Определение № 1042 от 23.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1042 гр. София, 23.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20238002901965 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби на ищеца Лиляна П. Д..

С първата касационна жалба касаторът Д. обжалва решение № 56 от 20.04.2023 г. по гр.д. № 124/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение № 48 от 04.11.2021 г. по т.д.

150/2021 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, поправено с решение № 18 от 01.03.2022 г. по същото дело, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Лиляна П. Д. срещу „Застрахователна дружество Евроинс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над сумата от 20 000 лв. до предявения размер от 70 000 лв., представляваща претендирано обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие пътно транспортно произшествие от 28.05.2020 г., причинено от застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач, и в частта, с която не е уважена претенцията за присъждане на законни лихви върху главницата за периода от 04.06.2020 г. до 13.01.2021 г., вкл.

Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, нормата на чл. 52 ЗЗД и е постановил съдебния си акт в нарушение на тълкуването, дадено с ППВС № 4/1968г. Оспорва определеното обезщетение като изключително занижено в сравнение с установените в закона лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Касаторът поддържа, че въззивният акт в обжалваната му 1 част е постановен и при неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изтъква, че съдът не е отчел, че по делото не се установява пострадалата да е нарушила правилата за движение по пътищата. Поддържа, че е пресичала на кръстовище без светофар и означение за пешеходна пътека, но на пешеходна пътека, съобразно дефиницията на § 6, т. 54 от ДР на ЗДвП, която определя за пешеходни пътеки и продълженията на тротоарите и банкетите върху пътното платно. Излага, че от събраните доказателства в тяхната съвкупност се установява, че процесното ПТП е причинено от водача на автомобила, който го е управлявал с несъобразена с конкретните пътни условия скорост и при неизпълнение на задължението му при приближаване на кръстовище да се движи с такава скорост, че при необходимост да спре и да пропусне участниците, които имат предимство. Сочи, че в нарушение на закона – чл. 429, ал. 3 КЗ, не е уважено искането за присъждане на законни лихви върху обезщетението от датата на уведомяване на застрахователя, като поддържа, че такива се дължат от изтичане на седемдневния срок, в който делинквентът е бил длъжен да уведоми застрахователя – от 04.06.2020 г., евентуално от уведомяване на застрахователя от пострадалата на 09.06.2020 г.

По тези доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде уважен за пълния предявен размер от 70 000 лв. ведно със законните лихви върху главницата считано от 04.06.2020 г. до окончателното й изплащане. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съда да обсъжда и да се произнесе във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи с въззивната жалба на страната/ ищеца и липсата па произнасяне представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и съответно е основание за неговата отмяна? Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства?

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи и да извърши преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, която да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, за да спази изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК?

3. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на 2 доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?

4. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?

5. Несъответствието на фактическите и правните изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи с приложение на относимата и приложима правна норма въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?

6. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване - т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение?

7. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказано противоправно поведение на пострадалия и недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?

8. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?

9. Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, които нормативно са му вменени в задължения, в резултата на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем може ли приносът да е хипотетично предполагаем?

10. При пресичане на пешеходна пътека по смисъла на чл. 119, ал. 3 ЗДвП /“на кръстовищата пешеходни пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение“/, длъжен ли е започналият вече пресичане пешеходец да спре по време на пресичане и да пропусне завиващото превозно средство?

11. Изисква ли се от пресичащ / на пешеходна пътека/ - навлязъл и намиращ се на платното за движение пешеходец, да спре, за да осигури предимство на завиващ автомобил;

12. Установеното в чл. 113, ал.1, т.1 ЗДвП изискване към пешеходците за съобразяване на разстояние и скорост на приближаващите ППС, „преди да навлязат на платното за движение“, може ли да се разширява и да се вменява като изискване, съответно и да се отчита като съпричиняващо поведение, към вече навлезлите на платното за движение пешеходци, като се изисква от последните спиране / и движение назад/ върху платното за движение?

3

13. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?

14. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.

52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

15. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки от пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г? Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и да оцени в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото факти, свързани със състоянието на пострадалата, както и отчитане в тяхната цялост на задължителните критерии за определяне на справедливо обезщетяване за причинените от деликт неимуществени вреди? Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“?

16. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?

Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“? В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?

17. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

4

18. Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 429 КЗ / в сила от 01.01.2016г./ лихвите за забава за периода от уведомяване на застрахователя от застрахования, респ. пострадалия, до изплащане на обезщетението, респективно от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя?

19. Приложима ли е правната норма на чл. 429, ал. 3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване или предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице и предвид установено задължение за делинквента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователното събитие? За застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, възниква ли задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застрахователното събитие и като се отчете, че чл. 429. ал.

2, т. 2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ?