Решение № 1483 от 30.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1483 гр. Пловдив, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330114685 по описа за 2025 година

Предявени са основен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и насрещен иск- по чл. 240 от ЗЗД.

Ищцата П. Н. Д., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. М. М., е предявила против „Мирко кредит” АД, ЕИК: 202073629, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе“ № 137, ет. 3, представлявано от ****** ***** Г.А., иск за приемане на установено, че договор за заем Microcredit Online № **********/ 19.06.2025 г. и договор за допълнителни услуги към него са нищожни, поради нарушение на изискванията на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за заем Microcredit Online № **********/ 19.06.2025 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 500 лева, за срок от 6 месеца, при фиксиран лихвен процент- 40, 47 % и ГПР- 48, 90 %, при обща сума за връщане- 560, 64 лева. Наред с това бил сключен и договор за допълнителни услуги към кредита, по който се дължала такса в размер на 311, 82 лева, за пакет „разглеждане до минути“. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, като на първо място се посочва, че в него не бил посочен точно ГПР. Не ставало ясно кои точно разходи се включвали в ГПР и как е формиран, поради което потребителят бил поставен в положение да тълкува всяка от клаузите в договора, за да прецени действителния размер на разходите. Таксата са допълнителните услуги не била включена в ГПР и по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото с нея размерът на ГПР щял да надвиши 1 законовия лимит. Допълнителните услуги представлявали разходи по кредита и по този начин в договора не бил посочен реалният му размер, а по- нисък от действителния, което пък представлявало заблуждаваща търговска практика. Поради нарушение на чл. 11 ал. 1 т.

10 от ЗПК, договорът за кредит бил изцяло недействителен- чл. 22 от ЗПК. Нищожен бил и договорът за допълнителни услуги, защото накърнявал принципа на добрите нрави, водел до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Нарушена била и нормата на чл.

10а ал. 2 от ЗПК, защото се забранявало събиране на такси, свързани с усвояване на кредита.

Моли за признаване на установено, че договорът за кредит и за допълнителните услуги са нищожни. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че и двата договора отговаряли на нормативните изисквания на ЗПК и ЗЗП. Дори да се установявало, че в ГПР не била включена таксата за допълнителните услуги, то ГПР бил нищожен само в частта над законовия лимит, но не и по отношение на договора за заем. Моли за отхвърляне на иска. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В срока за отговор се предявява и насрещен иск, като се посочва, че при недействителност на кредита се дължало връщане единствено на чистата сума по кредита.

Потребителят получил сумата от 500 лева и предвид преустановяване на плащанията, задължението му станало предсрочно изискуемо. Към момента била заплатена сума в общ размер на 196 лева, поради което дължими оставали 304 лева. Претендира се тази сума, ведно със законната лихва.

В срока за отговор по насрещния иск е постъпил такъв, с който се твърди, че договорът за кредит бил нищожен, като предвид нищожността, на основание чл. 23 от ЗПК, се дължала само чистата получена сума, без други разходи. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за заем Microcredit Online № **********/ 19.06.2025 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 6 месеца, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 47 %, ГПР- 48, 90 % и общ размер на всички плащания- 560, 64 лева.

С договор за допълнителни услуги към договора за кредит на ищеца е предоставен пакет „разглеждане до минути“ за общата сума от 311, 82 лева, за следните услуги: безплатно внасяне на вноски в офис, безплатно усвояване на сумата в офис или чрез Изипей, безплатено плащане на вноски онлайн чрез виртуален ПОС терминал или чрез електронен портфейл, безплатно предоговаряне и разсрочване, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на участие в специални промоции.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, 2 договор за допълнителни услуги към него, погасителен план и разписка за получаване на заемната сума.

Представена и е справка от кредитора за погасените по договора суми, възлизаща общо на сумата от 196 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна- таксата за допълнителната услуга „разглеждане до минути“, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение.

Според представените договор за допълнителни услуги към договора за кредит на потребителя са предоставени следните услуги: безплатно внасяне на вноски в офис, безплатно усвояване на сумата в офис или чрез Изипей, безплатено плащане на вноски онлайн чрез виртуален ПОС терминал или чрез електронен портфейл, безплатно предоговаряне и разсрочване, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на участие в специални промоции. Таксата за тях е във фиксиран размер- 311, 82 лева или повече от половината от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е 3 посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за допълнителните услуги. Оттук- така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по нея не се дължи парично изпълнение от длъжника.

На следващо място, дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или неравноправна, то по производството не са доказани от ответника обстоятелствата, налагащи начисляването на подобна такса, а именно- че такива действително са предоставени на клиента.

На основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такси за подобни услуги- налице е клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК, поради което и следва да се приеме, че и въпросната клауза се явява нищожна.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи- такси, неустойки и т.н.

В този смисъл установителният иск се явява основателен и следва да се уважи.

По отношение на насрещния иск- предявява се иск за сумата от 304 лева, ведно със законната лихва, представляваща разлика между получената заемна сума от 500 лева и върнатата по кредита сума от общо 196 лева. Кредиторът сам признава, че длъжникът му е заплатил сумата от общо 196 лева, като това са неизгодни за страната обстоятелства и следва в тази връзка те да се приемат за доказани. При недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то длъжникът ще дължи разликата между получено и платено. Главницата по кредита е 500 лева, платени са 196 лева и има остатък от 304 лева/ 155, 43 евро, т.е. искът е основателен до тази сума, явяваща се разлика между получено и платено по нищожния кредит, по който се дължи единствено чистата стойност, без каквито и да е други разходи- лихви, такси и т.н.

4

Сумата се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещния иск19.11.2025 г., доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 50 лева/ 25, 56 евро, която сума следва да й се възстанови от ответника, като законна последица от решението. Тя освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатила хонорар, в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. М. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с цената на иска, вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, използвана в случая като ориентир, като то следва да възлиза на сумата от 240 евро с ДДС вр. параграф 2а (доколкото са представени данни, че адвокатът е регистриран по ДДС), платимо директно на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.