Решение № 189 от 08.07.2021, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 189 гр. Пловдив , 08.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ в публично заседание на десети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Светлана Ив. Изева

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20215300500984 по описа за 2021 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК, във вр. с чл.22 от ЗПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от „Вива кредит“ ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление гр.

София, район Люлин, ЖК Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру №28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, чрез процесуалния представител адв. А.Н., против решение №260261/27.01.2021 г., постановено по гр.д. №127/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХIХ гр.с., с което се признава за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им договор за паричен заем №5380924/01.09.2017 г. е недействителен поради несъответствие с изискването на чл.11, ал.1, т.10 от Закона за потребителския кредит. „Вива Кредит“ ООД е осъдено да заплати: на М.Ж. M. сумата от 322 лв. разноски за производството; на адвокат Е.Г. ********** сумата от 400 лева за адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

С въззивната жалба се иска решението на първостепенния съд да се отмени изцяло като неправилно и незаконосъобразно, да се отхвърли предявения иск, като им се присъдят и разноските по делото. Жалбоподателят не оспорва приетата по делото фактическа обстановка, но изразява несъгласие с правните изводи на съда. Не кореспондира със законовите разпоредби и 1 съдебната практика приетото, че договорът за паричен заем е недействителен на основание чл.22 ЗПК поради неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Навеждат се подробни съображения в обратната насока.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от М.М. чрез адв. Е. И., в което се излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата, както и в подкрепа на атакуваното решение. Иска се същото да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски, както и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция страните не се явиха, но изразиха писмени становища.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Предмет на делото е действителността на договор за потребителски кредит. Нормите, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са императивни. По отношение на тях намира приложение даденото разрешение в т.1 от посоченото ТР, което е задължително за съдилищата в съответствие с чл.130, ал.2 от ЗСВ.

Според него, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материално правна норма, дори ако нарушението ѝ не е въведено като основание за обжалване.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

2

Безспорно по делото е установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем от 01.09.2017 г., по който на ищеца е предоставена сумата от 1300 лв., която впоследствие е върната от него.

Във въззивната жалба не са наведени твърдения за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд – напротив, твърденията са точно в обратната насока – при правилно установени факти съдът е достигнал до неправилни изводи.

Районният съд е сезиран с искане за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за паричен заем №5380924/01.09.2017 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, като при условията на евентуалност е предявен и иск за прогласяване нищожността на клаузата от договора за кредит, предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добите нрави, заобикаляща материално – правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, нарушаваща договорното равноправие на страните и нарушаваща изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В искова молба се твърди от ищеца, че между страните възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит от 01.09.2017 г., по силата на което му са предоставени средства в размер на 1300 лв. при фиксиран лихвен процент от 40.30% и ГПР 49.46 %. Заемът се обезпечавал с поръчителство поне на едно физическо лице, отговарящо на условията по договора, или с банкова гаранция, а в случай на неизпълнение се дължи неустойка в размер, почти равен на главницата, която следвало да се престира заедно с погасителната вноска. Сумата е усвоена, но не се е дължало плащане на лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен - нарушени са изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Договореният размер на възнаградителната лихва бил в противоречие с добрите нрави. Клаузата, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. Не било извършено предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Налице било нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, тъй като неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението - била съизмерима с предоставената заемна сума. Иска се прогласяването на договора за нищожен, а при условията на евентуалност – за прогласяване на клаузата на чл.4, ал.2 за дължимост на неустойка за недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

3

В подадения писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва исковете. Неустойката не представлявала добавък към лихвата, която била уговорена във фиксиран процент, както и ГПР. Същите били в допустимите размери съгласно ЗПК. Законът не въвеждал лимит за възнаградителната лихва, освен чл.19, ал.4, чието ограничение било спазено.

