Решение № 864 от 06.07.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 864 гр. Пазарджик, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мира Мирчева при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №

20255220103977 по описа за 2025 година взе предвид:

Производството е образувано по искова молба, подадена от М. З. И. от гр. Пазарджик против "Сити Кеш" ООД - гр. София, за прогласяване на нищожността на договор за кредит № 1272092 oт 26.03.2025 г., сключен между страните, на основание чл. 26 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а в условията на евентуалност - да прогласи нищожността на клауза от договора за кредит, предвиждаща неустойка, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗД, както и поради нарушение на чл.19, ал. 4 от ЗПК, вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на първо място, липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлива няма и отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. На следващо място, процесният договор не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК, която сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В договора е посочен само общ размер на ГПР. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула, като трябва да е посочен по ясен и разбираем начин. В случая не става ясно какво точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на неустойка. Не 1 става ясно дали същите са отразени в ГПР. Не става ясно, изобщо какво все включва в ГПР.

Поради това договорът за кредит е нищожен поради неспазване на изискването на чл. 11 ал.

1 т. 10 от ЗПК. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за такса в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискваната на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР, което прави договора изцяло недействителен. При условията на евентуалност счита, че клаузата на чл.7.5 от договор за кредит № 1272092 от 26.03.2025 г., предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146 ал.1 от ЗЗП. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца. В допълнение, неустойката е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер 342.80 лева, с нея се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК и в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение.

Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва.

Постъпил е отговор от ответника, който оспорва иска, като твърди, че договорът не е недействителен. На първо място, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а е договорена, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Тя не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като задължението не е възникнало към датата на сключване на договора. Изрично и детайлно е уговорено при какви конкретни обстоятелства и в кой конкретен момент потребителят ще дължи неустойка - след изтичане на определен срок и неизпълнение, и е невярно твърдението, че тя е добавък към лихвата. Изложеното оборва и твърдението за заблуждаваща търговска практика. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със стандартния европейски формуляр, а срокът съвпада със срока за предоставяне на обезпечение. Неустойката нито е прекомерна, нито е в размер и при условия, които не могат да се предвидат и установят, след като са ясно и точно уговорени. Договорът като цяло е съобразен с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 2

20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Оспорва клаузите в договора да са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави - видно от лог файла, още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. От фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Ищецът всъщност е страна по повече договори за кредит и по всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Той е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Налице е индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях.

В хода на делото страните поддържат становищата си чрез упълномощените от тях адвокати - в писмени изявления, а за ищеца - и в открито заседание.

Установява се следното от фактическа страна:

На 26.03.2025 г. страните са сключили от разстояние по реда на ЗПФУР договор за обезпечен потребителски кредит № 1272092.

По силата на договора е получена в заем сума 800 лв., която да се върне на 17 седмични вноски, от които три от 7,62 лв. и 14 по 61,31 лв. - общо 881,20 лв., при фиксиран лихвен процент от 49% годишно и годишен процент на разходите от 63,95%.

Чл. 6, ал. 1 от договора обаче предвижда заемателят в тридневен срок от сключването на договора да предостави в полза на заемодателя обезпечение на задължението си чрез поръчител или банкова гаранция, отговарящи на определени в общите условия изисквания за доход и кредитен статус. Неизпълнението на това задължение да се осигури обезпечение водело според чл. 7, ал. 5 от договора до задължение за неустойка в общ размер 342,80 лв., която се начислявала автоматично от заемодателя и се разсрочвала за плащане заедно с месечните погасителни вноски.

При тази фактическа обстановка от правна страна съдът направи извод, че договорът е нищожен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на основание чл. 22 от ЗПК.

Уговорената неустойка фактически представлява разход по кредита, заобикалящ ограничението за годишния процент на разходите, уредено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Формално чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение, но това задължение не е нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неизпълнението му води до имуществена санкция за потребителя в размер, по-висок от отпуснатата заемна сума по кредита, и която се прибавя 3 към нея, т.е дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно изпълнение.

Такава неустойка не може да бъде оправдана. Искът на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен по този начин и във вреда на потребителя. Макар да не съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в случая потребителят се санкционира за непредставяне на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължи неустойка с възможност само на това основание за предсрочно прекратяване на договора дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски. Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора.

Тя не обезпечава изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства. Неустойката е прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимият размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при сключване на договора кредитополучателят остава заблуден относно действителния размер на ГПР, доколкото посоченият в договора размер не включва сериозния разход под формата на неустойка.

Клаузата за неустойка и нейното невключване в ГПР не дава освен това възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора и може да се квалифицира като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 11 от ГПК.

Не може да се приеме, че клаузата е индивидуално уговорена само поради това, че потребителят изрично се е съгласил с нея. Индивидуалното договаряне би следвало да има за резултат уговорка, отличаваща се съществено от типичните и стандартни условия на договорите с останалите клиенти на търговеца. Обикновено такава уговорка, ако предвижда по-неизгодно за потребителя условие, би била свързана с реципрочно предимство за него, съдържащо се в друга клауза от договора.

Изложеното води до извод за недействителност на целия договор, оттам и не подлежи на разглеждане искът за прогласяване на нищожност само на една клауза от него.

Ищецът е представляван от адвокат безплатно и следва на адвоката да му се присъди възнаграждение, което да бъде в размер, равен на ориентировъчния размер по Наредба 1 на ВАдвС за възнаграждение по дело с неголяма сложност и с материален интерес до 1000 лв., а именно 205 евро.

По делото не е събрана държавна такса, а ищецът е бил освободен от нея. Тази такса следва да се възложи на ответното дружество.

С оглед изложеното съдът

РЕШИ:

4

РЕШИ:

Прогласява нищожността на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, на договор за обезпечен потребителски кредит № 127202 от 26.05.2025 г., сключен между М. З. И., ЕГН **********, с адрес: гр. гр. П., ул. П. № **, ет.

**, ап. **, и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление гр.

София, бул. „Царградско шосе“ № 115Е, ет. 5, като оставя без разглеждане искането, направено при условията на евентуалност, за обявяване на нищожността на клаузата за неустойка (чл. 7, ал. 5) от него поради противоречие със закона - чл. 19, ал. 4 от ЗПК.