Определение № 79 от 28.05.2021, Апелативен съд - София - АСНС закрит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 79 гр. гр. София , 28.05.2021 г.

АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV-ТИ

ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и осми май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Емилия В. Петкова

Венелин Б. Иванов

Аделина Иванова като разгледа докладваното от Аделина Иванова Въззивно частно наказателно дело № 20211010600219 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4 вр.ал.1 и ал.3 НПК.

Предмет на въззивна проверка е определение от 27.04.2021г., постановено по НОХД № 1644/20г. по описа на СпНС, 22-ри състав, с което определение по реда на чл.270 ал.1 - ал.3 НПК е изменена МНО „Домашен арест“ на подсъдимите Н. Д. М. и П. П. Б. в „Парична гаранция“ – съответно в размер на 20 000лв. за първия подсъдим и в размер на 5 000лв. за втория подсъдим, като по отношение на последния е отменена и мярката за процесуална принуда по чл.68 НПК. В тази връзка в атакуваното определение са изложени подробни доводи за липса на опасност от укриване и за значително занижаване интензитета на риска от извършване на престъпление, предопределен от продължителния времеви период на изтърпяване на МНО.

В частта на съдебния акт касателно търпяната от подс.Б. ограничителна мярка по чл.68 НПК основният изложен от първостепенния съд аргумент отново е насочен към липсата на опасност от укриване.

Срещу определението е постъпил частен въззивен протест от СП с отправено искане за цялостна отмяна на първоинстанционното определение.

В така депозирания частен протест не се излагат никакви доводи относно 1 евентуалното подозрение за авторство на процесните престъпления, въпреки че е отправен упрек към първоинстанционния съд за ползване на идентичен подход при мотивировката на постановеното определение. В обосновката на горното искане държавното обвинение акцентира основно на тежестта на самите престъпления и на високата обществена опасност на двамата подсъдими, в това число и на възможността за въздействие върху свидетели по делото, чийто разпит предстои. Изложено е също така становище, че по отношение на подсъдимите липсват нововъзникнали и изключителни по своя характер обстоятелства, налагащи промяна на търпените мерки за процесуална принуда.

Съдът, след като се запозна с изложените в частния протест доводи и след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Частният протест е процесуално допустим, като подаден от оправомощен държавен орган със специална компетентност съгл. чл.411в ал.1 НПК, в срока по чл.342 ал.1 НПК и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол. Разгледан по същество, същият се явява частично основателен.

На първо място от фактическа страна се отбелязва, че наказателното производство се намира в своята съдебна фаза – на 10.06.20г. в СпНС е внесен ОА срещу няколко подсъдими лица, включая и срещу подсъдимите М. и Б. с повдигнато им обвинение за престъпление по чл.321 ал.3 НК, а за подс. М. и за престъпления против собствеността и престъпления против личността, като за всяко едно от тези престъпление законодателят е предвидил наказание ЛСВ.

На второ място от фактическа страна съдът отбелязва и обстоятелството на провеждане по делото на разпоредително с.з. с обсъждане на въпросите по чл.248 ал.1 НПК и на отпочване на съдебното следствие по делото, респ. по настоящем е проведен разпит на част от свидетелите, включени в списъка по чл.246 ал.4 НПК.

Съобразявайки конкретиката по случая и релевираните от държавното обвинение доводи, въззивната инстанция намира за правилен и законосъобразен акта на първостепенния съд в частта му, с която е изменена 2 търпяната от двамата подсъдими МНО и изложените в тази насока мотиви са ясни и недвусмислени.

