Решение № 66 от 25.02.2025, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. П., 25.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Ана Здр. Ненчева като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно гражданско дело № 20255200500018 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Пазарджишки районен съд №1412 от 18.11.2024г. постановено по гр.д.№20245220101686 по описа на съда за 2024г. Е ОСЪДЕНА Община П., бул. „България“ № 2, представлявана от Кмета, ДА ЗАПЛАТИ на Ц. П. В., ЕГН **********, от гр. П., ул. „П." №*, вх. Б, ет.*, ап.**, сумата в размер на 2625,57лева, представляващата допълнително уговорено трудово възнаграждение, за трудов стаж и професионална квалификация, за срок от 04.02.2020г. до 01.02.2022 г., ведно със мораторната лихва в размер на 257,77 лева от 01.03.2020 г., до 01.02.2022 г. - датата на прекратяване на трудовото й правоотношение, ведно със законната лихва от дата на подавана на ИМ в съда - 23.04.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, като Е ОТХВЪРЛЕНА исковата претенция за мораторна лихва за размера над 257,77 лева до претендирания размер от 413,50 лева, като неоснователен.

ОСЪДЕНА Е Община П., бул. „България“ № 2, представлявана от 1

Кмета, ДА ЗАПЛАТИ на Ц. П. В., ЕГН **********, от гр. П., ул. „П." №*, вх.

Б, ет.*, ап.**, сумата в размер на 521,84 лева, представляващата сторените разноски в производството, КАТО присъдените суми да бъдат заплатени по следната банкова сметка - IBAN: BG**UBBS*************, BIC:

UBBSBGSF.

ОСЪДЕНА Е Ц. П. В., ЕГН **********, от гр. П., ул. „П." №*, вх. Б, ет.*, ап.**, ДА

ЗАПЛАТИ на Община П., бул. „България“ № 2, представлявана от Кмета, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 18,43 лева, съразмерно на отхвърлената част на исковата претенция.

ОСЪДЕНА Е Община П., бул. „България“ № 2, представлявана от Кмета, на основание чл.78, ал.6 ГПК, ДА ЗАПЛАТИ, по сметка на Районен съд - П. държавна такса в размер на 155,02 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 189,76 лева.

Решението се обжалва с въззивна жалба, с вх.№29912 от 29.11.2024г. подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от ответника Община П. чрез законния си представител Кмета на Общината П. К. с доводи за порочност като недопустимо с искане да се прекрати производството, а при условията на евентуалност като неправилно по същество поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост и се постанови друго с което искът предявен срещу общината да бъде отхвърлен.

Твърди се, че е допустимо със съдебно решение съдът да постанови отделна клауза от КТД или целия КТД за недействителен, само по направено възражение по делото от ответната страна, без да е воден отделен иск по чл.

60 КТ. Но че в случая възражение за недействителност не е направено от ответната Община П.. Жалбоподателят се позовава на Решение №56 от 22.02.2018 г. на ВКС по гр. д.№ 2372/2017 г., IV г.о.. ГК по чл. 290 от ГПК.

Навежда се извода, че съдът се е произнесъл по недопустимо искане, а съдът следи служебно за допустимостта на иска, съгласно чл. 7, ал. 1 от ГПК. На следващо място жалбоподателят определя като недопустимо и искането по чл. 74, ал..2 от КТ за недействителност на клаузата на т.6а от Допълнителното споразумение № 812/01.05.2020г., доколкото според общината страните по трудово правоотношение могат да сторят това, когато трудовото правоотношение между тях не е прекратено на някое от основанията по чл.325 - чл.331 и чл. 334 КТ, но че в случая трудовият договор с ищцата /№5 от 31.01.2019 г./ бил прекратен със заповед №7/28.01.2022 г. на основание чл.

328, ал. 1, т. 10б от КТ. Допълва, че когато трудовото правоотношение вече е прекратено на някое от основанията по чл. чл. 325 - чл. 331 и чл. 334 от КТ /в случая - по чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ/, обявяването на недействителността от съда е от преюдициално значение за законосъобразността на основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, който е обективно съединен с иск за законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение.

Но, че с такъв иск-за законосъобразността на основанието на което е 2 прекратен трудовия договор, съдът не е сезиран. Цитира съдебната практика Решение №161 от 08.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №4848/2014 г.. IV г.о.. ГК, по чл. 280. ал. 1. т. 3 и чл. 290 от ГПК; Определение №4231 от 16.11.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. №4116/2022 г. IV г. о. Г К,.

