Определение № 1539 от 01.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1539 гр. София, 01.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Веселка Марева

Емилия Донкова като разгледа докладваното от Веселка Марева Касационно гражданско дело № 20238002101840 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1532 от 02.12.2022г. по гр.д. № 2541/2022г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 207 от 04.07.2022г. по гр.д. № 1941/2021г. на Асеновградски районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от А. М. А. против Е.

А. Х., С. Е. П. и Е. Е. Х. установителен иск за собственост на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], на [улица], ет.1, намиращ се в жилищна сграда с идентификатор №****, разположена в поземлен имот № ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, на едно ниво, с площ 105 кв.м. и на сграда с идентификатор **** в същия поземлен имот, с площ 40 кв.м., с предназначение: хангар, депо, гараж.

Касационната жалба е подадена от ищеца А. М. А. чрез адвокат П.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по седем правни въпроса.

Ответниците по касационната жалба Е. А. Х., С. Е. П. и Е. Е. Х. чрез пълномощника си адв.

М. изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Предявен е установителен иск за собственост на приземен етаж от жилищна сграда и гараж в същия поземлен имот в [населено място]. Ищецът твърди, че е собственик на двата жилищни етажа на къщата, а приземието е обща част и не може да бъде предмет на прехвърлителни сделки. С оглед на това счита, че продажбата на приземния етаж в полза на 1 ответницата Е. Х., сключена през 1985г. по време на брака й с Е. Х. (чийто наследници са останалите ответници С. П. и Е. Х.), не е произвела действие. По отношение на гаража поддържа, че е построен от ищеца и неговия баща и се ползва само от ищеца.

От страна на ответниците се поддържа, че приземният етаж никога не е бил изба и не е обща част на сградата; той е построен като жилище и се ползва като такова непрекъснато от Е. Х. лично и чрез трети лица. Спрямо гаража поддържат, че единствено Е. Х. го ползва и го е придобила по давност.

От фактическа страна безспорно, че ищецът е собственик на първия и втория жилищен етаж от жилищната сграда и на 5/6 ид. ч. от дворното място, а ответницата Е. Х. е собственик на останалата 1/6 ид.ч. от парцела. Установено е, че жилищната сграда е построена около 1965г. от А. К. А. (дядо на ищеца и баща на ответницата Е.), който е бил собственик и на дворното място; сградата е построена като двуетажна с приземие. През 1985г. ищецът А.

М. А. придобива от родителите си втория жилищен етаж от сградата, а през 2001г. купува и втория етаж. Впоследствие същата година ищецът отчуждава в полза на трето лице втория етаж, но пред 2021г. собствеността му е прехвърлена обратно. С нотариален акт от 1985г. първоначалният собственик на сградата А. К. А. прехвърля на дъщеря си Е. А. Х. правото на строеж за изграждане на трети етаж, заедно с цялото приземие с площ 105 кв.м., като си запазва право на ползване върху една стая от приземния етаж. Няма спор, че правото на строеж за трети етаж не е реализирано. Към момента на тази сделка Е. Х. е в брак с Е. Х..

Той е починал и негови наследници са ответниците С. П. и Е. Х..

Спорът е съсредоточен върху установяване дали приземният етаж представлява самостоятелен обект на собственост или е обща част на сградата. Въззивният съд е приел, че този етаж е самостоятелен. Изходил е от установеното, че действителното функционално предназначение на приземния етаж е за жилище и за това същият се ползва още от построяването на сградата. Съдът не е възприел становището на две от вещите лица от тройната техническа експертиза арх. Д. и арх. А., че приземният етаж няма белези на самостоятелен обект по смисъла на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗКИР поради това, че този няма самостоятелно функционално предназначение, защото по проект в него са предвидени складови и обслужващи помещения към двата жилищни етажа. Съдът е посочил, че макар в проекта за строеж на сградата в приземния етаж са предвидени складови и обслужващи помещения, то при строителството този проект е фактически изменен и функционалното предназначение е променено от обслужващи помещения към пълноценно по площ жилище. Така че, още към момента на завършване на строителството приземният етаж е представлявал самостоятелно жилище, а не избени или обслужващи помещения. При своята правна преценка за характера на обекта с оглед фактически изграденото съдът е ценил и удостоверението на Община Асеновград / на л.62/, от което е видно, че това е жилище-апартамент на първи/приземен/ етаж от съществуващата жилищна сграда, на който самостоятелен обект в КККР е даден самостоятелен идентификатор и е признат за търпим строеж по смисъла на §16, ал.1 ЗУТ, който не подлежи на премахване и може да е предмет на прехвърлителни сделки. По-нататък съдът е изтъкнал, че преценката на двете вещи лица архитекти е обоснована само с нормата на §1, т.1 ДР ЗКИР, която 2 норма е прекалено обща и не дава конкретни критерии за преценка на оценъчното съждение „самостоятелно функционално предназначение“. Същевременно са игнорирани други поконкретни правни норми в тази насока, а именно §1, т.30 ДР ЗУТ, според който "жилище" е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди и чл.40 ал.1 ЗУТ, според който всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него. Въз основа на тези конкретни критерии, дадени в закона, въззивният съд е приел, че приземният етаж няма функционално предназначение на обслужващи помещения, а на жилище. Видно снимките и схемата на този етаж към единичната техническа експертиза /л.137/ той се състои от четири стаи, кухня, тоалетна, баня и под стълбите има затворено с дървена врата складово помещение. Така че, налице са всички необходими помещения за едно жилище по чл.40 ал.1 ЗУТ и е безспорно ползването му за живеене още от неговото изграждане. Поради това съдът е отрекъл възможността на само базата на проектната документация приземието да се обяви за принадлежност на двата горни жилищни етажа. От горното следва, че сделката от 1985г., с общите наследодатели на страните А. К. А. и съпругата му З. А. А. са се разпоредили с приземния етаж в полза на дъщеря си Е. Х. не е нищожна, а претенцията на ищеца за собственост е неоснователна.

