Решение № 5206 от 23.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5206 гр. Пловдив, 23.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330115293 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявена е искова молба от Д. Н. срещу „Стик – Кредит” АД. Твърди се, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от ***********, в който било уговорено задължение за предоставяне на обезпечение и неустойка в случай на неизпълнение на това задължение в размер на 827,46 лв. Ищецът счита, че неустойката е недействителна, тъй като се отклонява от предвидените в закона функции, а съставлява способ за набавяне на допълнителна печалба за кредитора. Ето защо моли от съда да прогласи нищожността на клаузата за неустойка, като накърняваща добрите нрави, заобикаляща чл. 19, ал 4 ЗПК, неравноправна и в нарушение на чл. 11 ЗПК.

В срок е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът счита иска за неоснователен. Признава сключването на договора, както и наличието на клауза за неустойка, като сочи, че не е задължен да я претендира. Разяснява начина на сключване на договора, който бил сключен по инициатива на ищеца. Била предоставена цялата нужна информация, след запознаване с която ищецът се съгласил с договора. Такава неустойка не била начислявана, но въпреки това същата била валидна. Тя съставлявала самостоятелен договор и за нея не се прилагали правилата за ЗПК, а общите правила на ЗЗД. Същата гарантирала изпълнението, а размерът й изпълнявал целите в чл. 92 ЗЗД.

Цитира тълкувателна практика, съгласно която прекомерността на 1 неустойката не я прави поначало нищожна. Счита също, че не е налице изначална невъзможност за предоставяне на уговорения в договора поръчител.

Счита, че ищецът е действал недобросъвестно, знаейки че не може да изпълни задължението си. Законът не определял момент, в който следва да бъде предоставено обезпечението, което можело да стане и в процеса на изпълнение на договора. Моли за отхвърляне на иска.

Заедно с това ответникът предявява насрещна искова молба, с която иска от съда да осъди първоначалния ищец да му плати сумата от 950 лв. оставаща главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от подаване на насрещния иск, както и сумата от 227,75 лв. договорна лихва, за периода 25.08.2022 – 25.07.2023 г.. Твърди, че задълженията следвало да бъдат погасени на 12 вноски с падеж на последната на 25.07.2023 г.. Претендират се вземания въз основа на настъпилия падеж.

Ответникът по насрещния иск взима становище за неговата неоснователност, като възразява, че договорът за кредит е изцяло нищожен поради накърняване на добрите нрави и нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, като отново цитира обстоятелството, че уговорените такси и неустойка съставляват способ за постигане на допълнителна печалба. Прави възражение за прихващане на главницата със сумата от 1644 лв., която твърди да е получена от кредитора без основание въз основа на нищожния договор и неговите клаузи, което възражение е прието от съда до размер от 950 лв.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявен е главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 146 вр. 143 ЗЗП, и чл. 26, ал. 1, пр.1 вр. чл. 11, ал. 1, т.

9 и 10 ЗПК за нищожност на неустойка. За основателността му следва да се установи сключването на договора и клаузата за неустойка, които факти са безспорни между страните, както и основанията за нейната нищожност.

Съдът намира, че неустойката в чл.27 от договора е нищожна, поради накърняване на добрите нрави. Това личи от нейните характеристики съгласно договора, като е без значение да е била начислена или не. Нищожността се преценява според уговорките на страните,а не според това дали претендират определено вземане, което е възникнало въз основа на договора. Установява се от приложения договор за потребителски кредит, че за ищеца съществувало задължение по договора в срок до три дни от сключването му да предостави обезпечение, което да отговаря на определени условия, посочени в ОУ към договора. Неустойката при непредоставяне на обезпечение в срока и съгласно условията на договора се дължала само за периоди, в които кредитът е бил без обезпечение, заедно с погасителните вноски.

2

Краткият срок за изпълнение на задължението от три дни, специалните изисквания в ОУ, на които следва да отговаря обезпечението, както и предварителното разсрочване на задължението за неустойка заедно с погасителната вноска, сочат, че същата не е уговорена да обезпечи изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а да го затрудни - в този срок и при тези условия. Това не се променя от факта, че неустойката спира да се начислява при представяне на обезпечение макар и след срока, тъй като във всички случаи за длъжника ще възникне задължение за неустойка, а същият ще може да влияе само на размера й. В този случай, вече начислената неустойка не би имала обезщетителна функция, доколкото обезпечение ще бъде представено и то ще обезпечи цялото евентуално неизпълнение, макар и в един по-късен момент.

Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка.

При непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора или при по-късно представяне на обезпечение, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка. Доколкото възможността длъжникът да гарантира задълженията си е допустима и след сключване на договора съгласно уговореното, липсва пречка длъжникът да осигури солидарно отговорни длъжници и след началото на неизпълнението, например чрез встъпване в дълг. При това положение кога във времето длъжникът ще осигури на кредитора допълнителна възможност за удовлетворяване от още една имуществена сфера – със сключването на договора, по време на договора или след падежа на задълженията, не променя характера и размера на евентуалните вреди, които кредиторът може да претърпи, а именно – сумите за главница и лихва по договора. Единственото, което се променя, е поголемият риск, който кредиторът поема при отпускане на заема.

Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Не може да се приеме и наличие на санкционна функция, тъй като същинското задължение на длъжника е да върне заетата сума, заедно с 3 възнаградителна лихва. Действително, между страните съществува свобода на договарянето и за други задължения на длъжника по договора, като няма пречка това да е задължение за представяне на обезпечение, но санкционирането би следвало да е съответно на неизпълнението. Когато кредитният риск е увеличен, съответна санкция би била намаляване срока за връщане на дължимото, за да се съкрати периода, в който се носи този риск (чл.71 ЗЗД). Но предвиждането на неустойка за неизпълнение на задължение, което не води до преки вреди, а до по-голям риск за събиране на задължението, накърнява добрите нрави

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции да обезпечава изпълнението, да обезщетява и санкционира при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Главният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Предявени са и насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД.

Основателността зависи от сключването на действителен договор за кредит, наличието на писмена уговорка за възнаградителна лихва, усвояване на заетата сума, настъпването на падежа за плащане. Предявено е и възражение за прихващане с недължимо платени по договора суми на основание чл.103 от ЗЗД, за основателността на което следва да се установи плащането на суми от ищеца за клаузи за неустойка, лихва и такса по договора, без основание за това.

Установява се от заключението на ССЕ, което се цени като компетентно и мотивирано изготвено, че остатъчните задължения по договора за кредит са 950 лв. за главница и 227,75 лв. – възнаградителна лихва, както и че длъжникът не е извършвал плащания за възнаградителна лихва, неустойка и такса удължаване. Установява се още от ССЕ, че в ГПР е включена само възнаградителната лихва, както и че, ако в ГПР се включи неустойката, той би възлизал на 376,74 %.

От тези обстоятелства може да се направи извод, че договорът за кредит е недействителен, тъй като в ГПР не е включен размерът на неустойката.

Същата, както се посочи по-горе, има възнаградителен характер, поради което съставлява конструкция, предназначена да набави допълнителна печалба за кредитора и да прикрие тези разходи. Ето защо невключването й в ГПР нарушава нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и прави кредита недействителен на основание чл.22 ЗПК. На основание чл.23 ЗПК не се дължи претендираната 4 възнаградителна лихва,който иск следва да се отхвърли.

Дължима остава само чистата стойност на кредита в размер на 950 лв. Не се оспорва усвояването й, а според ССЕ остатъчният размер е именно 950 лв.

Неоснователно е възражението за прихващане, тъй като не се установява плащане на посочените от ищеца суми по договора. Последното съдът приема въз основа на изводите на ССЕ. Ето защо искът за чистата стойност подлежи на уважаване.

При този изход на делото, разноските ще се присъдят по съразмерност.

Ищецът е сторил разноски общо по трите иска в размер на 150 лв. за ССЕ и 480 лв. за хонорар на адвоката по чл.38 от ЗА. Само по главния иск е платил такса в размер на 50 лв. По главния иск следва да му се присъдят 50 лв. за държавна такса, 50 лв. за ССЕ и 160 лв. за адвокатски хонорар. По иска за възнаградителна лихва следва да му се присъдят 50 лв. за ССЕ и 160 лв. за хонорар. По насрещния иск за главница на ищеца не следва да се присъждат разноски с оглед уважаването му. Общо за ищеца следва да се присъдят разноски: 50 лв. за държавна такса и 100 лв. за ССЕ, както и 320 лв. за адвокатски хонорар на основание чл.38 от ЗА. Ответникът е сторил разноски за държавна такса по насрещните искове 100 лв. и 150 лв. за ССЕ. ПО всеки от трите иска е направил разноски за адвокатски хонорар в размер на по 400 лв.

На ответника се дължат разноски само по иска за чистата стойност на кредита, както следва: 50 лв. за държавна такса, 75 лв. за ССЕ и 400 лв. за адвокатски хонорар.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „СТИК – КРЕДИТ” АД, ЕИК:202557159, с адрес: гр. Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, по предявения от

Д.

Р.

Н.,

ЕГН:

**********, с адрес: с.

***********ул.**********№*, общ. ***********, обл. ***********, иск с правно основание чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, че е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, клаузата на чл.27 от договор за потребителски кредит № *********** от ***********, предвиждаща неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора.

ОСЪЖДА Д. Р. Н., ЕГН: **********, да плати на „СТИК – КРЕДИТ” АД, ЕИК:202557159, по предявения иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, сумата в размер на 950 лв. – чиста стойност на кредита по договор за потребителски кредит № *********** от ***********, на основание чл.23 от ЗПК.