Решение № 1272 от 01.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1272 гр. Пловдив, 01.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20245300501633 по описа за 2024 година

С решение № 1524 от 05.04.2024г., постановено по гр.д.№11672/2023г. по описа на Районен съд- Пловдив, XIV гр.състав е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А. П. Б., ЕГН **********, дължи на „Профи кредит България“ ЕООД с ЕИК ***сумата от 350.00 лева– представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит от 19.03.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда на 28.06.2023 г. до окончателното й погасяване, като са ОТХВЪРЛЕНИ исковете за 30.07 лева- договорно възнаграждение за периода 15.04.2019 г.- 29.07.2019 г.; за 290.15 лева- възнаграждение за допълнителни услуги и за 246.99 лева- законна лихва за периода от 29.07.2019 г. до 27.06.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 4424 от 30.06.2023г., по частно гр. дело № 9398/2023 г. на ПРС, респективно е разпределена и отговорността за разноски.

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба, депозирана от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ***против постановеното решение, в частите, с които са отхвърлени претенциите му за установяване на вземания за следните суми: 30,07 лева – договорно възнаграждение за периода 15.04.2019 г. – 29.07.2019 г., и 140,24 лева – лихва за забава върху главницата и договорното възнаграждение за период от датата на предсрочната изискуемост (29.07.2019 г.) до 27.06.2023 г., дължими на основание договор за потребителски кредит.

Жалбоподателят „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД счита, че неправилно първоинстанционният съд приел, че кредитното правоотношение с ответника е недействително. Сключеният договор за потребителски кредит бил в съответствие на императивните норми на ЗПК. Надлежно били посочени стойностите на ГЛП и ГПР.

Размерът на ГПР отговарял на ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Таксата за предоставяне на закупените от потребителя допълнителни услуги не следвало да се включва в ГПР, понеже закупуването им не било условие за сключване на договора за кредит.

Отделно от това, обстоятелството, дали таксата за допълнителни услуги следвало да се 1 включи в ГПР, било относимо към недействителността единствено на клаузите, които уреждат тези услуги, а не и към действителността на целия договор. Договорът се явявал действителен, поради което и изводът на районния съд за необходимост от приложение на последиците по чл. 23 от ЗПК бил неправилен. Иска се от съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да присъди на въззивника търсената сума за договорно възнаграждение, лихви за забава и законна лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното плащане. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия А. Б., в който се оспорва въззивната жалба и се иска от съда да потвърди постановения първоинстанционен съдебен акт като правилен. Претендират се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страната, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 260 и 261 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по повод предявена от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ****искова молба по чл. 422 ГПК, с която се иска установяване на задълженията на ответника, дължими по договор за потребителски кредит, както следва: сумата в размер на 350 лв., представляваща главница по договора за кредит; сумата от 30.07 лв. – договорно възнаграждение, дължимо за периода от 15.04.2019г. до 29.07.2019г.; сумата в размер на 290.15 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и сумата от 246.99 лв. – законна лихва, дължима от 29.07.2019г. – датата на предсрочната изискуемост до 27.06.2023г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането.

В срока е постъпил отговор на исковата молба от А. П. Б., с който се взема становище за неоснователност и недоказаност на ищцовата претенция по подробно изложени съображения. Моли за нейното отхвърляне.

За да постанови обжалваното решение, Районният съд е приел, че между ищеца и ответника бил подписан договор за потребителски кредит, с който била предоставена сумата в размер на 350 лв. Фиксираният лихвен процент по заема бил 33.00 %, а ГПР – 37.00 %.

