване и въвеждане в експлоатация на мобилна роторна трошачка с формовъчна люлка, двигател с максимална мощност 496 кВт и вместимост на горивния резервоар 997 л, срещу цена от 1 536 000 лв. без ДДС, финансирана по Оперативна програма „Иновации и конкурентноспособност 2014-2020“; сключването на договора е предшествано от провеждане на търгова процедура в информационната система, обслужваща оперативната бенефициентска програма, в която продавачът е участвал с оферта за машина според горепосочените характеристики; вещта е предадена на 28.03.2018 г., като в протокол от 30.03.2018 г. страните по договора са удостоверили, че тя е инсталирана и че купувачът е получил ръководство за експлоатация, гаранционна карта и декларация за съответствие; машината е доставена без формовъчна люлка, който факт също е обективиран в приемо-предавателния протокол, а също така с по-малка вместимост на резервоара (500 л) и по-ниска мощност (257 кВт) спрямо договорените; купувачът е заплатил изцяло авансовата вноска от цената, а остатъчното задължение е погасил частично, позовавайки се на констатираните липси в окомплектоването и отклоненията в техническите характеристики на вещта; с цесия от 29.10.2021 г. ищецът е придобил вземането за остатъка от цената, за което купувачът е уведомен.

При тези факти съдът е заключил, че с договора за цесия (чиято валидност и изпълнение от купувача длъжникът няма право да оспорва) в полза на ищеца е прехвърлено вземане за неплатената част от продажната цена по процесния договор в размер от 179 741 евро и че с уведомяване на купувача в хода на процеса цесията е породила действие за него. Счел е, че липсата на формовъчна люлка, по-малкият резервоар и по-ниската мощност на двигателя водят до неточно изпълнение, но срещу последните две несъответствия (видими според съда от придружаващите вещта документи) не е възразено своевременно (незабавно при приемане на вещта), нито купувачът е упражнил предвиденото в договора право да развали договора на това основание, а правото на намаление на цената е намерено за погасено с изтичане на 2 предвидения в чл. 197 ЗЗД давностен срок. По възражението за прихващане съдът е аргументирал, че активното вземане за неустойка за забавено доставяне на формовъчната люлка е погасено по давност. С тези съображения съдът е приел, че купувачът дължи остатъка от продажната цена, намален със стойността на недоставената формовъчна люлка (оценена от съдебна експертиза на сумата от 33 648,75 лв.), и така е уважил иска за главница до сумата от 317 894,75 лв., а иска за лихва – до сумата от 97 553,70 лв.

Вземанията са присъдени в лева с оглед валутата на възникването им съгласно договора.

Въззивният съд е споделил фактическия извод, че на ответника е доставена вещ, различна от договорената – с по-малка мощност на двигателя и вместимост на резервоара, както и без формовъчна люлка. Счел е обаче, че характеристиките на двигателя и резервоара не са били видими при пръв преглед на вещта, нито от спецификацията към машината. За да стигне до този извод, съдът е анализирал писмените доказателства (договор, оферта, приемо-предавателен протокол, документация по повод изпълнение на бенефициентския договор, спецификация и т.н.), както и събраните гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетели и обяснения по чл. 176 ГПК. Приел е още, че продавачът е знаел за недостатъците на вещта (доколкото машина с оферираните характеристики не се произвежда) и че същите значително намаляват стойността й (факт, установен от съдържанието на предходна оферта за същия машина от същия тип). Според въззивния съд посочените недостатъци са дали право на купувача да развали договора (ненадлежно упражнено) или да иска намаление на продажната цена, което той е сторил извънсъдебно през 2018 г. и 2019 г. Съдът е намерил, че цената, съобразена с характеристиките на доставената вещ, възлиза на 1 176 400 лв., определяйки я въз основа на дадена през 2017 г. оферта за такава машина след приспадане на пазарната стойност на формовъчната люлка. След отчитане на вече платената сума съдът е заключил, че няма недължим остатък, а оттук – че исковете са неоснователни, но въпреки това е обсъдил и възраженията на ответника за ненадлежно уведомяване за прехвърляне на вземането и за нищожност на цесията поради невъзможен предмет (несъществуващо вземане). В резултат първоинстанционният акт в обжалваната осъдителна част е отменен и вместо него е постановено отхвърлително решение.