Твърди се, че обжалваното решение е необосновано, като изтъква, че съдът мотивирал решението си, че е недействителна клаузата на чл. 13, ал. З от КТД №2 от 01.02.2019г., но че това не съответствало на приетия по делото като доказателство и сочен от съда КТД №2 от 01.02.2019г. за центрове за насТ.ване от семеен тип на деца и младежи с увреждания и без увреждания клаузата на чл. 13, ал. 3 нямала такова съдържание, а обратното на това, което приел съда. Клаузата на чл. 13, ал. 3 от КТД № 2 от 01.02.2019 г. според жалбоподателя гласяла: „Допълнителното трудово възнаграждение за прослужено време се заплаща не по-малко от 1% всяка година.”. Навежда се извода, че решението е необосновано, тъй като изводът на съда противоречал на това доказателство, на което този съд се позовава.

Твърди се още, че обжалваното решение противоречи на материалния закон, като сочи, че съгласно чл. 50, ал. 1 КТ, с КТД страните с КТД могат да се уреждат въпроси на трудовите и осигурителни отношения на работниците и служителите, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона; че договорната свобода е ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и че трудовото законодателство не съдържа императивни разпоредби, не даващи възможност на страните за свободно договаряне.

Акцентира се, че страните могат да договарят клаузите в КТД свободно, без да противоречат на императивни разпоредби. Признава се, че е безспорна възможността, страните по трудовото правоотношение да уговорят нещо различно с индивидуален трудов договор /само за отношенията между работодателя и конкретния работник/ , или за предприятието. Счита, че уговореното между страните не противоречи на нормата на член единствен от действащия нормативен акт - ПМС № 147 на МС от 29.06.2007г. за определяне на минималния размер на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, а именно 0,6 на сто за всяка година. И че точно такъв размер на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит върху основното трудово възнаграждение е уговорен в т.6а от Допълнителното споразумение №812/01.05.2020г. между ищцата и работодателя. Допълва, че би била налице недействителност, ако има противоречие с цитираното ПМС, тоест, ако е уговорен размер на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит под 0.6 на сто за всяка година.

На следващо място, като незаконосъобразен се квалифицира изводът на съда, че е налице дискриминационен признак по чл. 8, ал.3 от КТ, като счита, че от страна на Община П. не е допусната дискриминация-нито пряка, нито непряка и не е нарушен Законът за защита от дискриминация, доколкото ищцата не е била по-неблагоприятно третирана от работодателя посредством определянето и изплащането на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0.60% в сравнение с другите работещи пенсионери. Поддържа, че неправомерният диференциран подход към дадено лице или определен кръг лица трябва да е обвързан от признак по чл. 4 от Закон за зашита от дискриминация, и се акцентира, че не са установени други служители в сходно положение да са били третирани поблагоприятно, като съдът сравнявал групата на работещите не пенсионери с групата на работещите пенсионери, но че това са две различни групи.

3

Според жалбоподателя по-неблагоприятното третиране на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, следвало да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, е било третирано или би било третирано друго лице - при сравними сходни обстоятелства, а в случаят очевидно не бил такъв. Коментира се, че съгласно чл.8, ал. 2 от Кодекса на труда се презумира, че работодателят е действал добросъвестно при извършеното уволнение, поради което оборването на презумпцията била изцяло в тежест на ищцата, в какъвто смисъл била и съдебната практика.

Счита, че обстоятелството, че едно лице е поставено в понеблагоприятно положение от друго, само по себе си, не е основание да се предположи, че е налице дискриминация. И че само обстоятелството, че за определен период от време ищцата Ц. В. не е получавала допълнително трудово възнаграждение в размер на 1% не води до обосновано предположение по смисъла на чл. 9 от Закона за защита от дискриминация, че е налице дискриминация, като било необходимо да бъде установено още, че по отношение на Ц. В. е налице някой от защитените признаци по чл.4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация.