При изчисляване на ГПР бил включен и размерът на лихвата. Преди сключване на договора ищецът бил уведомен за размера на плащанията, с предоставен СЕФ и достатъчно информация, която да му позволи да вземе информираното решение дали да встъпи в съглашението. Добрите нрави не били нарушени. Клаузата за неустойка не била нищожна. Законът не предвиждал ограничения за финансовите институции да изискват обезпечаване на заемите, които предоставят. Дадените две алтернативни възможности за обезпечение били в интерес на ищеца, а неустойката била във фиксиран и предварително посочен размер, като страната изпълнила задължението си да информира потребителя. Законът не поставял изисквания да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани чрез неустойката. Плащането било разсрочено на вноски, за да бъде облекчен потребителят при погасяване на задължението. Неустойката не следвало да се включва към ГПР съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете и претендира разноски.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено от фактическа страна следното:

С договор за заем от 01.09.2017 г. ищецът е предоставил на ответника такъв в размер на 1300 лева. Сумата следвало да се върне на 9 вноски от по 228.96 лв., при фиксиран лихвен процент - 40.31% и 49.47% ГПР. Договорено е предоставяне на обезпечение в тридневен срок – поръчител-физическо лице, отговарящо на определени от кредитора условия, или банкова гаранция, както и неустойка при неизпълнение на това задължение в размер от 532.71 лв., която да се заплаща на равни части към всяка месечна погасителна вноска, която в този случай става 288.15 лв., а общото задължение по договора - 2593.35 лв. Сумата е погасена изцяло.

От заключението на изготвената ССЕ е видно, че ГПР е 49.47%, като в него е включена само договорната лихва. Годишният процент на неустойката спрямо главницата по кредита е 54.64%.

Настоящият състав не възприе заключението в частта, в която е посочен размера на лихвата и общия размер на задължението от 2060.64 лв., тъй като противоречи на фиксираната в договора сума от 2593.35 лв.

Неправилно според настоящия състав е посочена в заключението и вноската (главница, лихва и неустойка) от 228.96 лв., след като в самия договор е фиксирана в размер на 288.15 лв.

За да уважи иска, съдът е приел, че процесният потребителски 4 договор противоречи на императивните изисквания на ЗПК, а именно на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като договорът е признат за недействителен на основание чл.22 ЗПК.

Изводите на първостепенния съд за недействителност на договора за заем се споделят от въззивната инстанция, като не се възприемат доводите в жалбата в обратната насока. На основание чл.272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на районния съд защо е налице недействителност на договора поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като във връзка с доводите в жалбата счита, че следва да се има предвид и следното:

Правилно е прието, че не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Чл.19, ал.1 и ал.2 от ЗПК дава дефиниция какво представлява ГПР и как се изчислява. В жалбата е посочена и формулата, по която става това. От заключението на съдебно счетоводната експертиза се установява, че изчислен именно по тази формула, ГПР е в размер на 49.47%.

Макар и формално да са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на ГПР, който да не надхвърля 50% /петкратния размер на законната лихва/ и на общата дължима сума, е налице нарушение на посочения текст. Договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.

Отделно от това, посочената в договора обща сума на плащанията от 2060.64 лева не съответства на действителните. Още при сключването на договора е предвидено уговорената в чл.4, ал.2 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с погасителните вноски, като вноската става по 288.15 лв., а общото задължение по договора – 2593.35 лв., с което общия разход по кредита на потребителя става изключително висок. За срок от девет месеца следва да се върне сума в размер, почти два пъти по – висок от заетия, като оскъпяването е почти 100%.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които, предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение както относно физическото лице – поръчител, което следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /например за постоянен трудов договор, осигуровки, чиста кредитна история и др./, а относно банковата гаранция – същата трябва 5 да е в размер на цялото задължение на заемателя по договора и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. Нещо повече - в случай, че заемателят би разполагал свободно със сума, равна на сбора от чистата сума и възнаградителните лихви за целия период на договора, то той не би имал интерес от сключването му. Условието за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция е в очевидно противоречие с интересите на кредитополучателя и на практика е неизпълнимо.