Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 280 от 14.02.2025, Районен съд - Велико Търново

Съд
Районен съд - Велико Търново
Дело
Гражданско дело 1581/2024
Вид
Решение № 280
Подписан
14.02.2025
В сила
20.03.2025
Състав
ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 22 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 280 гр. Велико Търново, 14.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ при участието на секретаря ИВАНКА Д. ТРИФОНОВА като разгледа докладваното от ВЛАДИМИР БАЛДЖИЕВ Гражданско дело № 20244110101581 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Д.А.Й., в която се излагат твърдения, че с ответника е сключен Договор за паричен заем *** №****** от **.**.****г., съгласно който на ищеца е предоставена сумата от 800 лв. Изтъква се, че задължението е следвало да се погаси заедно с начислените договорна лихва и неустойка в срок до **.**.****г. Навеждат се доводи, че в договора и в Общите условия на кредитора е уговорено задължение за предоставяне на обезпечение от кредитополучателя чрез поръчител или банкова гаранция, а в случай на неизпълнение - плащане на неустойка от 879,62 лв. Изтъква се, че е налице неяснота при формиране на годишния процент на разходите /ГПР/ и невключване в него на разходите за неустойка, водещо до надвишаване размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК както и че уговорената възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва.

Твърди се, че това води до недействителност на договора съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и поради накърняване на добрите нрави като кредитополучателят дължи на кредитора сумата от 800 лв., а за извършените плащания за разликата от 1482,04 лв. липсва основание. Поради изложеното се отправя искане до съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на договора, а при условията на евентуалност да прогласи за нищожни клаузите, с които е уговорено плащане на неустойка и е определен годишен лихвен процент, да осъди ответника да възстанови на ищеца сумата от 1482,04 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и да плати направените по делото разноски.

Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, представя отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на предявените искове. Признава сключването на договора за кредит като изтъква, че оспорените клаузи са действителни, поради което е налице валидно 1 основание за плащане на претендираните суми. С оглед изложеното се отправя искане за отхвърляне на исковите претенции и за присъждане на разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Предмет на делото са обективно съединени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, по чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД и по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

От събрания доказателствен материал се установява следната фактическа обстановка:

Страните сключили Договор за паричен заем *** №****** от **.**.****г., съгласно който ответникът се задължил да предостави на ищеца сумата от 800 лв., а последният да я върне заедно с начислената възнаградителна лихва от 190,38 лв. в срок до **.**.****г. на 10 месечни погасителни вноски. Постигнато е съгласие за ГПР по кредита от 48,29 % и за годишен лихвен процент от 40,05 %. В т. 6 от договора кредитополучателят поел задължение в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение по чл. 33 от Общите условия - чрез поръчител или банкова гаранция, а при неизпълнение - да плати неустойка в общ размер на 879,62 лв., разпределена на вноски съгласно погасителния план.

На **.**.****г. средствата по кредита са преведени по сметка на ищеца, който за периода от 16.06.2023г. до 01.02.2024г. извършил плащания в полза на ответника за главница, лихви, такси и неустойка в общ размер на 2282,04 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което за него са приложими разпоредбите на ЗПК. Клаузата на т. 6.2, в която е уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечение от длъжника след отпускане на кредита е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД тъй като накърнява добрите нрави. Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката цели да обезпечи изпълнението на задължението по договора и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват.

Уговарянето й извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции води до нищожността на неустойката, защото противоречи на принципа на справедливост в гражданските и търговските правоотношения. В разглеждания случай чрез нея се цели да се прехвърли рискът от неизпълнение на задължението на кредитора преди отпускане на кредита да прецени платежоспособността на длъжника и да поиска обезпечение. Поради това неизпълнението на задължението на длъжника да предостави исканото обезпечение не води до възникване на вреди за кредитора по смисъла на чл. 92 от ЗЗД като последният не може да черпи права от собственото си неизпълнение и да начислява допълнителни разходи към погасителните вноски по договора за кредит. Липсата на реални вреди от непредоставянето на обезпечение е показателно, че с неустойката се цели заобикаляне изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като се прикрие включването на допълнително възнаграждение във връзка с предоставяне на кредита, надвишаващо по размер предоставеното финансиране и постъпващо като печалба в полза на кредитора, поради което клаузата на т. 6.2 от договора е нищожна и на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Изложените 2 съображения навеждат на извод за нарушаване на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК за определянето на ГПР в договора за кредит по ясен и разбираем начин, на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и на чл. 19, ал.

4 от ЗПК за ненадвишаване на ГПР над пет пъти размера на законната лихва. Това води до недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК, като кредитополучателят следва да върне само чистата стойност на кредита, без начислените лихви. Поради изложеното исковата претенция на Д. Й. по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК е основателна и следва да бъде уважена. След като ищецът е внесъл по сметка на ответника сумата от 2282,04 лв. при задължение за главница от 800 лв., разликата от 1482,04 лв. е платена без основание и подлежи на връщане, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. Поради изложеното исковата претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД също е основателна и следва да бъде уважена.

При този изход на делото искането на ответника за присъждане на разноски е неоснователно като на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК той следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 445 лв. представляващи направените по делото разноски за държавна такса и за възнаграждение на вещо лице.

Съдът намира, че на процесуалния представител на Д. Й. не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие ищецът е реализирал месечен доход от трудови правоотношения от 2290,22 лв., който до предявяване на исковата молба е увеличен до 2375,79 лв. Това обстоятелство преценено с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, цената на исковете и дължимото за тях адвокатско възнаграждение в минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 и § 2а от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, води до извод, че ищецът не е бил материално затруднен да го плати.

Водим от горното, Великотърновският районен съд

РЕШИ:

Приема за установено по предявения иск от Д.А.Й. с ЕГН: ********** от гр. ***, срещу ***, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление гр. ***, че Договор за паричен заем *** №****** от **.**.****г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит.

Осъжда ***, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление гр. ***, да заплати на Д.А.Й. с ЕГН: ********** от гр. ***, сумата от 1482,04 лв. /хиляда четиристотин осемдесет и два лева и четири стотинки/ - главница, представляваща извършено без основание плащане по Договор за паричен заем *** №****** от **.**.****г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от **.**.****г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 445 лв. /четиристотин четиридесет и пет лева/, представляваща направени по делото разноски.

3

Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________ 4