Решение № 4808 от 22.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4808 гр. Пловдив, 22.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330101817 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правна квалификация, както следва: основен иск- по чл. 26 ал.

1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и насрещен- по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗЗП.

Ищецът Г. Р. К., ЕГН: **********, от...., чрез пълномощник ЕАД Е.И., е предявил против „Сити кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, представлявано от у. Н. П., иск за прогласяване недействителността на сключения между страните договор за потребителски кредит № ..... от 23.10.2025 г., поради противоречие със закона.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ..... от 23.10.2025 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 600 лева, при фиксиран лихвен процент- 45 % и ГПР- 57, 49 %, за срок до 09.07.2026 г.

Според чл. 6 ал. 1 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с поръчител/и, които да отговарят на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл.

7 ал. 5 в размер на 1 411, 70 лева, платима разсрочено с погасителните вноски, според приложение към договора за консолидиране на плащанията. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен. Изискванията за осигуряване на обезпечение били изначално неизпълними, което водело до начисляване на неустойка, а така се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В случая не било спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото в ГПР не били включени разходите за неустойката, която представлявала скрито 1 възнаграждение за кредитора. Така договорът се явявал недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и по него се дължало връщане само на чистата стойност на кредита. Предявява се иск за прогласяване на договора за кредит за недействителен. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й подава писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва, като се твърди, че претенцията била неоснователна. Нищожността на една клауза от договора не водела до нищожност на целия договор- чл. 26 ал. 4 от ЗЗД.

ГПР отговарял на всички законови изисквания и не бил над определения лимит. Той отразявал разходите по кредита към момента на сключване на договора, а не и след това.

Неустойката обаче касаела неизпълнението и функцията й била да се обезщети изправната страна, като клаузата била индивидуално уговорена и сумата била във фиксиран размер. Тя не можело да се включи към лихвата, защото лихвата представлявала възнаграждение за кредитора и задължителен компонент от договора за кредит. Още преди подписване на договора ищецът бил наясно с условията по кредита и се съгласил с тях, като той можел да се откаже от договора, ако считал, че условията са неизгодни за него. Клиентът имал и срок от 14 дни, за да се откаже от договора и да не дължи нищо. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока за отговор ответникът е предявил и насрещен иск. Посочват се параметрите на подписания между страните договор, като се доказвало получаването на заемната сума.

Твърди се обаче, че длъжникът не бил изпълнил изцяло задълженията си по договора, като бил платил до момента само сумата от 701, 97 евро. В тази връзка, се предявява иск за сумата, ако се признае договорът за недействителен, доколкото винаги била дължима чистата стойност на кредита, като сумата се търси ведно със законната лихва. Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор на първоначалния ищец- ответник по насрещния иск, с който се оспорва насрещният иск. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Твърди се, че по договора били платени суми за лихва и неустойка, които следвало да се прихванат от търсената главница. Претендират за и разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ..... от 23.10.2025 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 600 лева, при следните условия: 37 седмични вноски, при фиксиран годишен лихвен процент- 57, 49 % и годишен процент на разходите2 45 %, при общ размер на всички плащания- 1 969, 30 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 411, 70 лева.

Във връзка с обезпечението, е подписано на същата дата- 23.10.2025 г. споразумение за консолидиране на плащания, според което неустойката се плаща разсрочено заедно с всяка вноска по погасителния план по кредита.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, погасителен план, споразумението, СЕФ, искането за сключване на заема, извлечение по кредита.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 57, 49 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 45 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, 3 нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че с допълнителното споразумение към договора е предвидено, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 411, 70 лева (при отпусната заемна сума от 1 600 лева тя е почти колкото стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.

По отношение на насрещния иск- предявява се иск за сумата от 116, 10 евро, ведно със законната лихва, представляваща разлика между получената заемна сума от 818, 07 евро и върнатата по кредита сума от общо 701, 97 евро. Кредиторът сам признава, че длъжникът му е заплатил сумата от общо 701, 97 евро, като това са неизгодни за страната обстоятелства и следва в тази връзка те да се приемат за доказани, още повече, че заемополучателят не представя насрещни доказателства да е погасил сма в по- голям размер. При 4 недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то длъжникът ще дължи разликата между получено и платено. Главницата по кредита е 1 600 лева/ 818, 07 евро, платени са 701, 97 евро и има остатък от 116, 10 евро, т.е. искът е основателен до тази сума, явяваща се разлика между получено и платено по нищожния кредит, по който се дължи единствено чистата стойност, без каквито и да е други разходи- лихви, такси и т.н. Сумата се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещния иск- 14.05.2026 г., доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.