Решение № 350 от 15.11.2023, Окръжен съд - Ямбол

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 350 гр. Ямбол, 15.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Калина Г. Пейчева

Яна В. Ангелова при участието на секретаря И.П.З. като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно гражданско дело № 20232300500379 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби, първата от които е подадена от адв. М. Ч. в качеството й на пълномощник на З. С. Х., Т. Д. Г. и С. Г. Г., всички от гр.*****, против Решение № 14 от 12.01.2023г., постановено по гр.д. №2208/2022г. по описа на РС- Ямбол, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от тях против Д.

Г. Й. и ЕТ „Д. Г. Й.“ иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД- за обявяване за нищожен договор за наем на земеделска земя от 28.03.2022 г. на нотариус с рег. № 243 на НК, с район на действие РС- Ямбол, вписан в службата по вписванията при РС- Ямбол, поради противоречие със закона, и В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от ищците против Д. Г. Й. и ЕТ „Д. Г. Й.“ иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД- за обявяване за нищожен договор за наем на земеделска земя от 28.03.2022 г. на нотариус с рег. № 243 на НК, с район на действие РС- Ямбол, вписан в службата по вписванията при РС- Ямбол, поради противоречие с добрите нрави.

Решението в обжалваните му части се атакува като неправилно- постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно прилагане на материалния закон. Като нарушена се сочи разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, с твърдение, че съдът не е обсъдил всички изложени от ищците възражения и липсата на мотиви във връзка с тях. По наведения пред първата инстанция довод за нищожност на договора от 28.03.2022 г. поради сливане на двете страни по него, съдът е посочил 1 единствено, че договорът за наем обвързва и останалите съсобственици на идеални части от земеделските земи, поради което не е нищожен, като се твърди, че този извод е неправилен.

Изложените в тази насока доводи са за липсата на разграничение от страна на съда между това кои са страни по договора за наем и кога един валиден договор обвързва неучастващи по него страни, които са длъжни да приемат последиците от него, като в подкрепа на тази си теза се позовават на съдебната теория и практика. Според въззивниците, в качеството си на физическо лице след придобиване собствеността върху притежаваните от наемодателите идеални части от недвижимите имоти, Д. Й. е станал правоприемник /приобретател/ на страната на наемодателите и на практика е станало сливане на двете страни по договоранаемодател и наемател, като по този начин договорът за наем от 28.03.2022 г. е станал нищожен, т.к. няма вече две страни по него. Според твърденията, изложени във въззивната жалба, независимо, че договорът за наем е подписан от ЕТ „Д. Г. Й.“, той не е различен субект от Д. Г. Й., а само притежава разширена правосубектност и като търговец, но в решението на ЯРС не са били изложени мотиви защо съдът отхвърля тези доводи на страната. Позовавайки се на закона и относимата към казуса съдебна практика, въззивниците твърдят, че процесния договор за наем не ги обвързва, тъй като те не са участвали при неговото сключване, нито са го потвърдили с декларация.

На следващо място въззивниците сочат, че ЯРС е игнорирал и не е обсъдил наведените от тях в исковата молба и писмени бележки доводи по съществото на спора, конкретно, че въпреки, че наименованието на договора е такъв за наем, действителната воля на страните е била различна, а именно- да се сключи договор за аренда. Като не е извършил анализ на съдържанието на договора, съдът е приел априори, че се касае за договор за наем, като приетото от съда, не кореспондира със съдържанието на самия договор и е довело до неправилно прилагане на относимите правни норми и като резултат от това, до неправилност на решението. Според въззивниците, липсата на анализ на съдържанието на договора от страна на съда и установяване на действителната му правна същност, е довело и до липсата на мотиви относно това защо съдът е приел, че с договора за наем са отдадени целите недвижими имоти, при положение, че от съдържанието на договора не става ясно дали наемодателите са отдали под наем целите имоти или само притежаваните от тях идеални части.

С въззивната жалба е оспорен и извода на ЯРС, че договорът не е нищожен поради нарушаване принципа на добрите нрави, като се твърди, че по конкретните доводи на ищците, наведени с исковата молба, в решението липсват конкретни мотиви. Счита се, че съдът е бил длъжен, съгласно цитираната тълкувателна дейност на ВКС, да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или отделни клаузи от тях, които са от значение за решаването на правния спор, без са е сезиран от страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Твърди се, че съдът е бил длъжен да се произнесе и да изследва нищожността на договора, която произтича от неговото съдържание и от доказателствата, свързани с последващото разпореждане с правото на собственост и сливането на двете страни по договора, което ЯРС 2 не е сторил.

По изложените във въззивната жалба доводи се настоява за отмяна на решението на ЯРС в обжалваните му части и постановяване от въззивния съд на решение, с което предявените искове да бъдат уважени.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на подадената от З. С. Х., Т. Д.

Г. и С. Г. Г. въззивна жалба от насрещната страна- Д. Г. Й.- лично и като ЕТ, чрез пълномощник- адв. Х.К., с който същата е оспорена като неоснователна по съображения, че решението в обжалваната му от тази страна част не страда от сочените в жалбата пороци.

Твърди се, че в жалбата се излагат нови правни доводи за нищожност на договора, различни от тези, изложени в исковата молба, но с един и същ правен извод за нищожност, а именно този, че договора за наем няма две страни. Изложени са доводи за липса на твърдяната от ищците нищожност на договора за наем поради заобикаляне на договор за аренда, нищожност поради сливане на страните по него, както и нищожност поради противоречие на добрите нрави. Настоява се за потвърждаване на първоинстанционното решение в тези му обжалвани част като правилно и законосъобразно, нестрадащо от посочените във въззивната жалба пороци, с присъждане на разноските пред въззивната инстанция.

