Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1439 от 05.10.2026, Районен съд - Плевен

Съд
Районен съд - Плевен
Дело
Гражданско дело 1600/2026
Вид
Решение № 1439
Подписан
05.10.2026
Състав
Милена Светлозарова Томова

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • член 3, буква ж) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 36 · Закон за адвокатурата
  • чл.138 и сл. · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.1, предл.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55, ал.1, предл.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143, ал. 2, т. 5 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16 и сл. · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 1439 гр. Плевен, 05.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря Анета Хр. Йотова като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20264430101600 по описа за 2026 година за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Й. Б. В., ЕГН ********** против „СТИК - КРЕДИТ" АД, вписано в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в град ***.

Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава претендираните за реализиране права:

Твърди се, че на 06.08.2022г. между „СТИК - КРЕДИТ" АД в качеството на Заемодател и ищеца Й. Б. В. като Заемател бил подписан Договор за паричен заем № ***, по силата на който било постигнато съгласие Заемодателят да предостави паричен заем в размер на 800.00 лв.

Сочи се, че при сключването на договора било предвидено условието за обезпечаване на договора за паричен заем с предоставяне на банкова гаранция или поръчител, които да отговарят на предвидените в договора условия. При непредоставяне на предвидените гаранции в срок, било предвидено начисляването на неустойка за всеки ден, през който не било предоставено 1 договореното обезпечение. Още с подписването на договора и изготвянето на Погасителен план към него била начислена неустойка за непредставяне на обезпечение, като същата била включена в крайната сума за връщане.

Твърди се, че в изпълнение на задълженията, поети със сключения договор за паричен заем, ищеца бил заплатил всички суми, дължими по него, ведно с възнаградителната лихва и начислената неустойка за непредоставено обезпечение.

Навеждат се доводи за недействителност на процесния договор за кредит. Нарушена била разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, регламентираща, че в договора за заем следвало да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В ГПР следвало да се включват освен дължимата възнаградителна лихва, така и всички допълнителни разходи. В случая обаче, тези суми не били включени в ГПР. Сочи се, че получаването на кредита при предлаганите условия предполагало предоставянето на обезпечение. Дължимото в тази връзка обезщетение било разход по кредита, който следвало да бъде включен в ГПР.

Липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че този разход се включвал в ГПР, както и изобщо кои разходи били взети предвид при определянето му, било в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.

22 от ЗПК.

Излага се, че по своето същество неустойката представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията по договора били на практика неосъществими за кредитополучателя, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер. Неустойката по своя характер притежавала санкционна функция, но не зависела от вредите от това неизпълнение, а целяла да се кумулира със задължението, което противоречало на принципа на добросъвестността. Същата била типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, целяща единствено постигане на неоснователно обогатяване. С оглед обстоятелството, че същата била включена наред с основното задължение по погасителния план също водело до извод, че не целяла обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание се заобикалял закона, с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК.

2

Сочи се, че предвидената неустойка, задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, което съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП водело до извод за неравноправност на клаузата.

Сочи се още, че договора не съдържал информация относно начина на формиране на ГПР, а същият бил посочен единствено като процент. В този смисъл Съдът на ЕС имал повод да се произнесе в решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17, че ситуацията, в която договор съдържал само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следвало да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не можело да се счете, че потребителят бил напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполагал с всички данни, които можели да имат отражение върху обхвата на задължението му.

Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не давала възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Противоречието на процесния договор на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК давало основание за признаването му за недействителен, съгласно чл. 22 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал чистата стойност на кредита, без да дължал лихва или други разходи по кредита. Ето защо, в случая заемателят дължал връщане по договора само на получената сума от 800.00 лева, които вече били заплатени на заемодателя. Всичко над чистата стойност на получената сума (главницата) от 800.00 лева било платено при изначална липса на основание с оглед недействителността на договора, поради което подлежи на връщане

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което процесния Договор за потребителски кредит с ид. № *** от 06.08.2022 г. да се признае за недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 25.00 евро, като недължимо платена по процесния договор, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.Претендират се и 3 направените по делото разноски.

Ответникът „Стик - Кредит“ АД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който ангажира становище за неоснователност на исковете.

Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните не е налице спор и се установява от представения препис на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № *** от 06.08.2022г., че същия е бил сключен между ответника „Стик - кредит“ АД, в качеството на заемодател и ищеца Й. Б. В., в качеството на заемател.

Видно е, че съгласно договора, на ищеца е бил предоставен максимално разрешен лимит по кредитна линия 800лв., представляващ максималния размер на предоставената главница, като този размер е бил усвоен при първия транш, на датата на сключване на договора.

Видно е, че лихвеният процент е посочен в Договора в размер на 0 %, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 0 %.

В приложения Погасителен план е посочен годишен лихвен процент 0% и ГПР при промоционални условия 42.58%, като е посочено и задължение за лихва + неустойка за удължаване с още един лихвен период в размер на 240лв.

Установява се, че страните са договорили в чл.19 от Договора, че потребителят следва в срок от три дни от сключване на договора: 1.да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. от ЗЗД и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси или други; 2. или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, а срокът на валидност на банковата гаранция трябва да е най малко 30 дни след падежа на последната вноска.

Видно е, че в чл.29 от Договора е посочено, че страните се съгласяват, че 4 при неизпълнение на задължението на заемателя посочено в чл.19, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден.

По делото е безспорно, че ищеца кредотополучател не е изпълнил задължението по чл.19 и не е предоставил обезпечение.

Представени са и СЕФ и ОУ, действащи в правоотношението между страните по делото.

Ответникът е признал плащане на главницата в размер на 409,03 евро с равностойност 800лв., като не са ангажирани доказателства за други плащания.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и съдът намира доводите за основателни.

Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 0%, а в Погасителния план - 42.58%.

В същото време в чл.29, ал.1 от Договора е предвидено задължение за неустойка при непредоставяне на обезпечение в определен 3-дневен срок, а в Погасителния план е посочена дължима лихва + неустойка за удължаване с още един лихвен период в размер на 240лв.

При това, съдът счита, че не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това 5 изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение в случая е налице, тъй като в Погасителния план, представляващ приложение към Договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР от 42,58%. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране същия /кои компоненти точно са включени в него и как се формира тази величина/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт, съобразена ли е при изчисляване на ГПР дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение.

Съдът намира, че предвидената в процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84).

Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.