При тези факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено в нарушение на императивна разпоредба или на логиката, установимо без анализ на данните и доказателствата (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност със следните доводи: липса на произнасяне по възражението за погасяване по давност на правото на купувача по чл. 195, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и на вземането за неустойка; липса на обосновка на размера на дължимото намаление на цената; едностранчиво обсъждане на доказателствата; непосочване в какво се състоят нарушенията на първоинстанционния съд.

Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е аргументирал, че искането за намаляване на цената е заявено в срока по чл. 197 ГПК с материалноправно възражение срещу насрещна претенция за плащане на остатъка, което е достатъчно, за да се запазят правата на купувача по чл. 195 ГПК, без да е необходимо те да бъдат и съдебно релевирани в този срок.

3

Обоснована е и стойността, с която следва да бъде намалена уговорената цена на основание чл. 195, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, като при определянето й съдът се е позовал на писмено доказателство (оферта за сходна с доставената вещ), грешките при тълкуването и кредитирането на което не могат да се окачествят като очевидни, доколкото са проверими след анализ на съдържанието му.

Липсата на мотиви относно вземането за неустойка, предмет на изявлението за прихващане, е правно логична, доколкото съдът е приел исковете срещу прихващащия за неоснователни поради липса на вземане и в резултат от това не е пристъпил към разглеждане на евентуалното му защитно компенсационно възражение. Налице е обсъждане на относимите доказателства, както и изложение на съображения относно кредитирането на едни и некредитирането на други.

Процесуалният закон не задължава въззивния съд да изброи допуснатите от първоинстанционния съд нарушения, а да реши спора сам, в рамките на наведените оплаквания. Отговаряйки на последните обаче, съдът косвено постига търсения от касатора резултат – да бъде указано кои са грешните изводи в обжалваното решение, което в случая е постигнато с обективиране на различни правни изводи относно вида на недостатъците на вещта, необходимостта от уведомяване за тях (с оглед знанието на продавача) и запазването на правата по чл. 195 ЗЗД чрез извънсъдебно заявяване на възражение за недължимост на остатъчната цена в срока по чл. 197 ГПК. Така изложените мотиви не сочат на явно противоречие с формалната логика или закона, нито са изградени при съществено процесуално нарушение, видимо от самите тях, а преценката дали решението почива на правилни фактически констатации, изисква анализ на доказателствата.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Следва ли да се уважи възражение за намаляване на цената, направено от купувача при предявен иск за заплащането й след изтичане на сроковете по чл. 197 ЗЗД, и при възражение от страна на подавача за погасителна давност, за неговата преклузия?

Този въпрос не е правен, защото изхожда от невъзприет от въззивния съд факт, а именно – заявено след срока по чл. 197 ЗЗД възражение за намаляване на цената. Въззивният съд е аргументирал, че материалноправната претенция за намаляване на цената по чл. 195 ЗЗД е обективирана през 2018-2019 г. в хода на разговори между страните по повод констатирани несъответствия между договорената и доставената вещ, и е приел, че извънсъдебното й заявяване е достатъчно, за да запази правата на купувача. В този смисъл съдът не е заключил, че може да уважи възражението по чл. 195, ал. 1, пр. 2 ЗЗД въпреки погасяването му по давност, в какъвто контекст е зададено питането. Дали действително извънсъдебното заявяване на възражение е извършено в срока по чл. 197 ЗЗД и дали то касае намаляване на цената само за формовъчната люлка или и за останалите несъответствия на вещта, е фактологичен въпрос и несъгласието на касатора с дадения от въззивния съд негов отговор не е 4 основание за допускане на касационно обжалване.