В контекста на горното АСНС подчертава, че нормата на чл.270 ал.1 НПК задължава съответния решаващ съдебен орган да вземе становище касателно наличието или липсата на обосновано предположение за извършено престъпление дори и в съдебната фаза на наказателното производство и независимо от вида на търпяната МНО, чиято промяна се търси. Това принципно положение намира опора в общия регламент на чл.56 ал.1 НПК, въвеждащ в задължителен критерий при вземане на каквото и да е МНО наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. В конкретния случай СпНС, позовавайки се на изискването за запазване на безпристрастност и обективност, не е обсъдил евентуалното подозрение за авторство на инкриминираните деяния, респ. изложеното в тази вр. възражение в подадения частен протест е правилно, но същото не се оценява за достатъчно такова и не представлява самостоятелно основание, налагащо отмяна на атакувания съдебен акт.

Императивната обща норма на чл.56 ал.1 НПК поставя законодателната рамка на изискванията, съотносими към МНО, независимо от нейния вид, респ. необходимо е решаващият съдебен орган да изложи аргументи за наличие или липса на обосновано предположение за извършено престъпление, като доказателственият анализ в тази насока не следва да е пълен, обстоен и детайлизиран. Тук въззивният съд изначално изрично подчертава, че доколкото по отношение на подс. М. са вменени няколко отделни престъпления, то наличие на разумно подозрение дори и само за едно от тези престъпления се явява достатъчно такова за целите на настоящото производство.

При извършена самостоятелна проверка и анализ на приобщените доказателствени източници в контекста на дължимата преценка за наличие на разумно подозрение за авторство на инкриминираните деяния АСНС подчертава, че съобрази всички доказателства, събрани на ДП и инкорпорирани в приложените гласни и писмени доказателства и в писмените доказателствени средства, като без да е детайлен и изчерпателен въззивният съд отбелязва показанията на явните свидетели Е. М., А.В., И.С., С.К., З.З. и 3

Б.П. и тези на свидетел с идент.№ 451, като част от тези свидетели описват деятелността и на останалите подсъдими, включени в състава на процесната ОПГ, но същите не могат да бъдат пренебрегнати, доколкото процесното престъпление по чл.321 ал.3 НК по дефиниция представлява съвместна престъпна дейност. Въззивният съд съобрази и показанията на явните свидетели, разпитани в хода на съдебното следствие, като в кръга на тези свидетели се включва и св. Б.Н., която притежава качеството на пострадал от едно от вменените на подс. М. престъпления и която излага в своите показания факти, различни от тези, посочени в процесния ОА. Т.е. така събраната доказателствена информация настоящият състав на въззивния съд приема за достатъчна за изграждане на извод за наличие на обосновано предположение за престъпните деяния, претендирани от държавното обвинение спрямо подсъдимите П. Б. и Н. М., макар и не за всички, вменени на последния престъпления.

Отново базирайки се на разпоредбите на чл.56 ал.1 вр.чл.57 НПК, въззивният съд отбелязва, че споделя изложения в протестираното определение извод за липса на опасност от укриване, мотивиран с обстоятелството на притежавана от подсъдимите постоянна адресна регистрация на територията на страната, семейна обвързаност, изградена социална среда и липсата на данни по делото за обективирано от тях намерение и желание за избягване от наказателно преследване и укриване.

АСНС споделя и изводът за значително намаляване интензитета на опасността от извършване на престъпление. Правилно от страна на първостепенния съд е преценена времевата продължителност на мярката за неотклонение – двамата подсъдими са задържани на 14.10.19г., като търпяната от тях МНО „Задържане под стража“ е изменена в по-лека такава, а именно в МНО „Домашен арест“ на 07.05.20г. за подс. М. и на 15.09.20г. за подс. Б., респ. понастоящем е изминал период от около една година и половина, през който период правото им на свободно предвижване е било ограничено и който период неминуемо рефлектира върху интензитета на риска от извършване на престъпление в насока намаляване на същия. В подкрепа на този извод СпНС правилно е отчел липсата на обективни данни за формирано в двамата подсъдими намерение за въздействие върху свидетелите, чийто разпит по делото предстои.Тук следва да се отчетат и 4 наличните по делото писмени изявления на св. Е. М. (напр. от 15.02.2021г.) с изложени данни за обективирани по отношение на личността му определени действия, окачествени от самия свидетел за неправомерни и застрашаващи го, като в тази вр. на първо място следва да се посочи, че описаните действия не се ползват с достатъчна конкретика и на второ място се подчертава, че СпНС е разпоредил проверка на изложените от свидетеля факти и тяхната истинност понастоящем не е установена.

В контекста на опасността от извършване на престъпление в частния протест се излага довод за налична възможност при промяна на МНО за въздействие върху свидетели по делото, чийто разпит предстои. Този довод обаче е доказателствено неподкрепен и поради това се преценява за голословен такъв. Т.е. липсват доказателства за реалния характер на твърдения от СП риск от извършване на престъпление от двамата подсъдими в насока.

В допълнение АСНС намира за нужно да подчертае и примерното процесуално поведение на подсъдимите М. и Б. – същите са се явявали на всяко едно с.з., като обстоятелството на непровеждане на процесуалноследствени действия в няколко съдебни заседания не се дължи на обективирано от тях виновно поведение. Т.е. изложеният в частния протест довод за шиканиране на процеса от страна на подсъдимите, обоснован с факта на неколкократно провеждане на производство по реда на чл.270 НПК, се оценява за неоснователен такъв. Подсъдимите притежават право по всяко едно време от съдебното производство да отправят искане за изменение на търпените от тях МНО и възползването им от тази процесуална възможност не може и не следва да бъде окачествявана, като злоупотреба с право и шиканиране на процеса. При горните съображения съдът приема за неоснователен и непротивопоставим на правата и законните интереси на подсъдимите лица и изложения в протеста аргумент за предстоящо събиране на доказателства в съдебната фаза на процеса, която е и централната такава.

Изменението на МНО в чисто теоретичен план не създава пречки за провеждане и приключване на наказателното производство.

При всички гореизложени мотиви, АСНС приема за законосъобразен изложения в контролираното определение извод за наличие на предпоставки 5 за облекчаване процесуалното положение на подсъдимите Б. и М..Правилни се явяват и съображенията на СпНС за определяне на МНО „Парична гаранция“ и то в посочения размер – съответно 5 000лв. за подс. Б. и 20 000лв. за подс. М., като въззивният съд споделя напълно изложените в тази вр. доводи за пропорционалност на мярката с вменените престъпления.

Касателно частта на протестираното определение на СпНС относно отмяна на мярката по чл.68 НПК въззивният съд отбелязва следното:

При преценка на необходимостта от приложение на посочената мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на страната“ към настоящия момент следва да се вземе предвид тежестта на процесното престъпление, опасността от укриване и фазата на развитие на наказателното производство, като императивната разп. на чл.234 ал.8 НПК се явява несъотносима, тъй като производството се намира в своята съдебна фаза на развитие.

Основният аргумент на СпНС за отмяна на горната ограничителна мярка се изразява в липса на опасност от укриване от страна на подс. Б., което обаче не се приема за достатъчно. Действително в протестираното определение са изложени изчерпателни мотиви за липса на риск от укриване на територията на страната, но не и такива относно възможността за укриване извън пределите на РБ. Действително подс. Б. е предаден на съд за вменено му тежко умишлено престъпление и този факт, наред с обремененото му съдебно минало създават достатъчно фактическо основание за извеждане на вероятността за отклонение на същия от наказателно преследване посредством укриването му в чужбина. Поради това, настоящият състав на АСНС намира, че следва да даде приоритет на обстоятелството, че санкционната мярка по чл.68 НПК цели да осигури реална възможност за извършване на ПСД и за срочно приключване на воденото разследване в разумен срок. Както се изложи по-горе, против подс. Б. е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, като именно предвиденото за това престъпление наказание предопределя завишената степен на обществена опасност на същото, което формално обуславя приложението на мярката по чл.68 НПК за процесуална принуда.