Решение № 2056 от 04.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2056 гр. София, 04.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Мариана Г.ева

ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Въззивно гражданско дело № 20231100500945 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение №11896/28.10.2022 г., постановено по гр.д. №58236/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 66 състав съдът е осъдил ответника Институт по микробиология „Стефан Ангелов“ – БАН да заплати на ищеца А. Д. К. сумата в размер на 4033,06 лева - представляваща незаплатени средства по Компонент 2 като допълнително възнаграждение за постигнати научни резултати за 2020 г., ведно със законната лихва считано от предявяване на исковата молба в съда – 11.10.2021 г., до погасяване на вземането.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника, в която се излагат твърдения за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Сочи се, че районният съд бил достигнал до грешни изводи, тъй като бил тълкувал превратно събраните по делото доказателства. От една страна съдът бил приел, че с решение по протокол №23 от 30.09.2021 г. Научния съвет към ИмикБ бил приел, че тази сума следва да бъде платена в зависимост от изхода на делото по гр.д. №26170/2021 г. по описа на СРС; както и че посоченото решение било във връзка с предходно решение на Научния съвет средства по К2 да не се заплащат на пенсионирани служители.

Съдът се бил запознал с решението по посоченото дело, с което била потвърдена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, считано от 1

01.05.2021 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 2 КТ. От друга страна съдът бил приел, че сумата се дължи, независимо от това, че ищецът се бил пенсионирал.

Районният съд превратно бил изтълкувал решението по протокол №22/29.07.2021 г., че не бил гласуван изричен отказ за изплащане сумите на ищеца, доколкото с решението било прието, че изплащането на сумата се отлага. Самото отлагане в случая не следвало да се тълкува в смисъл, че сумата ще бъде изплатена в последващ момент, а че самото изплащане е поставено в заивимост от изхода на гр.д. №26170/2021 г., тъй като ако уволнението е било прието за незаконосъобразно и ищецът е възстановен на работа, то той е следвало да подлежи на атестация и да му се изплатят суми по К2.

Фактът на предаване на атестационната карта не означавал, че ищецът подлежи на атестация. Съгласно устава на БАН Научният съвет е органът, който контролира изпълнението на бюджета на съответното самостоятелно звено. Районният съд бил приел, че процесната сума се дължи ищеца, независимо от изхода на спора по гр.д.

№26170/2021 г., като бил приел, че ответникът не е доказал, че решението на научния съвет по протокол №21/24.06.2021 г. съответства на приетите правила. Не ставало ясно за какви правила става въпрос, доколкото в отговора на исковата си молба ответникът се бил позовал единствено на споразумението за трудовите възнаграждения в БАН, сключено на 12.07.2018 г. между Председателя на БАН и синдикалните организации.

Видно от протокола от съдебното заседание на 20.04.2022 г. ответникът бил задължен да представи по делото становището на научното ръководство на БАН до директора на ИмкиБ. Тази кореспонденция обаче касаела кореспонденция между две автономни юридически лица, поради което дадените от БАН становища не са задължителни правила за ИмикБ, още по-малко когато касаело разходване на средства. На основание чл. 11А от Устава на БНА институтите са самостоятелни юридически лица, каквото е и самата академия. Като е представил наличните по делото протоколи, съдържащи решенията на ръководния му орган – Научния съвет, ответникът твърди, че бил доказал възраженията си. Съдът не бил съобразил разпределената от него доказателствена тежест, като бил приел, че ответникът следва да доказва съответствието на решенията с правила на БАН, съдържащи се очевидно в становището на БАН. Решението било необосновано и поради това, че съдът бил основал изводите си относно правилата за атестиране и допустимост на атестиране на свидетелските показания на проф. Найденски, който бил директор на института в предходен период. Същият не бил възприел пряко факти относно спорните обстоятелства. Посочените показания не съответствали и на решенията на Научния съвет, които били представени по делото. Съдът обаче бил игнорирал обясненията на сегашния директор на института. Не бил съобразен и фактът, че името на ищеца не фигурира в поименната таблица с показатели и съответното им оценяване, приложена към Доклада на Председателя на комисията по разпределение на 50% от средствата по К2. Посоченото плащане също така не попадало в чл. 11 и чл. 12 от Наредбата за 2 трудовите възнаграждения и не е част от работната заплата на служителите. Същото представлявало целева награда за извършена работа, което има периодичен характер.

Научният съвет имал изключителна компетентност относно определянето на това кои служители и за какви периоди да получат допълнително стимулиране. Претендираното от ищеца възнаграждение представлявало такова по чл. 13, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, като именно посредством вътрешните правила се определяли правилата за получаването му. Сочи се, че в института били определени вътрешни правила, регламентиращи изплащането на допълнителни възнаграждения за постигнати резултати, които целят бъдешото стимулиране. В този смисъл съдът не бил отчел относимите разпоредби от споразумението, според които част от средствата по К2 следва да се използват за допълнителни трудови възнаграждения с временен характер, като същите се изплащали към основните заплати на служителите след определяне на критериите за оценка на работата им. В чл. 24, ал. 4 от правилата били посочени хипотези, изключващи възможността служител на института да бъде стимулиран с парични средства по К2, а именно – не подлежат на годишно стимулиране дисциплинарно освободените специалисти, работилите по-малко от 3 месеца и напусналите, като под „напуснали“ следвало да се разбират лицата, с които трудовото правоотношение било прекратено, независимо от условията за това. Самият районен съд в решението си бил посочил, че определянето на критериите за оценка на работата на служителите било в дискрецията на работодателя и не подлежи на съдебен контрол. На следващо място, доколкото трудовото правоотношение на ищеца било прекратено на 01.05.2021 г. на същия не била изплащана основна заплата, към която да бъдат добавени и изплатени средствата по К2. По изложените съображения, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, в който се излагат аргументи за неоснователност на въззивната жалба, поради което моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към 3 мотивите на първата инстанция. Въпреки това във връзка с направените от ответника възражения срещу правилността на решението, съдът намира следното:

Неоснователно е възражението за превратно тълкуване от страна на първоинстанционния съд на събраните по делото доказателства. При правилно разпределена доказателствена тежест и преценка на събраните по делото доказателства, съдът е постановил решението си в съответствие с приложимите материалноправни норми.

Твърдението за неправилно тълкуване от страна на районния съд на решението по протокол №22/29.07.2021 г., че „не е гласуван изричен отказ да се изплатят н а ищеца средства за 2020 г.“ е необосновано. Следва да се посочи, че това решение е наведено от районния съд само като допълнителен аргумент за основателност на иска.

Решаващият аргумент на районния съд е, че претендираното възнаграждение представлява допълнително трудово възнаграждение за научни постижения за периода 01.01.2020 г. - 31.12.2020 г., през който период ищецът е изпълнявал трудовите си задължения при ответника, а по делото е безспорно, че ищецът има необходимия научен принос, за да получи средства по компонента К2.

На следващо място, доколкото не са установени специални правила за подаване и регистриране на атестационните карти на служителите, обстоятелство по какъв начин е станало предаването на атестационната карта и самото поставяне на оценките на научния принос на ищеца в атестационната му карта е ирелевантно за дължимостта (или недължимостта) на сумата за допълнително материално стимулиране.

Съгласно разпоредбата на чл. 7 от Споразумението за трудовите възнаграждения в Българската академия на науките, сключено между председателя на БАН и синдикалните организации, членове на Съвета на социално сътрудничество на БАН, е уговорено, че допълнителното финансово стимулиране може да бъде дадено към (а не в) основните заплати, само за съответната бюджетна година, по преценката на ръководството на научното звено на БАН след приемане на точни критерии за оценка на работата на служителите от Общото събрание на звеното.

В случая не е налице спор, че е взето решение за разпределяне на такива средства за допълнително материално стимулиране. Приети са обективни критерии, на които следва да отговаря работата на служителите, за да могат да получат допълнителното материално стимулиране. Не се спори, че ищецът отговаря на обективните критерии за научни постижения за календарната 2020 г. Посочената в разпоредбата на чл. 7 от споразумението преценка на ръководството на научното звено касае единствено дали ще бъдат разпределяни средства за допълнително материално стимулиране за съответната година или не. В дискреционна власт на работодателя е и да определи обективни критерии за оценка на служителите, каквото в случая е сторено. Но доколкото съответния служител (в случая ищецът) отговаря на обективно заложените 4

„точни критерии“ за оценка на работата, на същия се дължат съответна част от средствата за допълнително материално стимулиране, както правилно е приел и районният съд.

Посочените от районния съд „правила“, на които не отговарят решенията на Научния съвет са именно разпоредбите на споразумението (с характера на колективен трудов договор). Недопустимо е с вътрешно решение да се дерогират разпоредби на колективния трудов договор и да се поставят ограничения за получаването на допълнително трудово възнаграждение, каквито колективният договор не предвижда.

В този смисъл правилно районният съд е приел, че процесната сума се дължи, независимо от изхода на спора по гр.д. №26170/2021 г. по описа на СРС относно прекратяване трудовото правоотношение на ищеца, доколкото решението по протокол №21/24.06.2021 г. да не се атестират и да не бъде заплащано допълнително трудово възнаграждение на пенсионираните работници противоречи на споразумението от 12.07.2018 г.

Доколкото правото да получи допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати е възникнало за ищеца за постижения от предходната календарна година, за когато е безспорно, че същият е бил в трудово правоотношение с ответното дружество, последният не може да бъде лишен от него поради последващо прекратяване на трудовото му правоотношение.

Едва във въззивната жалба ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 24, ал.

Разпечатката съдържа 34 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2976f875-9d38-438c-b338-a4406ef38ebd