Решение № 679 от 22.11.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 679 гр. София, 22.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20241001000743 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 8.02.2024 г. на ищеца „ХипоЛинк“ ЕАД /с предишно наименование – „ХипоКредит“ ЕАД/ и по въззивна жалба от 21.02.2024 г. на ответниците „Амадеусс Къмпани“ ООД, „Амадеус Принт“ ЕООД, Л. Х. М. и И. А. М. срещу решението от 12.01.2024 г. по т. д. № 442/2022 г. на Софийския градски съд, VІ-17 състав, с което: е признато за установено на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата 324 557,18 евро, представляваща неплатени месечни вноски и останалата предсрочно изискуема част от главницата по договор за заем от 6.08.2008 г., заедно със законната лихва от 26.06.2019 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ до окончателното изплащане, са отхвърлени предявените иск за главница за разликата над 325 557,18 евро до пълния предявен размер от 367 000 евро и иск за сумата 20 000 евро – възнаградителна лихва за периода 25.07.2016 г. – 25.04.2017 г., ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски по исковото производство и по заповедното производство в размер на 30 968,16 лв., ищецът е осъден да заплати на ответниците съдебни разноски в размер на 1 298,88 лв.

Жалбоподателят – ищец обжалва решението в частта, с която исковете са отхвърлени.

Поддържа се, че неправилно съдът е приел за нищожни клаузите на договорите за заем от 12.03.2007 г. и 6.08.2008 г. относно наказателната лихва, които не противоречали на добрите нрави. Сочи се, че размерът на тази лихва, представляваща неустойка, е 1 % месечно, т.е. 12 % годишно, което било под размера на законната лихва от над 15 % към датата на подписване на договорите. Неправилно бил приет и за нищожен като противоречащ на добрите нрави и договорът за гаранция от 6.08.2008 г., сключен с „Кредитекс“ ЕООД.

Твърди се, че този договор не бил за поръчителство и било допустимо уговарянето на 1 поредност в претенциите в чл. 2 от същия. Твърди се, че неправилно били тълкувани клаузите на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека от 8.08.2008 г. относно размера на възнаградителната лихва, който размер бил уговорен в договора за заем.

Неправилно било прието и, че тази възнаградителна лихва била дължима само до настъпването на предсрочната изискуемост на дълга по заема, което предоставяло преимущество на длъжника, което съобразно чл. 70, ал. 3 ЗЗД се полагало само при предсрочно погасяване на главницата. Претендира разноски.

Жалбоподателите – ответници обжалват решението в частта, с която искът е уважен за сумата над 147 788 евро. Твърди се, че решението по отношение на ответниците Л. М. и И.

М. е недопустимо, тъй като те били потребители, а в нарушение на чл. 113, изр. 2 ГПК делото не било разгледано по общия ред, а по реда на глава 32 от ГПК за търговските спорове. Сочи се, че исковата молба била нередовна, тъй като не съответствала на претенцията в заповедното производство, която била частична, а частта не била уточнена.

Поддържа се, че нарушението на реда за разглеждане на делото е съществено процесуално нарушение, довело до двойно съкращаване на сроковете за отговор на исковата молба, което пък довело до пропускане на възможността за предявяване на възражение за погасителна давност. Ето защо в жалбата се заявява възражение за погасяване по давност, която била изтекла за главницата през 2018 г. /преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ според поддържаното от ищеца, че предсрочната изискуемост е настъпила през 2013 г., но дори и тя да е настъпила на 11.07.2016 г. /както приел съдът/, то били погасени по давност всички месечни вноски за главницата, дължими за повече от 5 години преди заявлението по чл. 417 ГПК, а за лихвите – дължими преди повече от 3 години. Поддържа се и, че потребителите имали право да се позоват на изтекла погасителна давност и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, тъй като ЗЗД не предвиждал подобен ограничителен срок, а в чл.

133 ГПК не се споменавала изрично давността. Неправилно съдът приел и, че ответниците са заематели по процесния договор за заем, като не било съобразено, че според чл. 3.1 от договора ответниците „Амадеусс Къмпани“ ООД, „Амадеус Принт“ ЕООД и И. М. били поръчители, спрямо които бил изтекъл 6-месечният срок по чл. 147 ЗЗД, поради което са освободени от отговорност. Твърди се, че сумата по заема от 2008 г. не била реално предоставена на ответниците, тъй като било уговорено тя да се предостави за частично погасяване на задълженията на заемателите по предходния заемен договор от 2007 г., по който заемателите не съвпадали, тъй като по него И. М. и Л. М. били поръчители, а сумите по него били преведени единствено на заемателя „Амадеусс Къмпани“ ООД. Поради това липсвало валидно основание за извършване на прихващане, тъй като липсвали предпоставките на чл. 103 ЗЗД – заемателят бил дал сума на самия себе си, посочвайки, че е нов заем, като липсвала насрещност на престациите. Не било отчетено и, че с договора за заем от 2007 г. също се погасявали „задължения“ по предходен заемен договор от 2005 г., без ищецът да е доказал, че са били налице задължения по него. Неправилно било прието и, че частта от заема в размер на 13 243 евро била валидно предоставена чрез превеждането и на „Кредитекс“ ООД и се включвала в дължимата сума, въпреки че съдът приел, че договорът за гаранция с това дружество бил нищожен. Твърди се, че с договорите за заем от 2005 г., 2007 г. и 2008 г. каскадно се прехвърлял един първоначален заем, като към него се трупали разноски за гаранции по нищожни договори, наказателни лихви, разноски и др., като част от тези задължения били несъществуващи. Това се отнасяло и за сумата от 14 000 евро по договора от 2007 г., която била предоставена на „Кредитекс“ ООД по договор за гаранция, който бил нищожен по същите причини, поради което с тази сума е следвало да се намали главницата по дълга от 2007 г. Неправилно съдът кредитирал заключенията на ССЕ, оспорени от ответниците, в които без обосновка вещото лице е отнесло платени от ответниците суми към други договори за заем, по които липсвал дълг, поради което всички плащания следвало да се отнесат към договора от 2008 г. Твърди се, че не съществували поради нищожност задължения по договора от 2009 г. в размер на 29 800 евро за покрИ.е на 2 наказателни лихви и месечни премии по договор за заем от 2007 г., както и премия по гаранционен договор с „Кредитекс“ ООД в размер на 4 200 евро, поради което плащанията на тези суми е следвало да се отнесат към процесния договор от 2008 г. Съдът обаче не указал на ответниците, че не сочат доказателства за незаконосъобразното отнасяне на плащанията към други договори. В жалбата са направени и доказателствени искания, по които въззивният съд се е произнесъл с определение от 7.10.2024 г. Претендира разноски.

Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими. Подаването на жалбата на ищеца е потвърдено с молба с вх. № 28525/5.11.2024 г. от законния представител на дружеството, вписан в търговския регистър, с която са потвърдени и всички процесуални действия в първата и въззивната инстанция, извършени от пълномощниците на дружеството.

Поради това дори и да е имало нередовности в представителната власт на същите /свързани с твърдяната от ответниците липса на качеството „юрисконсулт“/, то тези нередовности са били отстранени. Законният представител на дружеството може да извършва всички процесуални действия по делото съгласно чл. 30, ал. 1 ГПК, а с потвърждаването на досегашните действия, те се считат за извършени и от него. Разгледани по същество жалбите са неоснователни.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. В тази връзка неоснователно е възражението на ответниците, че решението било недопустимо, тъй като неправилно делото било разгледано по реда на глава 32 от ГПК относно търговските спорове, а не по общия ред съгласно чл. 113, изр. 2 ГПК, доколкото част от ответниците били физически лица – потребители. Твърдяното процесуално нарушение е неотносимо към допустимостта на обжалваното решение, а евентуално би довело до други последици – напр. до необходимост от извършване на допълнителни процесуални действия от въззивния съд при допълнителни предпоставки. Решението би било недопустимо или ако е постановено по недопустим иск или ако е постановено в нарушение на диспозитивното начало – други процесуални нарушения не водят до недопустимост на решението. В случая подобни нарушения не са допуснати. По-специално и противно на доводите в жалбата исковата молба не е нередовна и няма несъответствие между заявената претенция в заповедното производство и предявения иск – видно и от уточнителната молба от 19.04.2022 г. на ищеца /л. 68 от делото на СГС/.

От друга страна, няма нарушение на чл. 113, изр. 2 ГПК, тъй като исковата претенция е срещу четирима ответници за солидарно заплащане на суми по договор за заем, който заем е даден във връзка с дейността на ответниците – търговски дружества. В съдебната практика[1], вкл. и в задължителната такава на СЕС[2], се приема, че физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП, само ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с дружеството – длъжник, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото, то не може да се приеме, че обезпечението е дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, в който случай физическото лице няма качеството на потребител и не може да се ползва от защитните разпоредби на потребителското право[3]. Такъв именно е и настоящият случай. Към момента на сключване на процесния договор за заем от 6.08.2008 г., 3 а и понастоящем, ответниците Л. М. и И. М. са съдружници и съуправители на ответника „Амадеусс Къмпани“ ООД, а ответникът И. М. е едноличен собственик и управител на ответника „Амадеус Принт“ ЕООД. Ето защо не може да се приеме, че процесният договор за заем е сключен от ответниците – физически лица за цели извън рамките на тяхната търговска или професионална дейност, т.е. същите по този договор нямат качеството „потребители“ по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП. Поради това неприложими се явяват правилата на чл. 113 ГПК по отношение на тези ответници, а исковото производство правилно е било разгледано по правилата на глава 32 от ГПК относно търговските спорове.

Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на същото, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите по жалбите следва да се добави и следното:

1. Предварително следва да се отбележи, че съобразно чл. 266, ал. 1 ГПК във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства /а следователно – и нови възражения/, които са могли да наведат в първоинстанционното производство. Подобна възможност съществува само ако са били лишени от участие поради процесуални нарушения, допуснати в първата инстанция. Ако те не са били лишени от участие, то и правото да се твърдят нови обстоятелства, както и да се навеждат нови възражения се преклудира в първата инстанция, като това се отнася и до възражението за погасителна давност – в този смисъл изрично т. 4 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС – ОСГТК. Преклузията за нови фактически твърдения не обхваща възможността за съда служебно или по довод на страна да следи за валидността на договори, сделки и други правни актове, но само въз основа на съдържанието на съответния акт и на досега събраните по делото доказателства – така ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС – ОСГТК. Тези принципни положения важат за всички страни в исковия процес, вкл. и за потребители. Поради това не намира опора в закона становището в жалбата на ответниците, че потребителите имали право да се позоват на изтекла погасителна давност и след изтичане на срока за отговор на исковата молба.