Решение № 656 от 21.05.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 656 гр. София, 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Яначкова

Членове:

Николай Метанов

Миглена Йовкова при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело № 20251000501219 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 546 от 27 януари 2025г. по гр. д. № 9476/2023г. СГС, ГО, 14 състав е осъдил Прокуратурата на Република България, с адрес гр.София, бул.”Витоша”№2, да заплати на Т. Б. Т., с ЕГН **********, със съд. адрес гр.Пловдив, ул.Хан Кубрат №1, Делови Център Пловдив на осн. чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 2 - 4 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи сума в размер на 5 000,00 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от -17,08,2023год. до изплащане на вземането, като отхвърлил исковата претенция за сумата над 5 000,00 лв.-неимуществени вреди до пълния предявен размер от 50 000. 00 лв., за законна лихва от 14.06.2017год. до датата на исковата молба, както и на осн. осн. чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ, за нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ведно със законна лихва от 14.06.2017год. до изплащане на вземането като неоснователна; осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Т.

Б. Т. на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ сума в размер на 689,00 лв.- разноски; осъдил Прокуратурата на Република България да заплати по сметка на 1

Софийски градски съд на осн. чл.10, ал.3 от ЗОДОВ сума в размер на 380,00 лв.-разноски.

Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на ПРБ срещу решението по гр. д. № 9476/23г. на СГС, ГО, 14 състав в осъдителната му част. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при липса на материалноправна легитимация в лицето на прокуратурата да отговаря по иска, евентуално сочи, че не само задържането на ищеца е довело до негативни изживявания, а и повдигнатото му обвинение. Допълнително поддържа, че съдът не се е съобразил със своевременно заявеното правопогасяващо възражение за давност за вземането. Иска отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска, евентуално частична отмяна и съответно на това отхвърляне на иска, като съобразно процесуалното му поведение в откритото заседание пред въззивния съд, искането е обезщетението да се определи в размер, не по-висок от 2 500 лв.

Т. Б. Т. не е подал отговор на въззивната жалба.

За да постанови решението си, с което е присъдил обезщетение за неимуществени вреди на разгледаното правно основание в размер на 5 000 лв., първоинстанционният съд е приел, че ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление за участие в организирана престъпна група, създадена с користна цел; на 14.10.2017г. ищецът е привлечен към наказателна отговорност и му е връчено постановление на наблюдаващия прокурор, според което, на основание чл.64, ал. 2 НПК е задържан за 72ч., с цел осигуряване явяването му пред съда в производство за вземане на МНО „задържане под стража“, а на 15.10.2017г., СпНС е наложил на ищеца Т. мярка за неотклонение „задържане под стража”; на 13.06.2018г., прокуратурата е внесла в СпНС обвинителен акт против ищеца за участие в организирана престъпна група, създадена с цел извършване на престъпления по чл. 128, чл.

129, чл. 131, чл. 213а и чл.214 НК /изнудване, отвличане и противозаконно лишаване от свобода/; на 17.07.2018г. делото е прекратено с определение поради съществени процесуални нарушения и върнато за изготвяне на нов обвинителен акт, като с определение №126/17.08.2018г. АСпНС е потвърдил прекратителното определение, а искането на ищеца за изменение на мярката му за неотклонение е оставено без уважение с определение по н.ч.д. № 2

858/2018 на СпНС; въз основа на обвинителен акт от 21.08.2018г. е образувано НОХД № 2612/2018г. по описа на СпНС; с определение от 29.08.2018г., постановено по НОХД № 2612/2018год., СпНС е изменил МНО от „задържане под стража" в „подписка“ със следните мотиви „фактическото задържане на лицето е считано от 14.10.2017г. като максималният срок на задържането изтича на 14.06.2018г. и преди изтичане на срока по чл. 63, ал. 4 НПК на 13.06.2018г. е внесен обвинителен акт и е образувано НОХД №1718/18г., което е прекратено с влязло в сила определение от 17.08.2018г.; мярката за неотклонение е била изменена по отношение на ищеца „от задържане под стража“ в „подписка“ поради изтекъл срок по чл. 63, ал. 4 НПК; с определение № 183 от 11.09.2018г., постановено по ВНЧД №384/2018г., АпСНС е отменил протоколно определение на СпНС от 29.08.2018г. и отново е взел по отношение на ищеца МНО „задържане под стража“ с мотиви, че императивната норма на чл.63, ал.4 НПК е приложима в досъдебната фаза на наказателното производство, като за задържането в съдебна фаза на процеса липсва установен срок; мярката „задържане под стража“ е изменена с определение от 17.01.2019г., постановено по НОХД № 2612/2018г. по описа на СпНС, като е изменена в мярка „домашен арест“, наложена е и мярка на процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“ като определението е потвърдено от АСпНС на 12.02.2019г. ; понататък СГС е посочил в мотивите си, че не се спори по делото, че ищецът фактически е бил освободен от затвора на 14.02.2019г. Обсъдено е и заключението на съдебнопсихологическата експертиза, възприето от съда, от което е прието за установено, че няма данни за психичен проблем или умствена изостаналост, а лишаването от свобода е повлияло емоционално негативно на състоянието на ищеца и като събитие е довело до повишаване на състоянието на безпокойство и тревожност, наблюдават се белези на все още непреработено травматично събитие, като измереното ниво на стрес при ищеца от 153 бала показва средно към високо високо ниво на стрес и свидетелства за състояние на психически дискомфорт, като е необходимо прилагане на широк спектър от средства и методи за намаляване на нервнопсихическото напрежение и претоварване, променящи и стила на мислене и начина на живот. Във връзка с приетото от фактическа страна и въз основа на мотивите на наказателния съд за вземане на мярката за неотклонение, СГС е приел, че не са налице данни за осъществен произвол от страна на 3 компетентните органи при вземане на мярката за неотклонение, обосновано при наличие на предпоставките, предвидени в националния закон, разгледани в контекста на конкретното обвинение и лични характеристични данни, като наложената мярка е съответна на целта предвидена в чл. 57 НПК, - да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда и е съобразена с целта на чл. 5 § 1, б.“с“ ЕКЗПЧОС да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление. По този начин СГС е формирал извод за баланс между обществения интерес, защитим от държавата, и правото на лична свобода на индивида и за липса на нарушение на чл. 5 § 1 КЗПЧОС. По отношение на действителната нужда от поддържане на мярката в обществен интерес, за което не е достатъчно обоснованото предположение, че лицето е извършило престъпление, съдът е обсъдил отново практика на ЕСПЧ, че следва да са обосновани конкретни рискове и след обсъждане на мотивите на наказателния съд за вземане на мярката за неотклонение „задържане под стража“ и за изменението й в „домашен арест“, СГС е посочил, че задържането след 14.06.2018г. е незаконно до внасянето на нов обвинителен акт на 20.08.2018г., но и при извод за спазване на срока, според СГС е налице незаконност на задържането след 11.09.2018г., когато отново е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, тъй като изложените мотиви на АСпНС са общи и абстрактни и не е посочена конкретна причина обосноваваща задържането, а мотивът, че не се е променила опасността подсъдимият да се укрие, е необоснован, тъй като още при първоначалното вземане на мярката е отчетено, че липсва опасност обвиняемият да се укрие, като мярката е обоснована единствено с тежестта на обвинението, което не е достатъчно и в тази връзка не са посочени и конкретни факти за риск от натиск върху свидетели при изменение на мярката в „домашен арест“. По този начин СГС е формирал извод за нарушение на чл. 5 § 3 КЗПЧОС, но е приел, че оплакванията за несвоевременно произнасяне по първоначалното вземане и по искане за промяна на МНО за неоснователни, но и, че към 11.09.2018г., при констатация за надвишаване на срока за задържане, въззивният съд е следвало да измени мярката и само на това основание е налице нарушение на 4 чл. 5, § 4 КЗПЧОС. Така е обобщено, че по делото е доказано, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство, притеснения и негативни преживявания от лишаването от свобода, житейски логично и обосновано и изводимо и от заключението на изслушаната по делото съдебнопсихологическа експертиза, като е налице причинно-следствена връзка между причинените неимуществени вреди и незаконното лишаване от свобода. Размерът на дължимото според първоинстанционния съд обезщетение ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба е определен като е съобразен периодът на незаконно задържане от 14.06.2018г. – 29.08.2018г. и от 11.09.2018г. – 14.02.2019г., установените вреди и социално-икономическия стандарт в страната по време на наказателното производство.

Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно, то е и допустимо в обжалваната част, а като косвен резултат от решаващата си дейност счита същото за частично неправилно в обжалваната част, съответно за правилно като резултат в друга обжалвана част, по следните съображения:

Уваженият от първоинстанционния съд иск, решението по който се обжалва, е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 5 § 2-4 КЗПЧОС, предявен срещу ПРБ. Спор по фактите – по начина, по който е протекло вземането на мярка за неотклонение на ищеца до 14.02.2019г., на етапа на въззивното производство няма. Спорът е по правото и не се отнася до първоначалното налагане на мярката за неотклонение. Следователно няма спор и по основанието, въз основа на което е променена мярката за неотклонение на ищеца от „подписка“ отново в „задържане под стража“ – поради това, че не се е променила опасността лицето да се укрие, каквато при вземане на мярката обаче не е прието, че е налице – прието е, че има реална опасност от извършване на престъпление – от неправомерно въздействие върху потърпевши от инкриминираната дейност, като видно от приложената към отговора на исковата молба справка за пребиваване в следствените арести и МЛС ищецът е бил освободен на 29.08.2028г. и задържан отново на 17.09.2018г.

5

За да уважи посочения иск, СГС е приел в обжалваното решение, както се посочи, че задържането след 14.06.2018г. е незаконно до внасяне на нов обвинителен акт, евентуално то е незаконно след 11.09.2028г., поради неизлагане на конкретни причини, обосноваващи задържането от АСпНС, като мотивът, че има опасност подсъдимият да се укрие е необоснован, тъй като не е послужил като основание за първоначалното вземане на мярката, като СГС е допълнил и, че не е допустимо налагането на мярката да се обосновава само с тежестта на обвинението, а опасността от извършване на престъпление, изразяващо се във влияние върху свидетелите, също не е оправдана с оглед развитието на наказателното производство и съдебната му фаза.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). При това положение, с оглед цитираното основание за отговорност на държавата за вреди от нарушаването на правото на свобода и сигурност, защитено от нормата на чл.