Определение № 359 от 16.10.2024, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 359 гр. Пловдив, 16.10.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Емилия Ат. Брусева

Меденка М. Недкова като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно частно търговско дело № 20245001000511 по описа за 2024 година

Производство по чл.274 от ГПК, вр. чл 15, ал. 2 ГПК.

Причина за започването му е изходяща от „П.и.б.“ АД, ЕИК **, гр. С., бул. „Ц.ш.“ №** частна жалба против постановеното по т. дело № 3 /2023 г. по описа на С.окръжен съд определение № 35 от 30.01.2024 г., с което е прекратено производството по делото с оглед на това, че С.ския окръжен съд не е компетентен да разгледа и се произнесе по предявените при условията на обективно кумулативно съединяване от „П.и.б.“ АД, ЕИК **, гр. С. против В.

А., гражданин на Р., роден на ** г., личен № ***, адрес: *** искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца в качеството на универсален правоприемник на ТБ „М**Ю.“ АД по Договор № *** г. за предоставяне на ипотечен банков кредит за покупка на недвижим имот дължими към 26.01.2023 г. суми в общ размер на 36 993, 41 евро, от които:

1. 26 546, 60 евро главница,

2. 4 003, 82 евро непогасена договорна лихва за периода 15.01.2020 г. - 15.01.2023 г. вкл.,

3. 32, 43 евро текущо начислена договорна лихва върху редовна главница за периода 15.01.2023 г. - 25.01.2023 г. вкл.,

4. 6 233, 65 евро - обезщетение за забава за просрочените плащания по главница за периода 15.01.2020 г. - 25.01.2023 г. вкл. и

5. 346 лв. разноски за подновяване на ипотека, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба - 26.01.2023 г.

В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на определението, поискана е отмяната му и връщане на делото на См 1

ОС за разглеждане на спора по същество от същия.

Насрещната страна не е взела становище по жалбата.

Съдът след акта предмет на обжалване и данните по делото намери за установено следното:

На 26.01.2023 г. в С. окръжен съд е постъпила изходяща от П.и.б. АД, ЕИК **, гр. С. искова молба против В. А., гражданин на Р., роден на ** г., личен № *** с адрес в *** и адрес според регистър Булстат в Б. - ***.

В обстоятелствената част на същата се говори, че ищецът е универсален правоприемник на ТБ „М**Ю.“ АД , както и за сключен на ** г. между тази банка и ответника А. договор № *** г. за предоставяне на ипотечен банков кредит в размер на 28 500 евро за покупка на недвижим имот. Изложени са и доводи за неизпълнение от страна на кредитополучателя на задълженията по този договор, което давало основание на ищеца да обяви кредита за предсрочно изискуем. В тази връзка е посочено, че към ИМ е приложено изявление на ищеца в този смисъл, което следва да се счита породило правни последици с връчването на исковата молба на ответника.

Съответно е отправено искане за осъждането на ответника да заплати на ищеца дължимите по договора към 26.01.2023 г. суми в общ размер на 36 993, 41 евро като е направено разбиване на същите по главница, дължима възнаградителна лихва - текуща и забавена, обезщетение за забава на просрочена главница и т.н.

В исковата молба е отправено искане връчването на съдебните книжа на ответника да бъде извършено на основание чл. 53 от ГПК на посочения в регистър БУЛСТАТ адрес на ответника, а при условията на евентуалност то да стане по реда, предвиден в Конвенцията за връчване в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела или този по чл. 32 КМЧП на посочения в договора за кредит адрес на ответника.

Съдът първоначално е разпоредил съобщението по чл. 367 от ГПК ведно с приложени към нето ИМ и приложения да се изпрати на ответника на посочения в регистъра БУЛСТАТ адрес. Връчване не е извършено като ** наместник на с. Л., Община С. в писмо е посочил, че след направени многократни опити за установяване на контакт ответника не е открит на адреса.

По този повод е разпоредено съобщението ведно с ИМ и приложенията да се връчат на К.Г.А., за която по делото имало данни, че е упълномощена от А. да получава призовки и документи от негово име.

Тя е получила същото, но е уведомила съда на 05.04.2023 г., че от много години няма никакъв контакт с ответника, няма и информация за неговия актуален адрес или телефонен номер, поради което не е възможно да го уведоми за получаването му. Посочила е и че невъзможността да осъществи връзка с него е пречка да получи съгласие за упълномощаване на адвокат в какъвто смисъл е предоставената й представителна власт.

С оглед изложеното съдът е приел, че връчването не може да се извърши по реда на 2 чл. 53 от ГПК или на пълномощника. Това и факта, че ответникът е гражданин на държава членка на ЕС /Л./ му е дало основание да достигне до извод, че връчване на съобщението ведно с ИМ и доказателствата следва да стане по реда предвиден в Регламент /ЕС/ 2020/1784 на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2020 г. относно връчване на държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела.

Действия в тази насока са предприети и в съда са били върнати документи удостоверяващи, че на 20.07.2023 г. на посочения в исковата молба адрес в Л. на ответника са връчени лично в превод съобщението на См ОС, препис от ИМ и доказателствата към нея. В дадения му срок, а и в последствие от страна на ответника не е подаден отговор или изразено каквото и да е становище.

Това и необходимостта с оглед Регламент /ЕС/ 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. да се извърши преценка за компетентността на българския съд да разгледа настоящия правен спор е станало причина См ОС да даде възможност на ищеца да представи доказателства даващи основание да се направи извод за наличие на такава.

