Решение № 153 от 27.07.2022, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. Ловеч, 27.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ПОЛЯ ДАНКОВА

ПЛАМЕН ПЕНОВ при участието на секретаря ЕЛЕНА ПЕНЧЕВА като разгледа докладваното от МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20224300500209 по описа за 2022 година

. и за да се произнесе съобрази:

Производство по чл.258 и сл.от ГПК.

С Решение № 16/17.02.2021г.,постановено по гр.д. № 985/2021г., РСТетевен е обявил на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл.19, ал.4, чл.

33, ал.1 и 2 от ЗПК и чл.146, ал.1, вр. с чл.143, ал.1 от ЗЗП, нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 1449279857/04.11.2020 г., сключен между „Кредит гарант БГ"ООД, ЕИК 203107568, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Лъчезар Станев№ 3, ет.11, представлявано от К.

В. В., по силата на който е поето задължение от наредителя В. Т. ИВ., ЕГН **********, за заплащане на възнаграждение в размер на 1056.00 лв. Със същото решение на основание чл.78, ал.1 ГПК „Кредит гарант БГ"ООД е осъдено да заплати на В. Т. ИВ. сумата 50.00лв., представляваща заплатена държавна такса, а на адв.Д.В. М. от АК-Пловдив за осъществена правна помощ по реда на чл.38а, ал.1 ,т.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 300.00 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от "Кредит Гарант БГ“ ООД, ЕИК 203107568, чрез адв. Г. Д. М. от САК, в която излага становище, че постановеното от ТРС решение е неправилно поради необоснованост, 1 противоречие с материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане направените по делото възражения.

Изтъква, че с обжалваното решение е прогласена нищожността на сключения между "Кредит Гарант БГ“ ООД и В. Т. ИВ. договор за предоставяне на гаранция № 1449279857/04.11.2020г. на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, но нормата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД има четири предложения за нищожност на правните сделки, като така постановеният диспозитив е неясен и не посочва в какво точно се изразява нищожността на процесния договор.

Развива съображения за направени от първоинстанционния съд неправилни и постановени в нарушение на материалния закон правни изводи, тъй като ЗПК е неприложим за договора за предоставяне на гаранция. Цитира разпоредбата на чл.1, т.1 от ЗПК, като счита, че той е приложим единствено за регулиране отношенията договора за потребителски кредит, а не и за договорите за обезпечаване на задължението. Изтъква, че още с отговора на исковата молба е направено възражение за неотносимост на нормите на ЗПК към процесния договор за гаранция, но районният съд не е коментирал в решението направеното възражение, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Подчертава, че ЗПК не забранява възможността за обезпечаване на договора за потребителски кредит и оспорва извода на ТРС за нарушаване нормата на чл. 16 от ЗПК. Счита, че ако законодателят е предвиждал тези кредити да са необезпечени, то трябва да в закона да има изрична императивна правна норма. Твърди, че действителността на договора за кредит не е предмет на правния спор.

На следващо място акцентира, че неправилно районният съд е приел, че нарушаването на разпоредбата на чл. 16 от ЗПК е довело и до нарушение чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143, ал.1 от ЗЗП, тъй като разпоредбите на ЗПК са неприложими към процесния договор за гаранция. Позовава се на разпоредбата на чл. 4.3 от Договора за кредит и т.3.2.1 от Общите условия, приложими към договорите за потребителски кредит, според които ищцата е имала различни опции за обезпечаване на договора за потребителски кредит и по никакъв начин не е била задължена да сключи процесния договор именно с ответника, като развива съображения за неправилност на мотивите на съда.

Счита за неправилен изведеният от ТРС извод, че размерът на дължимите по процесния договор суми следва да се включат при определяне на ГПР, като твърди, че се стига до тълкуване contra legem, тъй като законът е изключил изрично суми за незадължителни услуги от ГПР. Изтъква, че към момента на сключване на договора за кредит, за кредитодателя не е известно какво обезпечение ще предостави кредитополучателят, поради което не е възможно и изчисляване на евентуални разходи за услуги, предоставени от трети лица, съответно включването им в ГПР. Законът изисква в ГРП да бъдат включени разходите, които са известни на кредитора, а по делото не са събрани доказателства, че кредиторът „Неткредит“ ООД е уведомен преди сключване на договора за обезпечението, което ще предостави В.И.. Счита, че констатираното в мотивите нарушение на чл. 33 от ЗПК е приложимо само 2 към договора за потребителски кредит и съдът е придал различно правно значение от това, което е имал предвид законодателят. Посочва, че функцията на обезпечението е да гарантира изпълнение, като обезпечението не води до допълнителни плащания в полза на кредитора и не се нарушава или заобикаля правилото на чл.33 от ЗПК.

На следващо място изтъква, че в мотивите на решението си ТРС е посочил, че претендираното вземане по договора за гаранция се явява неравноправна клауза, която се явява нищожна по смисъла на чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143, ал.1 от ЗПП. В тази насока твърди, че по делото не се претендира вземане за възнаграждение по посочения договор и това не е предмет на делото, като мотивите на съда отново разглеждат клауза на договор със страна „Неткредит“ ООД, което не е страна по делото. Твърди, че дори да се приеме нищожност на отделни клаузи от договора за потребителски кредит, това автоматично не води до нищожност на договора за гаранция. Счита, че съдът не прави разграничение относно съществуването на две самостоятелни правоотношения, възникнали между три отделни и самостоятелни субекта.