Против Решение№ 14 от 12.01.2023г., постановено по гр.д. №2208/2022г. по описа на РС- Ямбол, е постъпила въззивна жалба и от Д. Г. Й. лично и като ЕТ „Д. Г. Й." гр.****, чрез пълномощник- адв.Х.К., в ЧАСТТА, с която е обявена за нищожна поради противоречието й със закона клаузата за уговорения срок по чл. 8 от сключения между Т.Г.Т., К.Г.Т., М.М.З., Г.М.Т., В.Д.Г., М.С.М. и Н.Д.З. в качеството им на наемодатели и ЕТ „Д. Г. Й.“, представлявано от Д. Г. Й. в качеството му на „наемател“, договор за наем на земеделска земя от 28.03.2022 г. за срока над 3 години до договорения срок от 10 години, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, поради противоречие с материалния закон. Решението в тази му част се счита за неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, тъй като съдът се е произнесъл свръх петитум. В тази връзка въззивникът по тази жалба твърди, че в исковата молба и в хода на производството пред ЯРС не са наведени твърдения за противоречие на срока на договора със закона, както и не е предявен иск, с който да е направено искане за прогласяване на договора за нищожен в частта за срока, като по този начин съдът е излязъл извън предмета на иска, очертан от наведените в исковата молба доводи. Освен тези си доводи, въззивниците излагат и доводи за неправилност на решението в тази му част, позовавайки се на разпоредбата на чл.4а от ЗСПЗЗ, в която е уредено специално правило, даващо възможност на съсобственик, притежаващ повече от 25 % идеални части от съсобствения имот, да сключи формален договор за срок над една година, при липса на ограничение за максимален срок, касаещ другите съсобственици. Според въззивниците, дори и да се приеме, че с новото правило на чл.4а от ЗСПЗЗ не е дерогирана общата разпоредба на чл.229, ал.2 от ЗЗД, в съдебната практика, цитирана в жалбата, се застъпва становище, че с изтичането на тригодишния срок, договорът се прекратява по силата на закона и той може да обвързва страните при условията на чл.236, ал.1 от ЗЗД. Сочи се, че в случай, че се приеме, че след изтичането на третата 3 стопанска година договорът за наем се е прекратил за идеалните части на ищеца, то ползването от наемателя е продължило без противопоставянето на наемодателя и договорът следва да се счита за продължен за неопределен срок, поради което и въззивникът държи имота на правно основание.

По така изложените съображения, въззивникът Д. Г. Й. лично и в качеството си на ЕТ „Д. Г. Й." гр.****, моли съда да обезсили като недопустимо постановеното решение в частта, с която е обявена за нищожна поради противоречието й със закона клаузата за уговорения срок по чл. 8 от сключения между Т.Г.Т., К.Г.Т., М.М.З., Г.М.Т., В.Д.Г., М.С.М. и Н.Д.З. в качеството им на наемодатели и ЕТ „Д. Г. Й.“, представлявано от Д. Г. Й. в качеството му на „наемател“, договор за наем на земеделска земя от 28.03.2022 г. на нотариус с рег. № 243 на НК, с район на действие РС- Ямбол, вписан в службата по вписванията, за срока над 3 години до договорения срок от 10 години, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, поради противоречие с материалния закон.

В случай, че въззивният съд намери решението в обжалваната му част за допустимо, се настоява за неговата отмяна като неправилно и незаконосъобразно.

Претендират се разноски по делото.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подадена от Д. Г. Й. лично и като ЕТ „Д. Г. Й." гр.****, с който жалбата се оспорва като неоснователна и се настоява за потвърждаване на решението в тази му част като правилно и законосъобразно. Твърди се, че решението в тази му част е допустимо, предвид разрешенията, дадени в Тълкувателно решение №1/217.04.2922 г. по тълк. д. №1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Оспорват се и доводите във въззивната жалба за неприложимост на разпоредбата на чл.229, ал.3 от ЗЗД, като се твърди, че действието на тази разпоредба не се изключва от специалната норма на чл.4а от ЗСПЗЗ, която не дава право на съсобствениците, притежаващи повече от 25 на сто идеални части от имота, да извършват действия на разпореждане с имота, каквото би представлявало сключването на договор за наем да срок, по- дълъг от три години.

По делото е подадена и въззивна частна жалба от адв. М. Ч. в качеството й на пълномощник на З. С. Х., Т. Д. Г. и С. Г. Г., всички от гр.*****, против Определение № 1120 от 07.06.2023 г., постановено по гр.д. № 2208/2022 г. по описа на ЯРС, с което съдът е оставил без уважение молбата на адв. Ч. в качеството й на пълномощник на З. С. Х., Т. Д. Г. и С. Г. Г., за изменение на Решение №14 от 12.01.2023г. по гр.д. № 2208/2022 г. по описа на ЯРС в частта за разноските. Твърденията са за неправилност на обжалваното определение, като е оспорен извода на ЯРС, че при обявяването за нищожна само на една от клаузите на договора, а не на целия договор, не се касае за частично уважаване на иска. Счита се, че разноските следва да бъдат възложени и на двете страни с оглед изхода на спора и при спазване на особеностите на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК. Настоява се за отмяна на обжалваното определение с присъждане на следващите се разноски в полза на частните жалбоподатели.

В срока по чл.276 от ГПК насрещната страна не е подала писмен отговор на частната жалба.

4

Въззивните жалби и въззивната частна жалба са процесуално допустими, като подадени от легитимирани страни, в сроковете по ГПК, поради което мога да се разгледат по същество.

ЯОС, след като извърши преценка на събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна: