Определение № 3015 от 27.10.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3015 гр. София, 27.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело № 20258002901139 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С решение № 23 от 19.02.2025г. по в.гр.д. № 447/2024г. на Апелативен съд – Варна, като е отменено частично решение № 126 от 07.06.2024г. по гр.д.

№ 482/2023г. на Окръжен съд – Шумен, Гаранционен фонд е осъден да заплати на основание чл. 557, ал. 1, т. 2 от КЗ на М. А. М. и на Х. А. М. допълнително суми от по 15 000 лева (или общо по 75 000 лева), обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на техния баща А. М. С. при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 15.09.2023г., със законната лихва за забава от 22.12.2023г. до окончателното плащане. Със същото решение е потвърдено решението на Окръжен съд – Шумен за отхвърляне на исковете по чл. 557, ал. 1, т. 2 от КЗ на тези ищци в останалата част – за разликата до поддържаните във въззивното производство размери от по 200 000 лева, със законната лихва. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 557, ал. 1, т. 2 от КЗ на В. В. Т., с която А. М. С. е съжителствал фактически, за сума на обезщетението над размера от 60 000 лева до претендираните от нея 200 000 лева, със законната лихва от 22.12.2023г. до окончателното плащане.

Първоинстанционното решение в частта на присъдените обезщетения за неимуществени вреди от по 60 000 лева на всеки от ищците, като 1 необжалвано, е влязло в сила.

С касационна жалба вх. № 2158/21.03.2025г., подадена по пощата на 19.02.2025г., В. В. Т., М. А. М. и Х. А. М. обжалват въззивното решение в потвърдителната му част – за отхвърляне на исковете им по чл. 557, ал. 1, т. 2 от КЗ за разликата над присъдените съответно по 75 000 лева и 60 000 лева, до претендираните по 200 000 лева обезщетение, със законната лихва за забава от 22.12.2023г.

Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че в тази част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Обезщетенията за неимуществени вреди (в приетите базови размери съответно от 120 000 лева и по 150 000 лева) са занижени. Касаторите са изживели изключително тежко смъртта на А. М. С..

Отношенията им с него са били белязани с близост, любов, доверие, взаимна отдаденост, емоционална привързаност и финансова зависимост и това е превърнало загубата им в изключително тежка трагедия. В. В. Т., на 23 години към датата на пътния инцидент, трудно се адаптира към настъпилата промяна след загубата на фактическия си съжител, който е бил всеотдаен баща и любящ мъж. След неговата загуба са налице нагласи за безизходност и несигурност в бъдещето. Тя намира единствена надежда и утеха в децата си, но и цялата тежест за тяхната прехрана, добруване и израстване пада върху нея. Събрани са били доказателства (съдебно-психиатричната и психологическа експертиза) как се отразява на деца загубата в най-ранна детска възраст на техния баща – неговата липса и неминуемите проблеми в себеутвърждаването, личностното и социално функциониране, които ще настъпят в бъдеще. М. е останал без баща на 4 години, а Х. – на 1 година и два месеца. Съставът на Апелативен съд – Варна не е съобразил в достатъчна степен и обсъдил конкретните обективно съществуващи факти – характер, сила и продължителност на претърпените от ищците болки и страдания и други факти и обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението. Неправилно въззивният съд е счел за основателно възражението на Гаранционен фонд за съпричиняване на вредоносния резултат и обезщетенията са били редуцирани с 50%. Изводът на 2 съда, че пострадалият е допринесъл за настъпване на собствената му смърт, като се е съгласил да пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач, и е пътувал без поставен обезопасителен колан, е незаконосъобразен.

Според касаторите не е било установено чрез пълно и главно доказване (по несъмнен, безспорен, категоричен начин), както предписва нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, че пострадалият е съпричинил вредоносния резултат, тъй като не е поставил предпазен колан, и че получените травми са в причинно-следствена връзка с непоставянето му. Вещите лица при приемане на заключението им са заявили, че черепно-мозъчната травма, причинила смъртта на пострадалия, теоретично може да настъпи и вътре в купето на МПС. Още повече, че в конкретния механизъм на ПТП има преобръщане на МПС, което се е движило със скорост, близка до 100 км/ч, и функцията на предпазния колан не е ефективна.