Моли въззивният съд да отмени изцяло постановеното решение и вместо него да постанови друго, с което отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан, като му присъди направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В. Т. ИВ., чрез пълномощника адв. Д.М., в който изразяват становище, че обжалваното решение на ТРС е правилно и законосъобразно.

Излага, че съгласно трайната практика на ВКС, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора за гаранция и на наведените от страните основания при нарушение на добрите нрави при неравноправни клаузи във вреда на потребителя, както и при нарушаване на императивни норми, водещи до накърняване на установения в страната правов ред. В тази насока цитира съдебна практика. Споделя мотивите на съда, че процесният договор е в пряко противоречие с разпоредбата на чл. 10а от ЗПК, чл. 33 от ЗПК и чл. 19, ал.4 от ЗПК, като излага аргументи в тази насока. Счита, че процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен и на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като е нарушен принципа на добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване е предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Заключава, че когато е налице явна нееквивалентност между предоставена услуга и уговорена цена, се нарушава принципа на добросъвестността при участие в облигационни отношения. Твърди, че в случая е налице такова несъответствие на престациите - сумата от 1056.00 лв. съставлява допълнителна сума, която е в размер на 120% от сумата на отпуснатия кредит от 900.00 лв. На следващо място посочва, че процесният договор е нищожен поради нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал.1,пр.2, вр. с чл. 19, ал.4 от ЗПК. Изтъква, че 3 възнаграждението, което следва да се плати по договора за гаранция е 1056.00 лв. и то е следвало да бъде отразено при определяне на ГПР, тъй като представлява разход по кредита. На следващо място твърди, че при извършена справка в търговския регистър по партида на ответника се установява, че собственици на капитала на „Неткредит“ ООД и „Кредит гарант БГ“ ООД са едни и същи лица. От това може да се заключи, че със сключване на договора за поръчителство се цели заобикаляне на разпоредбите на чл. 19, ал.4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаря възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба между едни и същи собственици. Счита, че със сключването на договора за поръчителство се цели допълнително оскъпяване на договора за кредит единствено с цел избягване на ограниченията на чл. 19, ал.4 от ЗПК.

На последно място изтъква, че процесният договор е недействителен и на основание чл. 143, ал.1 от ЗЗП и чл. 33 от ЗПК, като се позовава на съдебна практика. Моли съда да потвърди като законосъобразно обжалваното решение ТРС, като му присъди направените по делото разноски за две инстанции.

В съдебно заседание въззивникът редовно призован не изпраща представител. В получената преди съдебното заседание молба поддържа изложените във въззивната жалба основания за отмяна на атакувания съдебен акт.

Въззиваемата редовно призована за съдебното заседание не се явява. В представеното от упълномощения адв.М. становище поддържа изцяло депозирания отговор и моли за присъждане на разноските съгласно приложения списък по чл.80 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение на ТРС е валидно и допустимо.

Ловешкият окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и становището на въззиваемата, приема за установено от фактическа страна следното:

Производството по гр.д. № 958/2021 г. по описана РС-Тетевен е образувано по постъпила искова молба от В. Т. ИВ., чрез пълномощника адв.Д.М. против „Кредит гарант БГ“ ООД, ЕИК 203107568 с искане за обявяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 1449279857/04.11.2020 г., сключен между „Кредит гарант БГ"ООД и В. Т. ИВ.

4 на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради това, че е сключен при неспазване нормите на чл.1 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК , във вр. с чл.22 от ЗПК, както и неравноправен по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП . В обстоятелствената част на исковата молба са изложение съображения, че договорът за предоставяне на гаранция, сключен на основание чл.4, ал.3 от договор за потребителски кредит № 202011040916150102/04.11.2020 г. е нищожен като противоречащ на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143, т.9 от ЗЗП, тъй като претендираната с него сума от 1056.00 лв. не е включена в годишния процент на разходите и надвишава сумата на кредита от 900.00 лв., което нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Наведени са и твърдения, че клаузата, с която се уговаря сключването на договор за поръчителство е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП и по този начин се заобикаля чл.33, ал.1 от ЗПК в полза на кредитора се уговаря още едно обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от което не произтичат вреди.

Твърди, че в договора за кредит ГПР е 47.51%, но в него не е включено предвиденото в Договора за предоставяне на гаранция възнаграждение от 1056.00 лв., с което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужване на заема, което нарушава разпоредбата на чл.19, ал.1от ЗПК. По този начин се заобикаля разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК и изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Изложени са и доводи за нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 04.11.2020 г. между „Неткредит”ООД като кредитор и В. Т. ИВ. в качеството й на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит № 202011040916160102 под формата на заем за сумата в размер на 900.00 лв. В чл.4, ал.3 от същия е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата в размер на 1104.00 лв. Страните по делото не спорят, че на същата дата - 04.11.2020 г., между ищцата и ответникът „Кредит гарант БГ"ООД е сключен договор за предоставяне на гаранция № 1449279857. В чл.1, ал.1 от договора за предоставяне на гаранция е постигнато съгласие наредителят В. Т. ИВ. да възложи на гаранта „Кредит гарант БГ"ООД да издаде гаранция в полза на„Неткредит”ООД за сума в размер на 1104.00 лв. с цел гарантиране изпълнението на паричните задължения по договор за потребителски кредит