Определение № 19923 от 16.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19923 гр. София, 16.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Цвета Желязкова Въззивно частно гражданско дело № 20251100508706 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274 и сл. от ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД срещу oпределение № 24977/06.06.2025 г. по гр. д. № 55116/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 47 състав, с което съдът е оставил без уважение молбата му по чл. 248 от ГПК за намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на ищцата като прекомерни.

В частната жалбата се твърди, че размерът разноските за адвокатско възнаграждение за процесуалния представил на ищеца са прекомерни. Делото не било с фактическа и правна сложност и се развило в едно открито съдебно заседание. Моли съдът да отмени обжалваното определени и намали размера на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на ищцата под минималните размери.

Ответникът по частната жалба – С.Т., чрез адв. В.М., намира същата за неоснователна.

Моли съдът да потвърди обжалваното определение. Претендира разноски в настоящото производство.

Софийски градски съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по възражението намира за установено следното от фактическа страна:

Производството пред СРС е образувано по искова молба от С.Т., чрез адв. В.М., с която срещу „Профи кредит България“ ЕООД са предявени следните обективно съединени искове: за признаване за нищожен сключеният между страните на 02.10.2019 г. договор за потребителски кредит и осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 5353,60 лв. платените от ищцата суми по сключения между тях договор, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. Претендират се и направените в производството разноски.

Към исковата молба е представен договор за правна защита и съдействие от 07.07.2024 г. между ищцата и адв. М., с който ищцата възлага на адв. М. да я представлява пред съда срещу възнаграждение от 1250 лв., платено при подписване на договора (стр. 8).

Представен е и списък с разноски (стр. 9), в който разноските за адвокатско възнаграждение са разделени по следния начин – 400 лв. по установителния иск и 850 лв. по осъдителния.

Ответникът подава отговор на исковата молба (стр. 60), с който оспорва предявените 1 искове. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение на ищеца (стр. 69).

С решение № 6323/09.04.2025 г. по гр. дело 55116/2024 г. СРС, 47 състав уважава изцяло предявените искове и присъжда на ищеца претендираните разноски в пълен размер.

На 14.04.2025 г. решението е връчено на ответника и на 22.04.2025 г. същият подава молба по чл. 248 ГПК за намаляване на размера на разноските за адвокатско възнаграждение на ищеца поради прекомерност.

На 06.06.2025 г. СРС оставя без уважение молбата на ответника, тъй като същото съответства на минималните размери съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаградения и е съобразено с фактическата и правна сложност на делото.

На 16.06.2025 г. определението е връчено на ответника.

На 23.06.2025 г. е подадена настоящата частна жалба.

При така установената фактическа обстановка, Съдът, намира следното от правна страна:

Частната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, поради което се явява процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Отговорността за разноски представлява гражданско правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него. Фактическият състав, от който тя се поражда, включва неоснователно предизвикан правен спор, разноски причинени от воденето на делото по повод на този спор и съдебно решение, което потвърждава правното твърдение на претендиращата страна. Отговорността за разноски е обективна, невиновна отговорност и не е отговорност за вреди, защото има за предмет само направените по делото разноски.

Тази отговорност може да съществува само по висящ процес и затова не може да се търси в отделно производство. Тя включва направените по делото разходи за внесена държавна такса, изплатен адвокатски хонорар, изплатени възнаграждения за вещо лице, за явяване на свидетели в открито съдебно заседание, хонорар на преводач и т.н. Всички суми, изплатени на някое от тези основания, представляват разноски, които страната прави по повод на делото (чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК) и се дължат от страната, която с поведението си неоснователно е причинила възникването на съдебния спор.

Съгласно чл. 2 от Закона за адвокатурата упражняването на адвокатската професия е дейност, предвидена в Конституцията, за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица, която се осъществява в съответствие с принципите на независимост, изключителност, самоуправление и самоиздръжка. Именно с оглед принципите на независимост и самоиздръжка (чл. 2 ЗА) на които се основава дейността на адвокатите, е предвидено изрично, че се касае за възмездна дейност, като само в посочените в чл. 38 ЗА случаи е предвидена възможността адвокатът да осъществява безплатна правна помощ. В допълнение, уговарянето на възнаграждение от клиенти, по – ниско от предвиденото в наредбата на Висшия адвокатски съвет за съответния вид работа освен в случаите, когато в този закон и в наредбата е предвидена такава възможност, е предвидено като дисциплинарно нарушение за адвоката, за което се носи дисциплинарна отговорност – чл. 132 ЗА.

Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗА размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, като този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по – нисък от предвидения в наредба на ВАС размер за съответния вид работа.

Както е посочил и СРС, за определяне на дължимите разноски, съдът следва да съобрази и решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, с което е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са 2 обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет; и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.

Решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища – чл.

633 ГПК) сочи на извод, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредбата (така и определение № 474 от 28.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 961/2023 г., I ТО, ТК).

Поради това и съдът приема, че макар и да не създава минимални задължителни за съда прагове, Наредбата очертава критерии, от които следва да се води съда, за да се съблюдава принципа на правната сигурност и като своеобразна гаранция срещу произвол.

По изложените съображения, като взе предвид, че предмета на делото са два обективно съединени иска, материалният интерес по делото, обемът на извършената дейност от процесуалния представител на ищеца (подадена ИМ, при която е направено оспорване и на двата предявени иска от ответника), подаване на становище във връзка с доклада по делото и отговора на ИМ и доводите на ответника), Съдът намира, че заплатеното от ищеца възнаграждение от 1548,15 лв. съответства на правната и фактическа сложност по делото и не е прекомерно.

Ето защо частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея определение – потвърдено, като правилно.

По разноските:

В производството по чл. 248 ГПК разноски не се дължат, то не е самостоятелно, а е свързано с исковото производство, а дължими са разноските, произтичащи от изхода на делото (така определение № 122 от 14.04.2021 г. по ч. гр. д. № 1269/2020 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС).

Водим от горното, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 24977/06.06.2025 г. по гр. д. № 55116/2024 г. по описа на СРС, 47 състав, с което съдът е оставил без уважение молбата на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, седалище и адрес на управление гр. София, бул.

„********, по чл. 248 ГПК за намаляване на присъдените по решение № 6323/09.04.2025 г. разноски за адвокатско възнаграждение на С.Т. като прекомерни.

Определението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.

Препис – на страните.

3

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4