Решение № 3374 от 26.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3374 гр. Пловдив, 26.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330118827 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от С. Н. И., ЕГН **********, в качеството й на наследник на починалия кредитополучател В.

Н. И. с ЕГН **********, починал на *** против „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК 202531869, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.11, ал. 1 т.

9 и т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК, с които се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 11 от договор за кредит от 20.12.2021 г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, както и осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 лева – платена без основание неустойка по договор за кредит от *** за периода от 20.12.2021 г. – 30.10.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат твърдения, че между починалия кредитополучател В. Н. И. и ответника е сключен договор за кредит от ***, по силата на който са му представени заемни средства в размер на 500,00лева при фиксиран лихвен процент 35,04 % и годишен процент на разходите – 41,25%.

Съгласно чл.5 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определените в договора условия.

Уговорено било, че при неизпълнение на условията, визирани в чл.5 от 1 договора, кредитополучателят дължал неустойка на основание чл.11 от договора в размер на 400,28лв., която той следвало да заплаща разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Ищецът твърди, че заемният ресурс е изцяло усвоен, но не дължи плащане на неустойката. Изложени са доводи, че клаузата за неустойка е нищожна поради заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, което водило до допълнителна печалба на заемателя в противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/. Сочи, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата си обезщетителна и обезпечителна функция и е договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност. Включването на неустойката към погасителните вноски водило до скрито оскъпяване на кредита и до неоснователно обогатяване на заемателя. С оглед изложеното, моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез пълномощника си - адв. Х. М., оспорва исковете. Счита, че установителният иск за нищожност на клаузата на чл. 11 от процесния договор за кредит е недопустим, тъй като ищцата като наследник на кредитополучателя няма качеството на потребител по смисъла на ЗПК и ЗЗП. Излага аргументи, че специалните искове по ЗПК и ЗЗП могат да бъдат предявени само от потребител, каквато ищцата според него не е.

Посочва се, че е налице злоупотреба с право от страна на ищцата, доколкото същата е образувала две отделни производства с цел генериране на допълнителни разноски. Поради изложеното се претендира същите да бъдат съединени на основание чл. 213 ГПК, а при условията на евентуалност - ако не бъдат съединени, да не се присъждат разноски за повече от едно производство. Отрича пороци на договора или отделните му клаузи. Твърди, че са спазени изискванията, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Заявява, че уговорената между страните по договора за кредит неустойка не е и не би могла да бъде включена в ГПР по кредита.

Посочва, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора, а оспорената от ищцата неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения банкова гаранция или поръчител. Излага твърдения, че предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е практика, която не води задължително до неравноправие в правата и задълженията на страните. Сочи, че В. И. е бил лицето, по чиято воля е сключен договорът за потребителски кредит, като същият е имал възможност в рамките на 14 дни да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан от спорната неустойка.

Разполагал и с възможност да предостави различно заместващо обезпечение.

Ответникът счита, че процесната неустойка не противоречи на добрите нрави.

Поддържа, че кредитополучателят е имал възможността да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването на неустойка и в този смисъл клаузата е индивидуално уговорена. По отношение на предявения осъдителен иск се посочва, че не са налице доказателства за извършено плащане от страна 2 на В. И.. Счита, че предвид наличието на трайни отношения между потребителя и ответното дружество и сключването на два договора при идентични условия, е налице индивидуално договоряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. Предвид изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски по делото.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщеното по делото Удостоверение за наследници /л.14/ се установява, че ищцата е наследница на В. Н. И., починал на ***.

Видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит №*** /л.44-48/ между наследодателя на ищцата и ответното дружество е сключен договор за паричен заем, по силата на който на В. И. е била предоставена в заем сумата в размер на 500 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 35,04 % и ГПР 41.25 %, платима на 11 месечни вноски. Видно от клаузата на чл. 5, ал.1 и ал. 2 от Договора между страните е постигната договореност задължението по договора да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчител, отговарящ на чл. 5, ал.2 от Договора, при неизпълнението на което от ищеца, съобразно клаузата на чл. 11 от Договора се дължи сумата в размер на 400.28 лева като неустойка.

Видно от представена по делото справка /л.51-54/ от ответното дружество, неоспорена от ищеца, се установява, че В. И. е заплатил по процесния договор сумата от общо 666.36 лева, които са разпределени от дружеството както следва главница – 500 лева, договорна лихва – 26.30 и неустойка – 140.06 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и В. Н. И., наследодател на ищцата, като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Наследодателят на ищцата е бил физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. той е имал качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, а ответника – на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Относно възражението за недопустимост на установителната исковата претенция, съдът се е произнесъл с Определението си по чл. 140 от ГПК от 01.06.2024 год., като е преценил същото за неоснователно.

3

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 11 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 400.28 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчител (едно или две физически лица) или 2) банкова гаранция.

Поръчителите следва да отговарят на установените в чл. 5, ал. 1 от договора, кумулативно поставени условия, а именно: в случай на един поръчител, последният да има осигурителен в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 11, ал. 1 от Договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 400.28 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора, което обаче не е включено при формирането на ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

4

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 41,25 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Така, ГПР неминуемо би надхвърлил 50 %. Признание в тази насока – че разходът за неустойка не е включен в ГПР, е направено от ответника още с отговора на исковата молба.