Не е било доказано съпричиняване и поради приемане пътуване при неправоспособен водач. Свидетелят Т. В. В. не е дал показания в насока за знание на пострадалия, че водачът е неправоспособен, нито този водач, конституиран като подпомагаща страна в производството, е дал такива обяснения по делото. Той е обяснил единствено, че се познава с починалия, че са работили заедно и че и преди ПТП е управлявал автомобила в селото, където са живеели. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса – Гаранционен фонд.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Формулираните от касаторите въпроси са:

1.) Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на 3 търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?

2.) Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (занижено) с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискванията за справедливост?

Въпросите се конкретизират и като такива за приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.

Касаторите считат, че във връзка с тях въззивното решение (в обжалваните от тях части) е постановено в противоречие с ППВС № 4/68г.

3.) Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД? Необходимо ли е приносът на пострадалия са бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела?

По този въпрос касаторите се позовават на ППВС № 17/1963г. (т. 7), решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т.д. № 286/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.

4.) Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?

5.) Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимите обезщетения за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетенията?

Касаторите смятат, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 92 от 22.02.2011г. по гр.д. № 4

1863/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 126 от 09.05.2011г. по гр.д. № 421/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

От насрещната страна по жалбата Гаранционен фонд е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Според страната не са налице предпоставките за допускане на жалбата до касационно разглеждане. Формулираните въпроси не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По същество жалбата се оспорва като неоснователна. Пострадалият е допринесъл съществено за възникване на произшествието и фактическите изводи на въззивната инстанция са напълно съобразени със събрания по делото доказателствен материал. Няма основание за завишаване на присъдените обезщетения.

Отговор на касационната жалба не е подаден от Т. Ж. А., трето лице подпомагаща страна на Гаранционен фонд.

С насрещна касационна жалба вх. № 3005/22.04.2025г. Гаранционен фонд обжалва въззивното решение в частта, с която, като е отменено първоинстанционното решение, исковете на М. А. М. и на Х. А. М. са уважени допълнително за суми от по 15 000 лева обезщетение. Оплакванията са, че въззивният съд е постановил решението си при неспазване на изискването на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК да се посочи банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, което обосновава очевидна неправилност на решението. Невъзможно е Гаранционен фонд да изпълни задължението си да заплати присъдената сума. Съгласно чл. 2 и чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, плащания над 10 000 лева следва да се извършват само и единствено по банков път. Освен това застрахователят е длъжен, когато увреденото лице не е навършило пълнолетие, да заплати застрахователно обезщетение по банкова сметка, на която пострадалият е титуляр (чл. 17 от Наредба № 49 от 16.10.2014г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз). Разпоредбата е императивна, като целта й е да защити интересите на непълнолетното лице от разпореждане с неговото 5 имущество (арг. чл. 130, ал. 3 от СК). Според фонда присъдените на М. А. М. и на Х. А. М. обезщетения не съответстват на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

Справедливото възмездяване на настъпилите от деликта вреди изисква задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти.

В представено към насрещната касационна жалба изложение Гаранционен фонд сочи, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което е касационно основание по чл. 280, ал. 1, т.

1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставените въпроси са:

1.) Следва ли въззивният съд да посочи банкова сметка на ищеца в своето съдебно решение?

2.) Как следва да бъде извършено плащането от страна на ответника по съдебно решение, в което не е посочена банкова сметка, и размерът на задължението на ответника е в размер или по-голям от 10 000 лева?

3.) Налице ли е недобросъвестно упражняване на субективни права съгласно чл. 3 от ГПК, когато ищцовата страна не предоставя банкова сметка при размер на вземането, което същата има да получава, и същото е в размер, равен или по-голям от 10 000 лева?

4.) Как следва да се прилага нормата на чл. 2 и чл. 3 от Закона за ограничаване плащанията в брой за вземане по съдебно решение с размер, равен или по-голям от 10 000 лева?

5.) Какви реквизити следва да съдържа едно съдебно решение при спазване изискванията на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК, чл. 2 и чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой за вземане по съдебно решение с размер, равен или по-голям от 10 000 лева?

6.) Как следва да се прилага нормата на чл. 127, ал. 4 от ГПК от страна на ищеца, когато вземането, за което същият претендира в исковата молба, е с размер, равен или по-голям от 10 000 лева и посочи друг начин на плащане?