Ответникът се задължил да върне сумата на 7 месечни погасителни вноски в размер на 55.25 лв. всяка, а като общ размер на всички плащания бил записан – 386.77 лв. Съдът констатира, че била налице уговорка между страните за закупуването на пакети от допълнителни услуги на стойност от 290.15 лева, като сумата била разсрочена на равни части от по 41.45 лв. В настоящия случай не било спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като страните уговорили възнаграждение за допълнителния пакет от услуги. Разпоредбата на чл. 10а от ЗПК давала възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени допълнителни услуги във връзка с договора, но тези услуги били такива, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай обаче, с уговарянето на допълнителните услуги, касаело се за възнаграждения по усвояването и управлението на кредита, а с тях се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. С тези възнаграждения се покривали разходи, които следвало да бъдат включени в ГПР. В процесния случай, така уговорения размер на ГПР от 37 % не отговарял на действителния, като към него следвало да се добави и сумата по допълнителните услуги. По тези съображения, съдът приел, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД. С оглед последиците на недействителността приложение намирала разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която потребителят дължал връщане само на чистата стойност по кредита, като платените до момента суми се отнасяли за погасяване на главницата. Тъй като по делото не било установено да са налице плащания, кредитополучателят дължал връщане на пълния размер на предоставената му сума от 350 лв.

2

По делото е представен договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт с № ***, сключен между „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ***, в качеството си на кредитодател и А. П. Б., ЕГН **********, в качеството си на кредитополучател. В т.VI от съдържанието на договора, раздел „Параметри“, е предвидено, че сумата по кредита е 350 лева, при срок на кредита 7 месеца. Годишният процент на разходите е определен на 37.00 %, а годишният лихвен процент на 33.00 %. Посочено е, че дължимата сума по кредита възлиза на 386.77 лв., при размер на вноска от 55.25 лв. Видно е също, че е избран и закупен пакет от допълнителни услуги, като е уговорено възнаграждение в размер на 290.15 лв., с размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги от 41.45 лв. Като общо задължение по кредита и по пакет от допълнителни услуги е посочена сумата от 676.92 лв., при размер на вноска от 96.70 лв.

Представени по делото са още стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, искане за отпускане на потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт №***, допълнителна преддоговорна информация, споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, общи условия към договора за потребителски кредит, както и погасителен план към договора за потребителски кредит.

При така изяснената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

На първо място следва да бъде отбелязано, че в настоящия случай е налице сключен договор за потребителски кредит и като такъв, приложение следва да намерят правилата на ЗПК, респ. кредитополучателят притежава и качеството на потребител. В тази връзка, на изследване в производството подлежи съответствието на сключения договор със закона и добрите нрави, както и наличието на неравноправни клаузи в договора, сключен с потребител.

В член 11 от ЗПК е уредено необходимото съдържание на договор за потребителски кредит, а чл. 22 ЗПК прогласява, че договорът е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9.

Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Член 11, т.10 от ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

От приложения по делото Договор за потребителски кредит се установява, че на длъжника е предоставена сума в размер на 350 лв., при ГПР от 37.00 % и ГЛП от 33.00 %.

Действително, в настоящия случай ГПР е определен съобразно законовите ограничения, но никъде в договора не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 от ЗПК начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Това препятства потенциалния кредитополучател да прецени информирано дали да сключи договора за кредит при определените условия и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за средния потребител начин. Прави впечатление също, че е предвидено възнаграждение за пакет от допълнителни 3 услуги в размер на 290.15 лв., като същите услуги са подробно описани в общите условия към договора за кредит. Въз основа на така уговореното възнаграждение за допълнителни услуги е определено едно общо задължение, което възлиза на 676.92 лв., като това е рефлектирало и върху размера на погасителните вноски. Така уговорените допълни услуги касаят действия по усвояване и управление на кредита, а заплащането им е възложено в тежест на кредитополучателя. Тъй като представляват именно действия по усвояване и управление на кредита, същите възнаграждения следва да бъдат включени при определяне на ГПР. Невключването им в ГПР води до формиране на погрешен размер на разходите, вписан в самия договор за потребителски кредит, което създава от своя страна невярна представа у кредитополучателя за точната стойност на разходите по кредита, като по този начин се заобикаля забраната, предвидена в чл. 19, ал.4 ЗПК. Скритата цел за определянето на тези възнаграждения, отделно от ГПР, е кредиторът да получи една допълнителна възнаградителна лихва, което в случая е недопустимо. От тук се прави и обоснования извод, че не е посочен действителен размер на ГПР, което противоречи на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора съгласно чл.