Определение № 19324 от 16.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19324 гр. София, 16.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Михаела П. Михова като разгледа докладваното от Михаела П. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20261100508787 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и следващите вр. чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от адв. С. Д. - процесуален представител на ищеца Д. К., срещу определение № 24053/01.07.2026 г., постановено по гр. д. № 56822/2024 г. по описа на СРС, ГО, 127-ми състав, с което е оставена без уважение молбата на ищеца чрез адв. Д. за изменение на решение № 6059/05.04.2025 г. по гр. д. № 56822/2024 г. на СРС в частта за разноските.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на атакуваното определение, като счита, че не са били налице основания за приложение на чл.

78, ал. 2 ГПК. Намира, че с оглед на изхода на спора разноските следва да бъдат присъдени в полза на ищеца по делото, доколкото предявеният от него иск е бил уважен, а ответникът с поведението си е станал повод за завеждане на делото. В посока на последното си твърдение излага подробни съображения. Моли обжалваното определение да бъде отменено и първоинстанционното решение в частта за разноските да бъде изменено, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 26,29 евро, представляваща държавна такса за производството пред СРС, както и сумата от 204 евро за адвокатско възнаграждение на адв. Д. за предоставената от нея безплатна правна помощ. Претендира разноски за държавна такса в настоящото производство.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна – „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, която не е подала отговор.

Въззивният съд, като се запозна с изложените в частната жалба доводи, въз основа на материалите по делото и закона, намира следното:

1

Частната жалба е редовна от формална страна, доколкото отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК. Същата е подадена от процесуално легитимирана страна, в рамките на предоставения от съда двуседмичен срок и е насочена срещу акт, който подлежи на въззивно обжалване, съгласно чл. 248, ал. 3, изр второ вр. чл. 258, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Производството пред Софийски районен съд е образувано по отрицателен установителен иск, предявен от ищеца Д. К. срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на ответника описаните в исковата молба суми за потребена услуга, тъй като същите са погасени по давност. В подадения отговор на исковата молба ответникът е заявил, че не оспорва изложените твърдения, че процесните вземания са погасени по давност. При съобразяване на становищата на двете страни, с постановеното първоинстанционно решение съдът е уважил така предявения отрицателен установителен иск и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата в размер на 100 лева, представляваща сторени от последния разноски в първоинстанционното производство.

В срока по чл. 248 ГПК от ищеца е постъпила молба за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, с която е поискал последните да бъдат възложени в тежест на ответника.

С обжалваното пред настоящата въззивна инстанция определение, постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил молбата за изменение на решението в частта за разноските без уважение. Съдът е приел, че по делото са налице двете кумулативно изискуеми законови предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което отговорността за разноските в исковото производство следва да се възложи на ищеца по делото, в който смисъл е цитирана съдебна практика на ВКС. Приел е, че ответникът е възприел процесуалната позиция за основателност на предявената искова претенция, тъй като с отговора на исковата молба е признал основания факт – че е изтекла погасителната давност за процесните вземания, а поведението му преди завеждане на делото не може да се приеме като такова, което е дало повод за предявяване на исковете, тъй като е било правомерно с оглед на обстоятелството, че независимо от изтеклата давност, ако бъде извършено доброволно плащане на въпросните вземания, то същото не би било без правно основание, а незаличаването на погасените по давност суми в счетоводните регистри на дружеството е въпрос на организация на последното. Доколкото ответникът не е разполагал с изпълнителен титул за вземането си или друга възможност за извънпроцесуална принуда и не е дал друг повод за предявяване на иска, то при извършено от същия признание на иска, не дължи разноски по делото.

Въззивният съд споделя така изложените в обжалваното определение съображения, като на основание чл. 272 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд. В допълнение на горното, настоящият съдебен състав намира следното.

Предмет на първоинстанционното производство е бил отнесен до съда 2 правен спор за дължимостта на вземания към ответника по делото. Доколкото процесните суми по своята същност представляват еднородни задължения за потребление на услуги, то приложение намира правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД – при погасяване на задълженията си към кредитора, длъжникът може да посочи към кои от тях да бъде отнесена предоставяната от него сума, т. е. наличието на процесните вземания като непогасени в счетоводните регистри на ответника не възпрепятства плащането на които и да е други суми по партидата му.

Въпреки изложените в исковата молба твърдения, че служител при ответното дружество е заплашил със събиране на процесните вземания по принудителен ред, по делото не са ангажирани доказателства, които да подкрепят тези твърдения, а в допълнение не без значение е и обстоятелството, че при предявяване на извънсъдебна претенция за плащане, то длъжникът разполага с възможността да се позове на факта на изтеклата погасителна давност и да откаже да плати, като такива обстоятелства по делото не се установяват.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че отразяването на въпросните суми в счетоводните регистри на дружеството не представлява поведение, с което ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като независимо от изтеклата погасителна давност, е възможно да постъпят плащания по конкретните фактури, които не биха били без правно основание, по арг. от чл. 118 ЗЗД.

По делото не се установява ответникът да е предприел извънсъдебни или съдебни действия за събиране на вземанията си, с оглед на което неговото поведение не е станало повод за завеждане на делото.

Следва да се отбележи, че погасяването поради изтекла давност на вземанията, предмет на исковото производство, е станало близо 10 години преди предявяването на исковата молба. От представените по делото доказателства се установява, а и същото е служебно известен на съда факт, че по искова молба на същата страна, представлявана от същия процесуален представител, отново при условията на безплатна правна помощ, предоставена от адвоката, преди по-малко от година от образуване на настоящото гражданско дело е било образувано друго дело между същите страни и със сходен предмет – установяване на недължимост на погасени по давност вземания към същия ответник, с единствената разлика, че сумите по предходното дело се отнасят до различен период, предхождащ периода на вземанията по настоящото производство. В този смисъл, доколкото погасяването по давност на оспорените в настоящото производство вземания е бил известен за ищцовата страна факт и последната е могла да го включи в предмета на предходното производство, а не да води отделни искове с идентичен предмет за отделните периоди, то следва да се приеме, че същата следва да понесе отговорността за разноските по инициираното от нея дело, за завеждането на което отговорността не се състои в поведението на ответника.

По изложените съображения въззивният съд намира, че с оглед на възприетото от ответника процесуално поведение в процеса, както и това, което го предхожда, са налице и двете кумулативно изискуеми предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което правилно първоинстанционният съд е 3 възложил разноските по делото в тежест на ищеца. Обжалваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

С оглед на цената на предявения иск, предмет на исковото производство, на основание чл. 274, ал. 4 вр. чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо и чл. 248, ал. 3, изр. второ ГПК настоящото определение е окончателно и не подлежи на обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 24053/01.07.2026 г., постановено по гр. д. № 56822/2024 г. по описа на СРС, ГО, 127-ми състав, с което е оставена без уважение молбата на ищеца Д. К., подадена чрез адв. С. Д. за изменение на решение № 6059/05.04.2025 г. по гр. д. № 56822/2024 г. на СРС в частта за разноските.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4