Решение № 75 от 11.04.2025, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 75 гр. Шумен, 11.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. Хаджииванова

Петранка Б. Петрова при участието на секретаря Силвия Й. Методиева като разгледа докладваното от Ралица Ив. Хаджииванова Въззивно гражданско дело № 20253600500071 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №766/17.10.2024г. по гр.дело №971/2024г. Районен съд-гр.Шумен е осъдил Г. Г. И. да заплати на Регионална инспекция по опазване на околната среда и водите – гр.

Шумен, представлявана от директора С.И. сумата от 747,09 лв., представляващи платено на 08.09.2021г. на отпаднало основание (отменена заповед за прекратяване на трудово правоотношение) обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ, ведно със лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 17.04.2024г. до окончателното плащане на задължението. Със същото решение в тежест на И. са възложени направените от насрещната страна деловодни разноски в размер на 150 лв., от които 50 лв. – държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С определение №3492/30.12.2024г., постановено по реда на чл.248, ал.3 от ГПК, ШРС е оставил без уважение искането на И. за изменение на решението в частта за разноските.

Решението е обжалвано от ответницата изцяло. Сочи, че същото се явявало недопустимо, алтернативно-неправилно, незаконосъобразно и необосновано, поради несъответствие на изводите на съда с обективната истина, с доказателствата по делото, с материалния закон и константната съдебна практика, по изложени в жалбата съображения.

На основание чл.130 от ГПК, съдът следвало да прекрати образуваното производство, поради наличие на отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на исканаличие на влязло в сила съдебно решение по търсената от съда защита. По съществоработодателят не бил доказал съответствието между претендираната сума от 747.09лв. и 1 тази, съгласно заповед №310/01.09.2021г. на директора на РИОСВ[1]Шумен. Било налице несъответствие и в периодите, за които ищецът бил осъден да заплати на И. обезщетение за уволнението й със заповедта от 26.07.2021г. и обезщетението, за което се твърди, че й било изплатено. Предявената претенция останала недоказана и по основание и по размер. Моли съдът да обезсили решението и прекрати производството по делото, в условие на алтернативност-да отмени изцяло решението и вместо него постанови друго, с което заявената претенция бъде изцяло отхвърлена. Претендира и присъждане на разноски за двете инстанции.

И. е депозирала и частна жалба вх.№1045/20.01.2025г. срещу определение №3492/30.12.2024г., постановено по реда на чл.248, ал.3 от ГПК, с което е оставено без уважение искането й за изменение на решението в частта за разноските. Въпреки, че до края на съдебното заседание ищцовата страна не представила на съда списък на разноските, такива й били присъдени. Моли определението да бъде отменено, като решението на съда досежно разноските бъде отменено в частта, с която в нейна тежест са присъдени разноски.

Въззиваемата страна взема становище по неоснователността и на двете жалби.

Жалбите са подадени в срок, от надлежна страна, при наличие на правен интерес, поради което се явяват процесуално допустими.

Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите, изложени в жалбата, становищата на страните и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, констатира следното:

Безспорно е установено, а и видно от обстоятелствената част на решение №17/25.01.2022г. по в.гр.д.№526/2021г. на ШОС, ищцата е работила на длъжността „главен специалист“ в дирекция „АФПД“ при РИОСВ-Шумен, като трудовото й правоотношение е било прекратено на основание чл.328, ал.1,т.2 от КТ със заповед №№ЧР-16/26.07.2021г. на директора на РИОСВ-Шумен, считано от 26.07.2021г.. Със заповедта е разпоредено и на служителката да се изплатят обезщетения по чл.220, ал.1 от КТ-за неспазване едномесечен срок на предизвестие и по чл.224, ал.1 от КТ- за неползван платен годишен отпуск.

На 30.08.2021г. И. е депозирала пред работодателя декларация, че не е постъпила на работа в срок от един месец от прекратяване на трудовото й правоотношение/26.07.26.08.2021г./ и е поискала изплащане на обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ. Въз основа на декларацията, директорът на РИОСВ е издал заповед № 310 от 01.09.2021г. да й бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ за 1 месец от 26.07.2021 г. до 25.08.2021г. в размер на 910лв., върху която сума да се начислят удръжки: 10 % данък по ЗДДФЛ в размер на 91лв., както и да се начислят социални осигуровки за сметка на работодателя.

Съгласно представения по делото фиш/л.8/, изготвен от ТРЗ програмата на работодателя, на ищцата е определено за изплащане обезщетението по чл.222 от КТ, като от определената сума от 910лв., след приспадане на следващите се от работника осигуровки и дължимия данък по ЗЗДФЛ/ който в случая е 83,01 лв./ е останала за изплащане сумата от 747,09лв. Съгласно приложеното платежно нареждане от 08.09.2021г., същата е била 2 изплатена на ответницата, като в графата „още пояснения“ е отразено-обезщетение по чл.222 от КТ.

С решение №17/25.01.2022г. по гр.д.№526/2021г. на ШОС, уволнението на И., извършено със заповед ЧР-16/26.07.2021г. е признато за незаконно и отменено, съответно служителката е възстановена на работа, като и е присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за времето, в което тя е останала без работа в резултат на незаконосъобразното уволнение – в размер на 2192.27 лв. за периода от 26.08.2021 г. до 05.11.2021г.. Решението е влязло в законна сила на 07.07.2023г..

С решение №860/10.11.2023г. по гр.д. № 2063/2023г. на ШРС, на И. е определено допълнително обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ в размер на 3119.83 лв. за периода от 06.11.2021 г. до 23.01.2022 г. и от 31.01.2022 г. до 25.02.2022г.. Няма спор между страните, че соченото рещение е влязло в законна сила. По делото са представени и отговор на исковата молба на РИОСВ-Шумен и протокол от съдебното заседание от 08.11.2023г. по гр.д.

№2063/2023г. на ШРС.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Заявена е претенция с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, а именно претендира се връщане на получено от служителя обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ, поради последващо отпадане на основанието за получаването му/отмяна на уволнението/.

На първо място следва да се посочи, че възражението на жалбоподателката за наличие предпоставки на чл.130 от ГПК - съдът следвало да прекрати образуваното производство, поради наличие на отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на исканаличие на влязло в сила съдебно решение по търсената от съда защита, се явява неоснователно. Видно от решение №860/10.11.2023г. по гр.д.№2063/2023г. на ШРС, съдът не се е произнесъл по направеното от ответната страна/РИОСВ/ в това производство възражение за прихващане, тъй като същото не е било своевременно депозирано. Предвид това и по възражението не е била формирана сила на пресъдено нещо. Настоящата инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд в този смисъл и препраща към същите на основание чл.272 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.222, ал.1 от КТ, при уволнение поради закриване на щата, намаляване обема на работа, спиране на работата за повече от 15 работни дни, при отказ на работника или служителя да последва предприятието или неговото поделение, в което той работи, когато то се премества в друго населено място или местност, или когато заеманата от работника или служителя длъжност трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност, работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя, в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Или заплащането на това обезщетение се дължи в сочените случаи на правомерно уволнение. Т.е., за да отпадне основанието за заплащането и получаването на обезщетението по чл. 222, ал. 2 от КТ, е достатъчно уволнението, респ. писменият акт 3

(заповедта) на работодателя, с който то е извършено, да е отменено като незаконосъобразно от съда – по предявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, или от самия работодател – по реда на чл. 344, ал. 2 от КТ/.

В случая не се спори между страните, а и видно от преводното нареждане от 08.09.2021г.,фиш/л.8/, на ответницата е било изплатено обезщетение на основание чл.222 от КТ в размер на исковата сума-747.09лв.. Действително в преводното нареждане, като основание за плащане е посочен единствено чл.222 от КТ, но декларацията от 30.08.2021г. от И. с искане за изплащане на обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ, издадената заповед № 310 от 01.09.2021г. да й бъде изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ за 1 месец от 26.07.2021 г. до 25.08.2021г. в размер на 910лв., върху която сума да се начислят удръжки, предхождащи непосредствено изплащането на сумата, налагат извода, че изплатената сума от 747.09лв. е именно обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ. Няма данни по делото, а и липсват твърдения на ответницата да й се е дължало друго обезщетение по чл.222 от КТ, което да й е изплатено със соченото преводно нареждане.

Не се спори между страните, а и видно от приложените решение №17/25.01.2022г. по гр.д.№526/2021г. на ШОС и решение по гр.д. № 2063/2023 г. на ШРС, уволнението й е признато за незаконно и отменено, като й е присъдено и обезщетение по чл.225 от КТ.

Т.е. налице е хипотезата на на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, а именно – на задължение за връщане на полученото обезщетение поради последващо отпадане на основанието за получаването му-отмяна на извършеното уволнение, по повод на което е изплатено обезщетението. Основателният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ предпоставя задължението на ответницата да върне обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ като получено на отпаднало основание..

Не би могло да се приеме, че ответницата не дължи връщане на изплатеното й обезщетение, тъй като съгласно чл.271, ал.1 и ал.2 от КТ, служителят не бил длъжен да връща сумите, които бил получил добросъвествно. Въпросът за добросъвестност на работника или служителя при получаване на плащането не може да бъде поставен в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В случая основанието за плащането е било налице към момента на извършването на плащането и едва впоследствие-след отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е отпаднало.

Що се касае до оплакването, че било налице несъответствие в периодите, за които ищецът бил осъден да заплати на И. обезщетение за уволнението й със заповедта от 26.07.2021г. и обезщетението, за което се твърди, че й било изплатено, то същото се явява ирелевантно за спора. Претендира се връщане обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ в размер на 747.09лв., какъвто размер е бил изплатен на служителя, ответник по настоящото дело и основанието за изплащането на което е отпаднало, поради отмяната на уволнението. И. е претендирала заплащане на обезщетение по чл.225 от КТ за шестмесечен период и такова й е било присъдено. Липсват доказателства, а и твърдения, същата да е депозирала изъвление/възражение за прихващане на обезщетението по чл.225 от КТ с обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ.

4

Заявената осъдителна претенция се явява основателна и следва да бъде уважена.

Първоинстанционното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено.

По отношение на депозираната частна жалба вх.№1045/20.01.2025г. срещу определение №3492/30.12.2024г., постановено по реда на чл.248, ал.3 от ГПК, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателката за изменение на решението в частта за разноските.

Жалбоподателката сочи, че до края на съдебното заседание ищцовата страна не представила на съда списък на разноските, но такива й били присъдени.

В случаите, когато страната е представлявана от юрисконсулт или служител с юридическо образование, както е настоящата хипотеза, размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните.