Решение № 1853 от 19.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1853 гр. София, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Виктория С. И.а Докова като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20251100506453 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 4673 от 18.03.2025 г., постановено по гр. д. № 62205/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 69-и състав, е отхвърлен предявеният от „Минолби“ ЕООД срещу „А1 България“ ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1,22лв. ( един лев и двадесет и две стотинки ) без ДДС , или 1,46 лв. ( един лев и четиридесет и шест стотинки ) с ДДС, представляваща платена при начална липса на основание, при неправилно начисляване от ответното дружество на непоискани услуги /начислени неправомерно такси/ по посочената фактура № 442081931 , с период на фактуриране 28.11.2021 г. – 27.12.2021 г., с която сума ответникът се е обогатил без правно основание за това за сметка на ищеца, като неоснователен.

Със същото решение „Минолби“ ЕООД е осъдено да заплати на „А1 България“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноските в производството в размер на 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищцовото дружество, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Противопоставя се на извода на първоинстанционния съд, че не е било доказано, че плащането е било извършено от ищеца. В тази връзка посочва, че кредитното известие потвърждава дължимост на процесната сума именно към ищеца, а не към трето лице, както и че задължено лице по процесната фактура и процесното правоотношение е единствено ищецът. Твърди, че дори и плащането да е било извършено от трето за процеса лице, то същото е използвано за погасяване на задълженията към „Минолби“ ЕООД, като без значение било какви са били отношенията между това трето лице и ищцовото дружество.

Сочи, че издаденият от ответника фискален бон бил негоден да послужи като доказателство, но дори същият да бил в добро състояние, той не съдържал данни кой е физическият платец, поради което представянето му нямало да доведе до различен извод. Сочи, че съгласно Наредба № Н18/2006г. фискалният бон не съдържал лични данни на съответното задължено 1 лице или на физическия платец. Поддържа, че с оглед посоченото допълнително основание – кредитно известие, се размества доказателствената тежест, при което не следва ищецът да установява кой е платил фактурата, а ответникът следва да установи, че не дължи връщането й. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд не бил задължил ответника „А1 България“ ЕАД да представи кредитно известие към процесната фактура.

Кредитното известие представлявало извънсъдебно признание на ответника, че процесната сума е платена от ищеца по фактурата, по която е издадено кредитното известие. С оглед изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Въззиваемата страна моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от ищцовото дружество, чрез адвокат К. Т., с пълномощно по делото, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Възникването на спорното материално право за връщане на дадено при начална липса на правно основание – чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1/ процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2/ тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3/ това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание, т.е. без да е бил налице годен юридически факт за заплащането на сумата от 1,22 лева без ДДС или 1,46 лева с ДДС. Първите две предпоставки трябва да бъдат установени от ищеца, а правнорелевантното обстоятелство, че това имуществено разместване на блага от патримониума на ищеца в имуществения комплекс на ответника се основава на годен юридически факт, следва да бъде установено от ответника.

Не е спорно между страните, че между „А1 България“ ЕАД, в качеството му на мобилен оператор и „Минолби“ ЕООД, в качеството му на клиент относно електронносъобщителни услуги са налични договорни отношения, предмет на Договор № 503554975, ведно с приложения към него, за ползване на мобилни електронни съобщителни услуги чрез мобилни телефонни номера *** и ***, както и че във връзка с посочения договор ищецът е издал фактура № 442081931 от 04.01.2022 г., както и че стойността на последната е заплатена. Не е спорно между страните, че е заплатена включително и сумата от 1,22 лева без ДДС или 1,46 лева с ДДС, която е предмет на предявения за разглеждане в настоящото производство иск.

В хода на производството пред въззивния съд и във връзка с направено от страна на въззивника, ищец в първоинстанционното производство, искане по чл. 190 ГПК за задължаване на ответника за представяне на издаденото кредитно известие с № 652959253 по процесната фактура № 442081931, и предвид изявлението на ответника, направено в открито съдебно заседание на СРС от 18.02.2025 г., че не оспорва наличието на такова кредитно известие, както и неговия размер и номер, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че във връзка с процесната фактура е издадено кредитно известие с № 652959253 за сумата от 1,22 лева без ДДС или 1,46 лева с ДДС. Съгласно чл. 115, ал. 2 ЗДДС издаването на кредитно известие към платена фактура е свързано по силата на закона със задължение за възстановяване на сумата по кредитното известие в полза на лицето, на което е издадено. Следователно като е издало 2 кредитно известие, с което е намалил фактурираната сума за този мобилен номер, ответникът е признал, че разликата от 1,22 лева без ДДС или 1,46 лева с ДДС не се дължи.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че процесната сума в размер на 1,22 лева без ДДС или 1,46 лева с ДДС по фактура № 0442081931/ 04.01.2022 г. е платена в полза на „А1 България“ ЕАД при начална липса на основание.

С оглед формирания извод за липса на правно основание за заплащане на сумата, следва да бъде разгледано възражението на ответника за липса на обедняване от страна на ищеца с оглед твърденията, че не последният, а трето за спора и правоотношението лице е заплатило процесната сума. Фактът на плащане от трето лице не може да се предполага, а подлежи на установяване от страните по делото. Поначало, съобразно правилото за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск, ищецът, който твърди неоснователното разместване на блага, носи процесуалното задължение да докаже пълно и главно, че именно той е извършил плащането. При успешно провеждане на това доказване, обаче, ищецът не е длъжен да опровергава възражението на ответника чрез изключване на всички възможни хипотези на плащане от трето лице. Ангажираните от ищеца доказателства, че плащането е извършено от него, опровергават възражението на ответника за плащане от трето лице и ако ответникът продължава да го поддържа, той следва да проведе свое собствено доказване в тази насока.

В конкретния случай събраните по делото доказателства сочат на това, че плащането е извършено от длъжника. На първо място, процесната фактура за сумата в размер от 69,12 лева е издадена от „А1 България“ ЕАД е издадена на „Минолби“ ЕООД. На следващо място, кредитното известие с № 652959253 към процесната фактура № 0442081931/04.01.2022 г. за сумата от 1,22 лева без ДДС, с което е намалена на основание чл.

115, ал. 1 ЗДДС данъчната основа по платената фактура, също е издадено от „А1 България“ ЕАД в полза на „Минолби“ ЕООД. Съвкупността от тези частни свидетелстващи документи, издадени от ответника и отнасящи се за неизгодни за него факти, сочи, че процесното плащане е извършено от ищцовото дружество. Преценена по реда на чл. 175 ГПК, тази съвкупност се явява достатъчна за изпълнение на процесуалното задължение на жалбоподателя-ищец, да докаже имущественото разместване между страните, в това число и собственото си обедняване, съобразно разпределената му доказателствена тежест. При нейната наличност ищецът не е длъжен да опровергава възражението, че плащането е извършено от трето лице, а ответникът следва да го докаже. Доколкото такова доказване ответникът не е провел и доколкото по делото се установяват всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване, предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло.

Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а предявените искове отхвърлени.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззивникът ищец. В производството пред Софийския районен съд последният е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лева и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева, което не се явява прекомерно. Ето защо, на ищеца следва да бъде присъдена пълната сума от 250 лева или 127,81 евро разноски за производството пред Софийски районен съд.

На основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК на въззивника ищец следва да бъде присъдена сумата от 25 лева, т.е. 12,78 евро за платената държавна така за въззивно обжалване. Въззивникът претендира и сумата от 50 лева (25,56 евро) за платено адвокатско възнаграждение, което следва да бъде присъдено в пълен размер.

С оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

3

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 4673 от 18.03.2025 г., постановено по гр. д. № 62205/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 69-и състав, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА на основание на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980 да заплати на „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159 сумата от 0,62 евро /1,22 лева/ без ДДС или 0,75 евро /1,46 лева/ с ДДС, платена без правно основание по фактура № 442081931/04.01.2022 г., издадена на основание Договор № 503554975, за периода 8.11.2021 г. – 27.12.2021 г. за мобилни услуги № 0884148329 и ***,.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980 да заплати на „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159 сумата от 127,81 евро – разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в производството пред Софийски районен съд.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 , вр. чл. 273 ГПК „А1 България“ ЕАД, ЕИК 131468980 да заплати на „Минолби“ ЕООД, ЕИК 201995159 сумата от 38,34 евро – разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в производството пред Софийски градски съд

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4