Жалбоподателят моли въззивният съд да вземете предвид съдебната практика, включително и относно доказателствената тежест по чл. 9 от Закона за защита от дискриминация и че съгласно тази разпоредба основната доказателствена тежест е възложена на ищеца; че ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. И че щом ищцата твърди, че са налице факти, които обуславят вероятност от дискриминационно третиране и ответникът ги оспорва, ищцата следва да докаже тези свои фактически твърдения. А в случаите на непряка дискриминация било задължително ищецът да посочи конкретен съществен признак, който е и значим за личността. Поддържа се извод, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила относно разпределението на доказателствената тежест.

Излага се и довод, за незаконосъобразен отказ на съда да уважи своевременно направено от Общината в съдебно заседание на 28.08.2024г. възражение за погасяване по давност на претенцията за недействителност на т.6а от допълнителното споразумение № 812/01.05.2020г., което възражение изрично било отбелязано в протокола от 28.08.2024г. Посочва се още, че ищцата в първото по делото съдебно заседание на 28.08.2024г. допълнила исковата си молба с искане по чл. 74, ал.2 от КТ за недействителност на клаузата на т. 6а от Допълнителното споразумение № 812 от 18.05.2020 г. и в същото съдебно заседание Общината чрез процесуалния си представител, направила възражение, че това искане е погасено по давност. Като заключава, че възражението на Общината относно това споразумение не е преклудирано, че същото е направено своевременно-в съдебното заседание, в което се допълва исковата молба. Акцентира се, че ищцовата претенция е за периода от 04.02.2020 г. до 01.02.2022г., трудовият договор е прекратен със заповед № 7/28.01.2022 г., а исковата молба е с вх. №10475/24.04.2024 г.; тоест искът бил погасен с изтичането на 3годишния давностен срок.

Жалбоподателят моли да се обезсили обжалваното решение и се прекрати производството по делото; алтернативно-да се отмени решението и се отхвърли иска, ведно с акцесорните за лихви, с присъждане в полза на Община П. сторените по делото разноски по представен списък.

Жалбоподателят не сочи нови доказателствени искания пред въззивната 4 инстанция по реда на чл.266 от ГПК.

В срока по чл.263 а л.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, подаден от насрещната по спора страна, Ц. П. В. от гр.П., с вх.№123 от 03.01.2025г., чрез пълномощника си адвокат Т. Ж. от АК-П. в който жалбата се квалифицира като неоснователна по същество и се моли да бъде потвърдено обжалваното първоинстанционно решение. Поддържа се от ответника, че решението е допустимо, обосновано, правилно и законосъобразно постановено, като не страда от пороците посочени във въззивната жалба.

Определя като неоснователни оплакванията, че при постановяване на обжалвания съдебен акт са допуснати процесуални нарушения, изразяващи в произнасяне на съдебния състав по недопустимо искане, въведено възражение от ищцовата страна на основание чл. 60 от КТ за произнасяне на отделна клауза от КТД за недействителна. Като неоснователни се определят възражения във въззивната жалба, че с възражения по чл. 74 от КТ може да се брани само ответната страна, а ищецът следва да предяви иск инцидентен установителен/, за да се позове на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи. Неоснователни били и оплакванията на жалбоподателя, че е недопустимо ищцата да иска обявяване на недействителност на клауза от Доп. Споразумение №812/01.05.2020г., тъй като правоотношението между страните е прекратено. Акцентира се, че от събраните писмени доказателства безспорно се установило, че по силата на индивидуален трудов договор №5/31.01.2019г. въззиваемата страна е заемала педагогическа длъжност /детски учител/ с определено основно трудово възнаграждение в размер на минималната за страната работна заплата в размер на 560 лв., към дата на възникване на трудовото правоотношение и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит —1% за всяка година прослужено време. Допълва, че с отговора на ИМ, ответната страна представила КТД за Центрове за насТ.ване от семеен тип на деца и младежи с увреждания и без увреждания с рег. индекс №93 от 04.02.2020г., сключен от Община П., представлявана от кмета на Общината и Синдикалния Регионален съюз на КТ „Подкрепа", подписан от Директор БМ „ОСДУ”; че за да обоснове по-нисък размер на допълнително трудово възнаграждение за прослужено време, ответната страна се е позовала на чл. 13, ал.3 от КТД, раздел 3-ти, и че след запознаване със същия, било въведено от ищцата възражение за недействителност на чл. 13, ал. 3 от КТД, раздел 3-ти на основание чл.60 от КТ, поради противоречие със закона.