По повод на същата Б. с писмена молба е посочила, че компетентността на българските съдилища следвала от чл. 15 от КМЧП, в който смисъл била и разпоредбата на чл. 4, § 1 от Регламент 1215/2012. Наред с това е изразено и становище, че ипотечният договор за кредит представлявал договор за предоставяне на услуга по чл. 7, т. 1, буква. Б, предл. второ от Регламента и не попадал в обхвата на чл. 17 от същия касаещ компетентността на съда при потребителски договори. В подкрепа на това е цитирано Решение от 15.07.2017 г. по дело С-249/16 на Съда на ЕС.

См ОС в обжалваното определение е приел, че са приложими специалните правила предвидени в Регламент1215/2012 относно потребителските договори и е достигнал до извод, че той и който и да е български съд, не е компетентен да разгледа процесния спор. В подкрепа на това е спомената неотносимостта на цитираното от ищеца решение на СЕС и е направено позоваване на други актове на същия този съд СЕС в подкрепа на извода за липсата на компетентност.

С оглед на това производството по делото образувано по предявените от „П.и.б.“ АД против В. А. искове е било прекратено.

Недоволна от определението е останала Б. ищец и е подала частната жалба станала причина за започване на настоящето производство.

В нея са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението с оглед постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон.

В подкрепа на това първо е подчертано, че ищец по прекратеното дело е българско юридическо лице, а ответник по същото е лице гражданин на Р., за което няма данни за постоянното му пребиваване вкл. и такова в Л..

На база на изложеното се твърди, че не може да се направи извод, че ответникът е гражданин на държава членка на ЕС и е приложим Регламент 1215/ 2012.

3

С оглед неприложимостта на този регламент са изложени доводи, че компетентността на българския съд следвала от разпоредбите на чл.4, ал.1, т.2, чл. 15, чл. 16 и чл. 95 от КМЧП - ищец по делото е ЮЛ регистрирано в Б., че страните по спорния договор избрали за приложимо българското законодателство и че мястото на изпълнение на задължението било в Република Б..

Тук за пълнота е нужно да се спомене, че според ищеца подсъдността по делото следвало да се определи според мястото на изпълнение и дори да се приеме, че Регламент 1215/2012 действа между страните. В подкрепа на това становище е споменато, че компетентността на съда следвало да се определя според правилата на на чл. 7, ал.1, буква Б, второ изр. от Регламента с оглед на факта, че банковия кредит бил отпуснат за закупуване на недвижим имот, а в чл. 17 се говорело за договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки, а не на недвижими имоти.

По надолу в жалбата не се оспорва качеството на потребител по отношение на ответника и се казва, че той няма регистрация в Б. по Закона за чужденците. В тази връзка се прави извод, че той няма как да има постоянен или настоящ адрес, поради което определяне на подсъдността следвало да стане не по реда на чл. 113 от ГПК, а по чл. 107 от ГПК.

Оспорен е и извода на съда за липса на предвидените в чл. 19 от Регламента предпоставки за дерогация на разпоредбите на раздел ІV касаещи компетентността по потребителски договори. В тази връзка е направено позоваване на постигната в процесния договор уговорка за компетентност на българския съд с оглед съдържанието на чл. 27 и 28 от същия.

Жалбата е неоснователна.

Според чл. 2, буква А от Европейската конвенция за гражданството под гражданство следва да се разбира правната връзка между едно лице и една държава.

В случая видно от представените по делото доказателства ответникът по делото с оглед издадените му документи за самоличност е в правна връзка с Л., която е членка на ЕС.

Наред с това самият ищец сочи адреси за призоваване на ответника в Б. или Л., т.е. твърди, че той пребивава на територията на страни членки на ЕС.

Това води до логичен извод, че при преценката относно компетентността на съда по спор между правни субекти намиращи се в правна връзка с държави членки на ЕС следва да се вземе предвид Регламент 1215/2012.

При извършване на същата българския съд следва да се изхожда и от разпоредбата на чл. 15, ал.2 от ЗНА, която предвижда, че ако нормативен акт противоречи на регламент на Европейския съюз се прилага регламентът, т.е. без значение са предвижданията на българското законодателство ако то е в противоречие със приетото в споменатия регламент.

Според чл.4, ал.1 от Регламента искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на 4 тази държава членка, т.е. компетентността на съответния национален съд е обусловена от изискването ответникът независимо от гражданството си да има местоживеене в нея.

В чл. 5, т.1 от Регламента е предвидено, че срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени в раздели 2-7 от настоящата глава.

В тези раздели съответно е определена компетентността на съда в зависимост от вида и характера на спорното право и качеството на ответника в дадено правоотношение.

Това налага да се посочи, че процесният правен спор е обусловен от твърденията за неизпълнение на поети от ответника задължения по сключен между Б. ищец и него Договор № *** г. за предоставяне на ипотечен банков кредит в размер на 28 500 евро за покупка на недвижим имот от 28.07.2008 г. и с оглед на това е осъждането на ответника да заплати дължимите по него към момента на предявяване на иска суми.

С него реално се предоставя финансова услуга и на пръв поглед с оглед разпоредбата на чл.7, т.1, буква Б,, второ изречение компетентни са съдилищата по мястото, където услугата е била предоставена.

В раздел ІV от регламента обаче е уредена компетентността на съдилищата по потребителски договори, т.е. договори, по които едната страна е потребител, т.е. физическо лице, което при сключването на договора е действало извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност.

В случая от данните по делото не може да се направи извод, че при сключване на процесния договор ответникът ФЛ е действало в рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност, т.е. то безспорно е потребител.