По отношение на гаража въззивният съд е посочил на първо място, че доказателствената тежест за установяване придобиването по давност е на ищеца. Тъй като в поземления имот има три самостоятелни сгради, извън жилищната такава, то е останало неясно кой от свидетелите коя от тези сгради схваща като гараж и поради това е останало неясно за коя от тези три сгради са дадените показания. Свидетелят М. В. сочи, че в парцела имало един гараж, после се построил и друг гараж, за да гледа гъбите там бащата на ищеца. Свидетелят Е. А. говори за един гараж, гъбарник и лятна кухня, с неясно предназначение. Според свидетеля М. З. има един гараж и един гъбарник, после направен на кафене, сега не знае какво е. Същият свидетел не знае сега кой ползва гаража. Според свидетеля К. Х. в парцела има два гаража, като единия от двата се ползва от ищеца А.. Свидетелят З. П. е категоричен, че гаражът /неясно кой/ се ползва от ответницата Е. Х., а не от ищеца А. А.. Според свидетелката Е. Т. в парцела има два гаража, като единият се ползва от ответницата и тя го отдава под наем. При преценка на всички тези показания съдът е счел, че не може да се направи ясен и категоричен извод, за коя сграда от трите в двора става дума и кога тази сграда се е владяла от ищеца А. А. и от баща му М. А.. При тези неясни и противоречиви показания на всички разпитани по делото свидетели съдът е заключил, че не е доказана тезата на ищеца за придобиване по давност на процесния гараж с идентификатор ****.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното:

Правните въпроси, визирани от касатора като разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд са: 1/ следва ли въззивният съд в изводите си при цялостна преценка на доказателствата в тяхната взаимовръзка, да отговори на доводите и възраженията на страните; 2/ при въведено възражение за нищожност на договор за 3 покупко-продажба на недвижим имот поради невъзможен предмет, има ли задължение въззивният съд да подложи на преценка и служебно да изведе сочения порок директно от съдържанието на сделката, ако предметът не е индивидуализиран и използваното описание не кореспондира с използваните правни термини или дефиниции; 3/ може ли при неопределеност на предмета на сделката, съдът да вложи друго съдържание в направеното описание на предмета, като приеме, че е налице самостоятелен обект на правото на собственост въз основа на фактически критерий - какво представлява фактически изграденото; 4/ кои са законовите критерии за определяне на един строеж или част от него като самостоятелен обект на правото на собственост; при трансформация на общи части (избени и обслужващи помещения) и преустройването им в жилище, следва ли съдът да прецени юридическата обоснованост на това обособяване според действащия благоустройствен закон и действащите строителни правила и норми; 5/ какво е значението на удостоверението за търпимост като административен акт и доказателствената му стойност при спор дали обект в сградата има характер на обща част, или представлява самостоятелен обект на собственост; следва ли съдът да извърши инцидентен контрол за валидността и обвързващото значение на удостоверението за търпимост; 6/ функционалното предназначение на един обект като една от характеристиките за определянето му като самостоятелен по смисъла на §1, т.1 ДР ЗКИР, следва ли да се преценява чрез юридически критерии - строителни правила и норми и кои са доказателствените средства за установяване; 7/ при въведено основание за придобиване на имот по давност в рамките на десетгодишен срок, следва ли съдът да извърши комплексна преценка на доказателствата за установяване на фактическа власт и демонстриране на владение, да посочи в кои действия се изразява намерението за своене; допустимо ли е съдът да се позове на избирателна част от свидетелските показания и приеме пълна противоречивост, без да посочи в какво се изразява противоречието, да изопачи показанията на незаинтересован свидетел.

По първия въпрос не се открива противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК и посочените Решение № 91 от 21.04.2016г. по гр.д. № 4497/2015г. на ІІІ г.о, Решение № 102 от 25.11.2016г. по гр.д. № 1055/2016г. на ІІІ г.о. и Решение № 218 от 02.01.2019г. по гр.д. № 2033/2018г. на ІІІ г.о. От една страна сочените от касатора оплаквания, обосноваващи въпроса, са твърде общи: за липса на отговор на възраженията в жалбата (непосочено кои), за липса на преценка на относимите доказателства (непосочено кои) и игнориране на техническата документация на строежа, за непроследяване хронологията на извършените сделки с обекти в жилищната сграда, водещи до възникване на етажна собственост, момента на преустройство на общи части в жилище и изискванията на действащия благоустройствен закон. От друга страна, видно от мотивите на съда, че е даден изричен отговор на възраженията на ищеца-въззивник, като включително е изтъкната вътрешната противоречивост на тезите му; също така съдът е извършил преценка на доказателствата. Вярно е, че не е проследена цялата хронология на сделките, каквато се съдържа в първоинстанционното решение, но съдът правилно е установил, че ищецът е собственик понастоящем на първия и втория етаж, а от значение за спора е дали приземието е самостоятелен обект и оттам дали ответниците са негови собственици по силата на 4 сделката от 1985г. Именно този спор съдът е разрешил като е изложил свои мотиви защо не възприема изводите на две от вещите лица, а възприема мнението на третото вещо лице, че приземният етаж е жилище и отговаря на изискванията за такова. Следва да се отбележи, че според съда приземният етаж е жилище от самото начало, а не е станало такова по-късно в резултат на някакво преустройство на общи части, както е поставен въпроса на касатора.