Решение № 802 от 13.07.2023, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 802 гр. Пазарджик, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ангел Ташев при участието на секретаря Наталия Димитрова като разгледа докладваното от Ангел Ташев Гражданско дело №

20235220100239 по описа за 2023 година

Производството е образувано по постъпила искова молба от С. П. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Пазарджик, ул. ..........................., чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. М. - Управител, със съдебен адрес за призоваване: гр. София, жк. „Манастирски ливади“, бл. 112, вх. А, ет. 2, оф.

11, против „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.

София, р-н „Средец“ ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П.

В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил с ответника „Сити Кеш” ООД договор за паричен заем № 233262 за сумата от 400 лева, видът на месечните вноски бил месечен, техният брой 11, с годишен процент на разходите малко под 50 %. Сочи, че към момента на депозирането на исковата молба задължението е изцяло погасено, като е платила главница в размер на 400 лева, неустойка в размер на 100 лева и договорна лихва в размер на 7 лева.

Твърди, че в договора било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - физическо лица, поръчител или байкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Посочва на какви изисквания е следвало да отговора поръчителя.

Посочва, че още със сключване на договора, на ищцата и била начислена неустойка, тъй като не представила в срок надлежен поръчител или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор.

Твърди, че в ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на 1 договора и да преценява кои суми точно дължи. В процесния договор това не било направено, а включената в погасителния план неустойка по същество представлява скрита лихва и задължително следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР. По този начин с нея се целяло да се заобиколи предвиденият максимален размер на ГПР - чл.19, ал.4 ЗПК. Смята, че договарянето на този разход като неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл.21 ЗПК тази клауза е недействителна.

Смята, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.10, във вр. чл.22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. В договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Твърди, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави в тридневен срок от сключването му, обезпечение, е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Смята, че било налице и заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД.

Разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава, тъй като с процесната неустойка се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение.

Твърди, че клаузата за неустойка била изцяло неравноправна и нищожна и на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 ЗЗП.

Излага твърдения, че целият договор за кредит бил недействителен По наведените твърдения се иска от съда да постанови решение, с което да обяви нищожността на неустоечната клауза в договор за паричен заем № 233262, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, сключен между страните и да осъди ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 498,52 лева /с протоколно определение от 05.07.2023 г., на основание чл.214 ГПК е допуснато изменение на исковата претенция, чрез нейното увеличаване/, представляваща недължимо платени суми, при начална липса на основание, по неустоечна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, съгласно договор за потребителски кредит № 233262, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.

Претендира разноски. Сочи доказателства и прави доказателствени искания.

В проведеното съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща процесуален 2 представител. Постъпила е молба от адвокат М., с която моли съда да уважи исковата претенция.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД, чрез пълномощника си юрисконсулт Л. В., депозира отговор на исковата молба, в който не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 233262 от 15.11.2018 г. за сумата от 400 лева и, че заемните средства са предоставени на потребителя.

Оспорва изложените от ищеца твърдения за нищожност на договора поради нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Оспорва твърдението на ищеца, че в ГПР следва да бъде включен и размерът на уговорената неустойка, тъй като това противоречи на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, съгласно който при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, а в случая неустойката се дължи за неизпълнение на задълженията на заемателя по договора.

Оспорва твърдението, че действително приложеният в договора за кредит ГПР е различен от посочения е него.

Твърди, че клаузата на договорната лихва и ГПР не са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. В подкрепа посочва, че в процесния договор ясно е определен размера на ГЛП, а именно 40,05%, и ГПР в размер на 48,46%, като посочените са уговорки от основния предмет на договора, тъй като същите са от същинското съдържание на посочения. Посочва съдебни решения в подкрепа на твърдението.

Не било налице заблуждаваща търговска практика, довела до неравнопоставеност на уговорката за ГПР. Счита, че в настоящия случай в договора за кредит ясно били посочени параметрите на главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата неустойка, в случай че потребителя не предоставил исканото обезпечение. Още при сключването на договора потребителят можел да направи преценка за икономическите последици от сключения договор. Не било налице никаква подвеждаща информация, която можело да въведе потребителя в заблуждение и да повлияе на решенията дали да сключи или не процесния договор. Цитира съдебни решения в подкрепа на твърденията си.

Оспорва неустойката да противоречи на добрите нрави и да излиза извън пределите на присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции. В този смисъл твърди, че финансовата институция следва да държи сметка за носения риск във връзка с отпускането на кредита и обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на този риск. Сочи, че предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята на потребителя, а непредоставянето му увеличава финансовия риск за кредитора при това след датата на отпускане на кредита и независимо от волята на кредитора. Счита, че ако ищецът изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл.12 от ЗЗД с ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. Твърди, че в резултат на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение за кредитора са настъпили 3 конкретни вреди, тъй като ищецът не е изпълнил задълженията си по договора за заем и е изпаднал в просрочие, а кредиторът е бил лишен от възможността да реализира правата си срещу длъжника, срещу трето лице или срещу банката-гарант.

По изложените съображения моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноските по делото.

В проведеното последно съдебно заседание за ответника не се явява представител.

Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по делото писмени доказателства, че са сключили договор за потребителски кредит № 233262 от 15.11.2018 г. с който на ищеца е предоставен паричен заем в размер от 400 лева, който следва да се върне на 11 месечни вноски. В договора било уговорено, че заемателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да предостави поне две от посочените в договора обезпечения, а именно: поръчител или банкова гаранция. При неизпълнение на горното е предвидена клауза за заплащане на неустойка от кредитополучателя в размер на 498,52 лева, която се начислява автоматично и се заплащала разсрочено, съгласно сключения в договора погасителен план.

Съгласно приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебносчетоводната експертиза, което съдът кредитира като компетентно изготвено и даващо отговор на поставените задачи се установява, че ищецът е погасил предсрочно кредитът на 27.06.2019 г., като е внесъл сумата в размер на 1001 лева, с която сума е погасил 400 главница, 102,48 лева договорна лихва и 498,52 лева неустойка. Вещото лице е посочило, че при размер на кредита 400 лева, със рок на погасяване 11 месеца, при вноска в размер на 91 лева, включваща главница, договорна лихва и неустойка, размерът на ГПР е 753,39 %, а ГЛП е 234,75 лева.

В проведеното съдебно заседание вещото поддържа заключението си.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

Районен съд Пазарджик е сезиран с искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, за връщане на дадено без основание - поради нищожност на отделни клаузи от договор за кредит.

Безспорно е между страните, че са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по силата на договор за потребителски кредит № 233262 от 15.11.2018 г., по който ищцата е получила заемна сума в размер на 400 лева, както и че е погасила задълженията си предсрочно на 27.06.2019 г..

По предявения установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД:

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото 4 задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора – поръчителство на ФЛ или банкова гаранция, като при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът й представлява 124,63 % от този на заетата сума.

Следва да се посочи, че ответникът, върху когото лежи доказателствената тежест за установяване валидността на оспорената клауза, не провежда пълно и главно такова. При това положение, следва да се изхожда от размера й при преценка валидността, който е определен в договора. Срокът за предоставянето й е твърде кратък, при което за потребителя се създава допълнителна тежест, водеща до значително затруднение в осигуряването й, предвид необходимостта от технологично време и чуждо съдействие. С оглед изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.